Public Republic Art Studio

Ето ти го морето

8 март, 2012 от · Няма коментари

Керана Ангелова

Kerana Angelova
Снимка: Charlie Phillips

Ето ти го морето, подари ми го леля ми с необятен жест. В утрото на първата ми любовна среща с него бях изумена, че само на пет-шест километра от моя странджански свят има друг – неговото лъчезарие ме потресе по начин, какъвто възрастните не очакваха.

Там бе по-голямо и по-синьо от навсякъде. Изобщо не мисля, че изразът „синя свобода” е метафора – за мен свободата в най-прекия смисъл на думата си е синя и мирише на водорасли, на йод, на солен вятър, на горчиви крайбрежни треви. Знам го от онзи първи ден.

През годините на детството не свикнах да назовавам морето с истинското му име: категоричността на черния цвят е без нюанси, неотменима някак. Наричах си го „Синьо море”, може би защото другояче стоят нещата с нюансите на синьото: лазурит, ултрамарин, кобалт, турско синьо, небесносиньо, морскосиньо… Страшно харесвам това последното.

Особено морско синьото в картините на Баев. Или морското синьо на самото море, то никога не е едно и също – както е казано, морето никога не се повтаря. Или морскосините райета върху моряшката фланелка на свако ми Стоян, мъжът на моята леля. Наричаха го Капитана, негова беше първата лодка в Лозенец.

Бе дребен като костилка, потъваше в рибарските си ботуши – но имах чувството, че когато влиза във водата да издърпа лодката си на брега, ако рече, може да изгази с великански стъпки цялото море и да стигне в Одеса или в друг някакъв град. Ще изпуши цигара с тамошните рибари, ще си кажат лакардиите – и отново ще прецапа морето.

Плуваше като риба и далдисването му продължаваше цяла вечност. Леля седеше спокойно на брега, разперила около себе си алената си копринена рокля и се усмихваше на уплахата ми. След час, след два, след година – времето край морето и най-вече в морето е разтегливо понятие – той най-сетне благоволяваше да сложи край на тревогата ми.

Излизаше на пясъка, отърсваше се като куче и ситни капки ни поръсваха. За софиянци, които по онова време превземаха Лозенец от всички посоки, Капитана беше олицетворение на морски лъв, излязъл направо от приключенските романи. Благоговейно се нареждаха на опашка, за да го изчакат да ги повози след риболова привечер.

Когато лодката му запърпореше, натоварена с риба, посрещачите избухваха в овации. Капитана слизаше, оттегляше се за половин-един час в колибата си като индиански вожд, който се е усамотил, за да вземе най-важното за племето решение. Накрая се появяваше, усмихваше се загадъчно на една страна, в очите му блещукаха зеленикави ледени кристалчета.

За характера на неговите размишления можеше да се досети всеки един човек с опит в морските дела, но не и софиянец. Клатушкащата се походка на Капитана отдаваха на денонощното му вземане-даване с морето, затова доверчиво начоколваха лодката и свако поемаше на околосветско пътуване до Китен.

Един ден, както си въртял руля, се прозял и от устата му излязъл облак с хиляди резедави искрички. Горещо, казал, ще се разхладя – политнал от единия борд и далдисал. Пътниците му го чакали пет минути, десет, петнайсет – накрая жените запищели. Помощ! Удави се! Помощ, спасете ни!

Спокойно, другарко, пояснете се какво се е случило… Обърнали се и зяпнали, зад гърба им той си седял и се подхилвал. Когато далдисал, бил минал под вода под лодката и се качил горе през кърмата… На следващото лято на улицата го срещнало дете-софиянче, което също било в плавателния съд на Капитана по време на паметното далдисване.

Момчето застанало чинно и поздравило: добър ден, чичо удавник. Как сте? Благодаря, добре съм, откликнал Капитана и го погалил по перчема. От гордост очите на малкия станали съвсем морско сини. Сигурна съм, че и днес, спомни ли си морския вълк, очите му придобиват същия цвят.

В детството си живеех със семейството си и на брега, отначало в Ахтопол, по-късно в Царево и естественото ми продължение беше голямата вода, а тя минаваше през протоците, през Мраморно и Егейско море, през Средиземно покрай Соренто, за което в ранното си детство се наслушах на шлагера “Помниш ли морето синьо и вълните му лазурни, що обливат като лента бреговете на Соренто”… нататък през Гибралтар с маймуните и скалата – докато се влея в безбрежието на океана.

Град-море, град-океан, такива бяха моите градчета и хората, които живееха в тях, още в ранна възраст добиваха представа за безграничните си размери тъкмо поради тази причина.

Мъжете на този бряг, моряци и рибари, ходеха много особено – сякаш стъпват по гребена на морски вълни. Когато за пръв път ми посочиха Христо Фотев, вървеше си и той по главната на Бургас с клатушкащо-забързана походка. Премина по улицата като по море, разлюлян сякаш върху вълните на поезията си и аз усетих прилива й.

Сега си мисля колко е велико в крайна сметка – в живота ти да присъства море. Помните онзи шедьовър на поета: „Ядяхме миди и плюехме бисери”. В множествено число е, Фотев има предвид ни повече, ни по-малко хамалите. Христо и хамалите. Поетът наравно с хамалите. Хамалите – наравно с поета.

Ядяхме миди и плюехме бисери. В ничии други думи не съм чувствала така силно великото на живота, което съдържа в себе си необикновението на обикновените неща: мъдростта на хамалите, нешлифованите бисери в поезията на Христо, човешкото общение и общението с природата, хрускането на мидените черупки под краката по залез, зеления плюш на водораслите, пърпоренето на гларусовите криле, песента на рибарите за мен ти си морска сирена, морякът удавник съм аз… накрая – най-накрая безмълвието на Фотев, което не е мълчание, а говорене навътре, само и единствено за себе си – завръщане в Логоса, в безмълвието на онова, което не може да бъде изговорено дори с думите на поет.

И в Бургас живея в района на пристанището. Казват, че Фотев бил измислил този град. Цитирам Александър Томов: „Изтласка го / града / безвъзвратно от образ в образ с няколко могъщи движения… и го превърна в някаква особена идея и мисъл”. Бих казала, с пристъпите на някакъв грандиозен пентаметър или хекзаметър поетът измисли и морето на Бургас.

Сравнявам двете морета – на моя свако, капитана от Лозенец, и поетовото море. Едното пълни лодката с риба, храни рибарите и техните деца, дава им прохлада, удоволствия, страдание, пътувания, завръщания, живот, смърт. В другото делфините пеят на старогръцки древното си грегорианско пеене.

Архетипът морето като утроба на живота – при Фотев вече е нещо повече, преминава естествено в архетипа морето като лоно и на творческото начало. Обичам и двете морета – онова на Капитана, с бялата лодка „Начало”, с високия бряг на Лозенец, обрасъл в черни треви, сред които привечер леля, едра и ласкава като делфинка, посядаше там да чака лодката, натоварена с щедрия улов. Още повече не мога без морето, в което вълната помни още своето начало.

И ако днес страховете ни са за надвиснала над него екокатастрофа, то аз възприемам тази заплаха твърде лично. Бреговете на моето детство и на моята младост, обрасли само с буйни треви и със смокинови дървета, просторни, ветровити, диво красиви, днес се срутват под тежестта на архитектурни чудовища – грозни Голиати, срещу които са застанали няколко Давидовци без прашка: поети, журналисти, екозащитници…

Срещу Голиат летят гневни думи – но достатъчни ли са те да спрат гибелната престъпност, узаконявана от самата държава? Достатъчни ли са думите да спасят дишането на морето? Неговата древна синя кръв? Бездънната му красота? Рибите, делфините, чистото на водата? Свободата, която то ни дарява – стига само да отправим поглед към хоризонта? Достатъчни ли са моите думи да спасят м о е т о море? И онова, което е останало от общото ни море?

Знам ли… Все пак, Давид беше преборил Голиат с голи ръце, въоръжен единствено с прашката. Да опитаме всички с прашките, казвам си. Да опитаме, пък може да се случи чудо. Да не забравяме, че Давид бил и поет.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай