Public Republic Art Studio

Етиен Леви: Всичко, което съм правил, е в името на Нейно величество публиката

3 март, 2012 от · Няма коментари

Exclusivno_za_Public_Republic

Разговор на Росица Йотковска с Етиен Леви

Etien1

Какво е за вас вашата професия? Един много общ въпрос, но и въпрос, който поставя начало:)

Да, това е общ въпрос, но същевременно е и много личен, защото всеки би отговорил различно. Бих казал – моята мечта, която е реализирана. Бих казал – намерение на моите родители преди много много години. Каквото и да кажа, ще съдържа зрънце истина:)

Освен това при мен са малко разделени нещата – говорим за коя професия, за певческата, за музикантската или за преподавателската?

Да започнем според начина, по който вие ги подреждате.

Аз бих започнал с моята певческа кариера.

Etien_
Етиен Леви, личен архив

Желанието дойде още когато бях малък. Много неосъзнато от моя страна и първоначално леко принудително от страна на моите близки, които са ме отгледали. Защо казвам така – защото отрано съм останал сирак.

Бил съм на година и половина, когато моята прекрасна майка е починала от левкемия и с моето отглеждане се е заела моята баба. Тя отгледа мен и моята сестра Вивиан, която е осем години по-голяма. И тогава чувах непрекъснато как майка ми, умирайки е завещала на моя баща, на моята баба и на сестра ми, едно от децата й да стане музикант.

Това е била нейната лелеяна мечта, но по онова време се е считало за доста несериозно за жена да бъде музикант и моят дядо не й е позволил. Затова тя станала детска учителка, но пак е направила така, че да бъде свързана с музиката – завършила музикална педагогика.

Срещата й с моя баща е кармична – защото той пък е притежавал изключителен глас и е един от първите музиканти, излезли от оркестъра на „Оптимистите” и на „Джаз Овчаров”, първите два големи оркестъра в България. През 1946 година създава първия квартет у нас, квартета „Лесли”.

Виждал съм един годишник на евреите в България, където квартетът „Лесли” има снимка заедно с младата, на 23 години тогава, Леа Иванова. Оттогава датира и изключително близкото приятелство между моя баща и Леа Иванова, мир и светлина на душите им. Те бяха като брат и сестра и аз си позволявам да кажа, че съм закърмен още от дете с тяхната музика.

Аз и сестра ми сме плод на любовта между майка-българка християнка и баща-български евреин. Баща ми беше космополит – човек, освободен от всякакви догми. За него нямаше точно определена религия, имаше вяра. Неговото, както и моето убеждение е, че Господ е един за всички, независимо кой от какъв произход е и разделението ни е много чуждо.

Издигането на моя баща е свързано до голяма степен с изключителната музикалност на майка ми. Тяхната любов си има и много любопитна предистория. От моя български род моята баба е наполовина чехкиня, защото нейната майка е била от големия чешки род Цалдар.

По покана на цар Фердинанд тя е един от първите музиканти, които идват в България, за да свирят във военните оркестри, а освен това е свирела на цитра и е била певица в Пражката опера.

След като приключва договорът й с военните оркестри, тя остава в България като доброволка и самарянка и тук се запознава с моя прадядо.

Моят прадядо, Митрофан Пошев, пък е един от героите на България в Балканската война. На 9 октомври 1912 г. с безпримерен героизъм обръща хода на войната при Селиолу, Гечкенли, голямата битка при Лозенград.

При него тогава е нямало „напред”, а имало „след мен”, защото положението на българската войска е било много тежко и е трябвало някой да даде изключителен пример и да повдигне духа, за да се обърне ходът на войната в полза на нашата войска.

Той го е направил и си е отишъл заради това, но, както се казва в книгите, дори и врагът се е поклонил пред невероятната храброст, която е проявил.

С две военни академии – Санкт-Петербургската и Парижката, на 41-42 години той е бил най-възрастният командир, командирът на първа дружина на 6-ти пехотен Търновски полк. До Националния дворец на културата има паметни плочи с имената на загиналите от този полк, или, както са им казвали тогава, шестаците.

Той и моята прабаба Теофана Цалдар, чехкинята, се женят и от този брак се раждат три деца, Георги, Васил и баба ми Кириаки, която е най-малката. Пак е свързано с изкуството, защото вуйчо ми, нейният брат Васил Пошев, е един от първите кинорежисьори в България.

Много неща са преплетени при мен във връзка с изкуството и това е дало много сериозен отпечатък върху мен. Освен това почти нямаше някой от родоначалниците на българската популярна музика, който да не познаваше баща ми и с когото той да не е бил на концерт или някаква друга сценична изява.

След като пианистът в квартета „Алегро” си замина за Израел, на негово място бе пък поканен младият тогава пианист и композитор Вили Казасян. Той стана корепетитор и пианист на квартета на моя баща и те станаха много добри приятели.

Много бяха обичани и работеха много навън, това малко като че ли им намали популярността в България. Работеха много навън, защото той все пак трябваше да ни издържа сам и да получава по-добри пари, за да може да осигури всички необходими неща като отглеждане и като уроци – по музика, театър, рисуване и т.н.

Kvartet Alegro_
Личен архив

След като ви разказах малко от предисторията, е нормално да стигнем и до момента, в който трябваше да избера дали да се занимавам с музика. Аз пеех много добре още от малък и всички предричаха, че ще имам много добра музикална кариера. Освен това баба ми много често ми напомняше: „Виж какво, Етко, предсмъртната молба на майка ти беше едно от децата й да стане музикант”.

Чудесно се справяше и моята сестра. Тя рисуваше прекрасно, беше невероятна и в областта на художественото слово, и в областта на театралното майсторство, даже беше районен първенец на София по художествено слово.

Беше избрана в театъра на младия талант на известния в миналото актьор Андрей Чапразов и покойните актьори Любомир Кабакчиев и Апостол Карамитев, когато я прослушваха, казаха: „Това момиче е родено за сцената”.

След кандидат-студентските изпити обаче нея я нямаше в списъците на приетите, явно за онова време не са ни достигнали някакви връзки. Тя малко се разочарова, но, вижте какво нещо е съдбата – за да бъде близо до музиката, тя отново повтори професията на нашата майка и завърши института за детски учителки, музикален профил и се занимаваше дълги години по специалността си.

Така че на мен се падна честта по-активно да се занимавам с музика. Започнах да свиря на пиано някъде на 6-7 годишна възраст. Дойде време да се кандидатства в музикалното училище, свирих по много часове и бях много радостен, защото бях един от 15-те приети тогава, през 1972 година.

Завърших в класа на една от най-добрите клавирни педагожки и концертиращи пианистки тогава, госпожа Теменужка Янева. Като всяко буйно момче обаче, когато завършвах, си казах, че ми е омръзнало да свиря между 5 и 8 часа на ден.

Освен това не бях сигурен, че от мен ще излезе онзи пианист, който исках да бъда – мечтата ми бе да стана концертиращ пианист, а имах едно разтягане на сухожилията и ставите, което ми пречеше да свиря така пълноценно, че да мога да реализирам тази мечта.

Затова пък още в трети курс на музикалното училище разбрах, че моят темперамент е в шоуто. След като завърших музикалното училище, кандидатствах в естрадния отдел към Българската държавна консерватория и ме приеха веднага – бях се амбицирал много и бях първи от мъжете.

Влязох в класа на легендарната актриса и певица госпожа Ирина Чмихова, аз съм неин ученик, както и една плеяда известни певци от концертната сцена в България.

И след като завърших естрадния отдел, който беше полувисш, даже ние на шега си казвахме, че сме ПУЦ-а към консерваторията, бях поканен да бъда един от солистите на вокална група „Трик”. Уж случайно, пък се доказва теорията за изчислената случайност, че в света и в природата, в нашия заобикалящ свят няма нищо случайно.

И така, създателят на вокална група „Трик”, импресариото господин Стефан Широков ме покани и каза: „Виж какво, моето момче, с твоето влизане групата трябва да стане много популярна.

Не ме интересува какво ще правиш, челна стойка на мигли ли, на нос ли, ти си пианист, което означава инструментален музикант, ти си певец, това си завършил, ти си освен това и танцьор”, защото това са предмети, които изучавахме в консерваторията и страшно много се държеше на тях.

Имахме един много сериозен респект от нашите преподаватели, те бяха авторитети за нас и си спомням, че сутрин отивах с първите рейсове на лекции и се прибирах вечер с последните. По този начин засвидетелствахме нашето внимание към консерваторията и нашето желание да се обучим за много добри изпълнители.

Trik2_

Преди вокална група „Трик” съм работил и в групи, които свиреха в заведения за обществено хранене, ресторанти, барове; програми имаше почти всяко заведение. Никога не съм се притеснявал от това, защото най-доброто за един музикант е да започне от най-долу, за да може да научи всяка една стъпка до най-горе.

Така е във всяка професия – ако наследникът на някоя фабрика иска да я управлява някой ден, той трябва да знае стъпките от дъното до върха.

Аз, слава богу, ги минах и съм много щастлив и доволен от това. Никога не съм забравял първите си стъпки и те са много важни за мен, за да достигна до върховете на изпълнителското майсторство, да получа признание от публиката. Аз затова страшно обичам публиката и за мен тя е свято нещо, както и сцената.

Иначе съм понасял много критики от мои колеги, но това е нормално, защото никой от нашия бранш няма така категорично да признае, това е присъствие на много сериозни морални сили, емоционални и психически, за да може да признае, че и някой друг е направил нещо хубаво.

Затова казвам – всичко, което съм правил до този момент и ще правя за в бъдеще, го правя само и в името на Нейно величество публиката.

Така моята професионална дейност стигна до „Трик”. С вокална група „Трик” получихме страшно много признание с годините, както в България, така и в чужбина, носители сме на много награди и то доста престижни.

Малко хора знаят за вашата награда в Евровизия, което за мен няма обяснение?

За съжаление малко хора знаят, да.

Ами то тогава мълчанието дойде, защото България е членка на Интервизия, а ние като група, участваме на конкурс на Евровизия, на която България не е членка. И се получи така, че представителите на една социалистическа страна отиват в капиталистическия свят да представят социалистическата си родина на конкурс на Евровизия и печелят.

Мари Бабо: Изпълнение на Еворвизия в гр. Кнок from Public Republic on Vimeo.

Мари бабо гърбава, Евровизия в Кнок, 1985 г., личен архив, ексклузивно за Public Republic

Специално за Евровизия беше много смешен коментарът след като се разбра, че с група „Трик” сме носители на трета награда на конкурс на Евровизия за изпълнители през 1985-та година.

Когато се върнахме с наградата, имаше някакво, ако трябва да бъда откровен, съвсем скромно представяне, а след това чухме приказките: „да не се говори много за тях, за да не се помислят за звезди”.

Никой от нас не беше тръгнал да се изживява като звезда, ние просто се чувствахме удовлетворени, че много добре сме си свършили работата и че сме оценени в държава, чийто конкурс за изпълнители е най-популярният в Европа. Те самите ни бяха казали – вие направихте невероятно впечатление тук, а това не е малко.

Ние излязохме на една сцена с хора, които диктуваха модата в популярната музика тогава и конкурсът беше изключително тежък, защото той не е както конкурсът за песен – една песен от 3 минути, песен от 3 минути и от сън да ме вдигнеха тогава, щях да я изпея прекрасно.

Тук трябваше да се явим с цялостна програма от 25 минути на живо, като бяхме оценявани един път като индивидуални изпълнители и отделно тримата като група. Регламентът гласеше следното: ако изпълнението е под 20 минути, екипът се дисквалифицира, ако надхвърли 25-тата минута, отново се дисквалифицира.

Най-доброто времетраене беше между 23 и 24 минути, като извънредно отпуснаха при влизането в 26-тата минута само 30 секунди и в цялото това нещо трябваше да влязат и аплодисментите на публиката. Аз ви разказвам доста подробно, защото това не се знае.

Явихме се с програма на композитора Найден Андреев – само си представете колко сладко нахално е от наша страна да се явим с песни, които са авторски, български песни. Ние ги пяхме на английски, на немски, на френски и български, което стана уникално.

Пяхме с биг бенда на Брюкселското радио и телевизия, композиторът Найден Андреев го избра, макар че имахме една опция още, един комбо оркестър, чиито барабанист беше американец и звучаха, като се обърнем с гръб към тях, като биг бенд – невероятен оркестър, но Найден Андреев избра биг бенда. Направихме аран

жиментите, нотописци направиха партитурата и ги изпратихме. Те пък ни изпратиха изискванията си и, погледнете за какви професионалисти става дума: изпратиха ни разположението на сцената – къде излизаме ние, от коя страна е разположен бендът, от коя страна е разположен комбо оркестърът.

Представяне и първо изпълнение на Евровизия в гр. Кнок from Public Republic on Vimeo.

Представяне и първо изпълнение на Евровизия в Кнок, 1985 г., личен архив, ексклузивно за Public Republic

Какво беше любопитно за този конкурс освен това – страшно много държаха на шоуто. Тогава за първи път пеехме като група и изпълнители, за първи път докосвахме дистанционни микрофони без кабел, за първи път пеехме с видеостена.

Това беше през далечната 1985 година. Когато тук беше кампанията по участието на България в Евровизия преди няколко години, много често ме питаха и аз го разказвах това и в Националната телевизия и на други места.

И ми казваха, добре, защо ние не го знаем? В много форуми съм чел: „нека тежи на съвестта на господин Етиен Леви тази измишльотина, защото ние проверихме и през 1985 година България няма участие на Евровизия, камо ли в изпълнение на ВК „Трик” и освен това Евровизия през 1985 г. се е провела не в Кнок, Белгия, а в Швеция, така че господин Леви си изсмуква някаква биография от пръстите”.

А хората просто не четат внимателно. Става дума за Евровизия за изпълнители, а не за песен.

Конкурсът се проведе в най-голямото казино на Ламанша, в град Кнок, така нареченият Knokke Cub и е най-големият конкурс на радиотелевизионните компании, фактически Евровизия за изпълнители.

Награждаване на Евровизия в гр. Кнок from Public Republic on Vimeo.

Награждаване на група “Трик” на Евровизия в Кнок, 1985 г., личен архив, ексклузивно за Public Republic

През 1984 г. пък, една година преди това, още с Диана Дафова, спечелихме втора награда на един много голям европейски конкурс в град Рощок, който се казва „Menschen und Meer” или песни за хората и морето. Явиха се 18 държави и от 18 държави ние излязохме на второ място, само на една единствена точка от първото.

Получихме и още една награда, на техния Съюз на музикалните дейци, която беше да бъдем гости на тяхно популярно предаване през месец ноември. Там снимахме с една от елитните тогава европейски групи, Goombuy dance band, те бяха от величината на Boney M, много популярни тогава. Това също са неща, които хората не знаят.

Страхотно беше представянето ни в Рощок. Явихме се с песен на Найден Андреев, която на български се казваше „Искра на любовта”, а на немски я направи един много популярен поет, Дитер Шнайдер, който бе доайенът на тяхната писателска гилдия що се отнася до текстовете на песни и кръсти песента „Wo ist die Spur geblieben”, т.е. „Къде остана следата”.

Пак пяхме на живо, тогава нямаше симбеци и плейбеци. Пяхме с един фантастичен оркестър, в който водачът на духовата секция беше българин.

Wo ist die Spur geblieben: Изпълнение на Еворвизия в гр. Кнок from Public Republic on Vimeo.

Wo ist die Spur geblieben, Евровизия в Кнок, 1985 г., личен архив, ексклузивно за Public Republic

Какво направи впечатление на немците – че ние влизаме с едни костюми, малко след това се преобличаме и излизаме с други. Това за немците беше нещо невероятно, то говори за изключително уважение към тях, за изключително уважение към сцената и към нашето представяне и те ни аплодираха много бурно.

Много ни харесаха и споделям с вас, не толкова втората награда, не толкова признанието да ни покажат в тяхно елитно предаване, а знаете ли кое беше най-голямата награда за мен самия?

Дойдоха при нас представителите на тяхната телевизия и казаха: „искаме от вас разрешение да започнем награждаването с вас”. Найден Андреев и нашият импресарио, Стефан Широков попитаха: „ защо, ние по награждаване сме предпоследни”.

И те казаха: „вие сте много атрактивни, пеете невероятно, сменяте костюми, отговаряте изключително много на манталитета на немците и за да ги задържим да гледат нашия конкурс, а не да превключват на западната телевизия (тогава Германия беше разделена на Източна и Западна), трябва да започнем с нещо атрактивно и това сте вие”. От това по-голямо признание аз не виждам.

След това, през 85 г., се разделихме с Диана Дафова и дойде Снежана Петкова, тогава направихме и първия си албум, „Трик 1”.

През по-следващата излезе и вторият ни албум, „Шесто чувство”, с много от хитовете ни, написани от Найден Андреев, Румен Бояджиев, Александър Савелиев, по текстове на Живко Колев, Волен Николаев, Петър Москов, известни много наши автори на музика, аранжори, поети, които пишеха песни за нас.

Но „гуруто” на група „Трик”, както го наричаха, е Найден Андреев. И разбира се, много обич получихме от публиката, почти нямаше забавно предаване по Националната телевизия без наше участие, защото винаги бяхме много готови, много атрактивни, с изключително хубави дрехи, с най-големите модни къщи работехме, въведохме танца в България – бяхме първите, които имаха поставена хореография, пластика, танци, актьорска задача.

Искахме да направим всяка една песен като цялостен спектакъл и робувахме на един обикновен психологически закон, че колко повече сетива са заети, толкова възприятието е по-пълно.

Първо наблягахме много на певческите ни възможности, но ние и тримата бяхме и инструменталисти и си правехме много сериозни експерименти, за да добием ново, модерно звучене – обръщахме вокалите, което беше непривично за онова време, държахме много и на визията.

Времето, в което се занимавахме с танци, пантомима и пластика, надхвърляше часове на ден, за да можем да постигнем това, което после представяхме на екрана и на сцената.

Ако се бяхме съхранили като група, можехме да направим чудеса. Още много неща не бяхме казали и имахме потенциал, таванът ни беше значително по-висок, но за съжаление се разделихме, всеки тръгна в своя посока… Аз се опитах да възобновя групата, направих друга група с две балерини, „Хет-трик“, след това заминах за Израел.

Вие отивате в Израел за първи път на 33 години, каква е цената на такъв успех на чужд език в непозната страна?

Аз не го считам чак за такъв голям успех, считал съм го за нещо като че в реда на нещата. В началото ми казаха: „Ако беше дошъл на 18 – 25 години, да те лъжем, че ще успееш, но ти поне три години трябва да учиш езика ежедневно, за да можеш да пееш на него”.

Казвам: „Какво ми пречи, има хора, които не знаят перфектно този език, но могат да пеят цели арии на него, аз съм музикант и много добре имитирам фонетично всичко”. А те ме убеждават: „Няма да е достатъчно”.

Имах приятни и доста успешни изяви в началото, когато заминах. Участвах в един много популярен техен фестивал, който се прави през юли в продължение на една седмица в така наречения Яфо Атика, Древния Яфо, това е старо пристанище, което е на 3300 години, и старият град още от римско време си стои там, невероятно красиво. И там на всеки ъгъл има сцена.

На една сцена пеят техни популярни групи, на друга много известни имена от чужбина, на трета примерно се танцува фламенко, страхотен фестивал беше, и мен ме поканиха на една от сцените.

В техните медии го отразиха така: „Новодошлият от България Етиен Леви, който е бил популярна личност там, се представи с голямо присъствие и с много успех на фестивала на сцената на Гана Амидрон, (т.е. Градината Амидрон) в Яфо Атика.“

V Iyrael3 в ролята на пазач на фараона_

И оттам нататък почна ходенето по мъките. Имаше още на няколко места мои изяви, докато учех езика – канеха ме на чествания на големи еврейски празници.

Винаги съм имал страхотни аплодисменти от тези хора, а те са малко недоверчиви към всички, които идват от други държави, защото всеки се бие в гърдите, че е бил голямо нещо в съответната страна. Там не е важно какво си бил, а какво показваш.

И по теорията за изчислената случайност дойде време за моя изпит. Не се бях отчаял, но си бях казал, ако е определено нещо ще става, то ще стане. Да се блъскам, да ровя, да чукам на вратите – когато няма какво да се отвори, и не се отваря, просто няма смисъл.

И един път, както си седя, работех в магазините на моя братовчед за мебели, ми звъни телефонът. Аз дори се зачудих да вдигна ли, да не вдигна ли, когато моята братовчедка се обади: „Обявяват кастинг за набиране на певци, танцьори и артисти за един страшно популярен мюзикъл на Ендрю Лойд Уебър, „Йосиф с невероятната риза на райета”, и това го прави Авраам Деше Пашанел, продуцент и импресарио номер едно в Израел в неговия „Театрон Амами”.

Това в буквален превод означава Народният театър, а Народният театър е негова собственост. И тя каза: „Твоето място е там.”

V Iyrael2, в ролята на Яков_
Етиен Леви в ролята на Яков в Израел

За няколкото дни, които имах, успях да подготвя документацията, подготвих запис на песни. В домашни условия – хората нямат такова доверие и искат в домашни условия, записано на касетофон, първо да чуят гласа, а не в студио, където да изпратиш и там режисьорът, почти вълшебник, да ти направи гласа да изглежда, че пееш фантастично, а като излезеш на живо, уау, изкарали са местната сврака да грачи…

Видеокасета как изглеждам, документация какво съм завършил, с кои студиа съм работил, пълно, като в аптека набор, никой не ти вярва иначе. Аз ги занесох, и слава богу, бях поканен да подпиша договор и да бъда един от артистите на този фантастичен мюзикъл.

Така имах щастливата възможност да играя в големия мюзикъл на Ендрю Лойд Уебър, „Йосиф с невероятната риза на райета”, бях един от трупата от 30 изпълнители, от които само 7 професионални певци. Накараха певците да танцуват, и танцьорите да пеят.
Беше нещо уникално за мен, още си го спомням.

V Izrael1 Йосиф_

Както виждате, едно много голямо разнообразие от детската ми възраст до наши дни.

А как започна преподавателската ви дейност?

Още като бях студент, много се интересувах от звукоизвличането, техниката на дишане, динамиката и т.н., защото като пианист исках да приложа много от инструменталните похвати в пеенето.

Тогава моята преподавателка госпожа Ирина Чмихова и преподавателката ми по вокална постановка госпожа Ангелина Кънева, която беше най-възрастната, но много модерна по начин на мислене, ми казаха: „А бе знаеш ли, някой ден ти може би ще се занимаваш с преподавателска дейност”. Все едно го пророкуваха.

Госпожа Ирина Чмихова даже ми подари тогава една книга, „Изкуството на пеенето”, на Назаренко, с посвещение „С много обич на Етиен”, и ми пожела да бъда неин последовател не само като изпълнител, но и като преподавател.

Преподавател съм от 98 г. След като се завърнах от Израел – между другото се завърнах за кратко време, но съдбата беше избрала друго – направих няколко опита да възобновя „Трик”, получи се за известно време, след това направих дуета „Етиен и Нели”, и през 98 г. спечелих първата си авторска награда на конкурса за песни „Златния Орфей”.

Тогава покойната вече деканка на Факултета по поп и джаз изкуство на Националната музикална академия, професор Юлия Ценова, ме покани да бъда преподавател в Националната музикална академия.

Аз й казах: „Това е изключително отговорно. За да бъда преподавател, аз трябва да бъда страшно добър като такъв, и трябва да съм убеден, че мога”.

Тя каза: „Цяло лято имаш да мислиш, аз ще те безпокоя на седмицата по два пъти /и наистина го направи/ и на „Златния Орфей” искам от теб положителен отговор”.

Накрая се съгласих и така започна преподавателската ми дейност. През 2000 г. ме поканиха в Нов български Университет, а от 2001 г. насам преподавам и в Софийския университет, музикална педагогика, поп и джаз пеене.

Сега доста често ме канят като член на жури за млади поп и рок дарования на конкурси в България, национални или с международен характер, на 3-4 от тях съм и председател на журито. Работя с млади хора, което за мен е фантастично, защото нямам време да остарея.

Аз винаги съм бил много млад по дух, даже мой приятел ми казва „Ти си един хлапак на средна възраст”. Аз възрастта я приемам само като биология, за мен е важно състоянието на духа и затова се разбирам повече с младите хора, отколкото с тези, от моята генерация.

А как извличате най-доброто от вашите ученици?

Да бъдеш преподавател, това е една много тежка мисия. Ние работим с различни характери, работим с хора с различна култура, различно ниво, образование, възпитание, и трябва към всеки един да намерим пролуката, да стигнем до сърцето.

С моята партньорка от дуета, която е и моя асистентка в Нов Български Университет, госпожа Нели Маринкова, много пъти сме беседвали – „защо с теб се заехме с такава тежка мисия?” Това е много тежък кръст, ние носим отговорност за гласовете и изявите на тези млади хора. И тя каза: „може би е някаква потребност…”

Индивидуалната работа ни превръща до известна степен и в психолози, защото само така можем да изкараме от тях този творчески заряд и тази творческа енергия, които правят един изпълнител уникален. Никога не сме работили в посока да ги научим да пеят като някой от нас или да имитират някой друг.

Аз изисквам от моите студенти те да бъдат строго индивидуални, да имат своя почерк. На първо място е разработката и обучението във вокалната техника, динамиката, умението да изграждат песента, артистизма, с който излизат на сцената, те трябва да бъдат завладяващи за публиката още с появяването си.

Моят богат опит, който имах като индивидуален изпълнител, отделно като изпълнител в група, много ми помага.

Умението да се пее в група е много сложно, това означава, че човек трябва да има много познания, за да се съобразява с вокалната постройка на гласовете като хармония, и съответно с баланса и динамиката, в никакъв случай не трябва да се задушава този, който солира в момента, а да бъдем като бек вокали; вокалистите трябва хем да ги има, хем да ги няма, толкова деликатно е присъствието.

Това се изработва с годините, идва като един добър усет. Ние и на това учим нашите студенти, умението не само да бъдат индивидуални изпълнители, но да бъдат полезни и в групи.

Аз им казвам: „Не всички могат да станат индивидуално големи звезди, но можете да бъдете невероятно полезни в групи.

Трябва да музицирате така, както сме ви обучавали, със сърце, с отношение, защото песента е послание, вътре в това послание има сюжет, в който всеки един от публиката трябва да намери нещо за себе си. Тя плаща големи пари, за да влезе в залата и да види нещо, което е по-различно от нея.”

Spisanie Eva_
Снимка на Етиен Леви за списание “Ева”, личен архив

Може ли харизмата да бъде оттренирана, научена, и до каква степен?

По правило тя е дадена, но с много голямо трудолюбие и амбиция хора, които я нямат, могат да я постигнат, да усвоят определени жестове.

Има певци с много богат гласов материал, и те спокойно могат да бъдат само слушани – хората могат да си затворят очите в концертната зала и да слушат.

Дойде обаче времето и на тези певци, които освен че притежават гласовия материал, полагат и огромен труд да го развиват. Не е задължително всички да са много гласовити – и магарето е гласовито, но това не означава, че е певец.

Певческото майсторство и певческото изкуство са много деликатни, и много хора не си дават сметка за това, пренебрежително махат с ръка, а бе мани ги певците, отварят си устата и взимат някакви страшни хонорари.

Успехът е плод на първо място на наличието на талант и потенциал, но освен това и плод на невероятна амбиция и трудолюбие. Всеки тон, всяка фраза, всеки звук трябва да се изработят, да станат брилянтни, хората няма как да видят работата, хората виждат само готовия продукт.

Няма такова нещо: колкото повече талант, толкова по-малко работа?

Не, няма. Дори и много талантливи хора, ако лежат на това ухо, ето, аз съм много даровит, и правя всичко от талант, след време стигат до един момент на закърняване и започва падането по плоскостта надолу.

Докато обратното – не чак толкова гласовити и не чак толкова талантливи, но пък много амбициозни и напористи, страшно трудолюбиви изпълнители след време взимат връх. Защото те знаят, че ако не работят, няма как да бъдат забелязани. И тогава талантливите избледняват.

Но пак казвам – пеенето е един много сложен физиологично-психологически процес, и трябва много да се внимава. Трябва строго индивидуално да се пристъпва към всеки един изпълнител, защото те са си своенравни, това е напълно нормално, но и всеки има вкусове към различен стил, в който да пее – един харесва поп, друг харесва джаз, трети заявява „аз съм рокаджия”.

Чудесно, но дайте да поставим основите на вокалната техника, да бъде гласът ви издръжлив, да умеете динамиката, изграждането, присъствието на сцената, умението да се движите, артистизма и вече тогава идва работата и по излъчването.

Караме ги да работят пред огледала. Дори за вокалите – във всяка една стая в НБУ има огледала, и аз ги карам да застанат пред огледалата и да изработят отварянето на устата.

Освен това като напреднат, с моята партньорка Нели правим много концерти извън университета – в пиано барове, в залата на Еврейския културен дом, която има около 500 места с правостоящите, една чудесна зала, където са излизали едни от най-популярните певци и инструменталисти, и поп и джаз, актьори от Сатиричния и драматичните театри, това е сцената, на която даваме възможност на нашите студенти да направят своята изява и да се почувстват като концертиращи артисти. Това е нашата мечта, те да бъдат освободени.

С тази цел преди няколко години измислих нов вариант на изпити в НБУ, което се прие и в СУ, където също преподавам.

Тъй като студентите много се притесняват, и могат от притеснение да получат по-ниска оценка, отколкото заслужават, предложих следното: „Много ви моля, искам за моя клас да ми разрешите, след като сме либерален университет, моите изпити да ги правя под формата на концерт”.

„Етиен, страхотно е това, дай, ще го въведем и при другите”. От този момент нататък всички изпити на моя клас са под формата на концерт. В концертната зала, там, където е публиката, която някой ден ще ги приветства и аплодира.

Така че откриването става по много индивидуален път, трябва да се разбере характера, много е важна податливостта на работа. Но така, с чувство за хумор, с елегантно отношение, аз не си спомням до този момент да имаме студент, с който да сме се скарали.

Как протича един ваш работен ден като преподавател?

Нашият клас с Нели е много голям, над 20 човека, което е един добър атестат за нас като преподаватели, но е много трудоемко, физически понякога сме много отпаднали, защото правим индивидуални часове с всеки един.

Ние не ги събираме на обща лекция, общите ни лекции са само в първоначалните часове, когато започваме новата учебна година, да разясним какво е това пеенето, да изясним някои теоретични неща, след това започват индивидуалните занимания и всеки един час е по 45 минути. Така че от сутрин до вечер ние сме там, в университета.

Няма ли противоречие между това, да обучаваш един музикант да даде най-доброто от себе си, и после, от позицията на журиращ, да слагаш оценки „това е добро, това е лошо”? Вероятно е доста трудно.

Въпросът, който ми задавате, е много ценен. Въобще не ми е леко, но всички много добре знаят, че Етиен Леви невероятно подкрепя младите.

Аз винаги съм казвал: „Лош е този преподавател, който не позволява на учениците си да го надминат.” Който се страхува от мечки, не трябва да влиза в гората, нека си стои там отвън и да гледа отстрани кой ще залови мечката, т.е. кой ще постигне успех.

Ние сме се нагърбили с тежката мисия да преподаваме, но обучението е едно, а след това оценката е друго. Като човек, който има доста познания и доста богат опит – през 2013 г. ще чествам 30 години на сцената – много лесно мога като член или председател на жури да преценя един изпълнител и неговите качества, когато се яви на конкурс.

Винаги взимам под внимание, че е на конкурс и има известна доза притеснение. На изпълнител, който няма чак толкова брилянтна вокална техника, винаги давам по 1-2 точки отгоре, ако той е прекрасен като артист, това говори, че той дава всичко от себе си на сцената, за да достигне до сърцата на хората и това за мен е показател, че ще успее.

Защото с много труд много от нещата във вокалната техника се постигат и след като той има тези гласови данни, има диапазона, техниката, има правилното чисто интониране и т.н, значи ще може да усвои и другото. Но ако го нямаш този артистизъм, нещата стават сложни.

V Music Idol_

Така че отсяването е доста трудно, но мисля, че се справяме – както например в музикалните формати, на които съм бил вокален педагог и консултант. Участвал съм и в трите Music Idol-а, на първия бях консултант на Преслава Пейчева, солистката на група „Те”, на еврейската песен „Горичката от еквалипти”, изпълнявана от Ищар, и тя брилянтно я изпя тогава, това беше една невероятно силна вечер за Преслава.

На втория и третия Music Idol бях в предкастинговото жури и след това бях поканен да бъда вокалният педагог. В Х-Factor стана същото.

Какво означаваше преди промените да бъдеш успешен, и какво означава сега, т.е. кое е непроменливото във формулата на успеха, и кое зависи от времето, от поколенията, от новите възможности за правене на музика, от новия музикален вкус?

Непроменливото е, пак го казвам, наличието на глас, наличието на талант и потенциал той да се развива. Променливото, това е времето, в което се работи.

Ние работехме в едно нелеко време, в което трябваше много да внимаваме какво пеем. Т.е. и в Националното радио, и в Националната телевизия имаше така наречената цензура, която не беше само в техническите параметри, но и по отношение на съчетанието между текст и музика, да не е в разрез с партийния интерес, да няма нещо в подтекста, което да подтиква хората към бунт или недобро отношение към партията-майка и т.н.

А ние се забавлявахме с това, защото винаги намирахме начин да си прокараме модерното звучене, или модерната хореография, или модерното присъствие на сцената.

Имахме една песен от първата ни плоча, която се казва „Електронното куче”, по музика и аранжимент на Кристиян Бояджиев и по текст на Георги Константинов.

Беше много модерна за времето си песен, с нов ритъм, нови звукове, нови ефекти – чупене на чаши, и т.н. Един път като цензура този текст беше минал, значи оттук нататък той не би трябвало да бъде санкциониран. Но съчетанието на песен, вече като музика и текст, прави нещата по-деликатни.

Защо го казвам – защото песента се излъчи два пъти по Националното радио и след това беше спряна. Излезе чак след това в плочата ни на Балкантон и само там.

Каква се оказа причината – така сме се смели! Имаше глас накрая записан, прекаран през един ефект и непрекъснато се повтаряше „електронното нека си лае, а пък нашето лае и хапе”. И обяснението било, че това било подигравка с българската електроника! Погледнете за какво става дума – колко боязливи хора бяха квесторите на тогавашната музика.

Тогава една обикновена песен можеше да вкара един човек в Белене, даже от баща ми съм чувал, че за свирене на саксофон по неговото време са вкарвали в лагерите, защото бил американски упадъчен инструмент.

А всъщност за първи път саксофонът намира приложение в симфоничните оркестри, едва след това усещането, че инструментът наподобява човешки глас и носи носталгични нотки и драматизъм, лиризъм, веселите нотки на човешкия характер, го правят подходящ и за джазовите музиканти.

Спомням си и друг куриозен случай. Снимаме в Националната телевизия една песен, ама с пипната хореография, костюми, с идеален контакт артистичен между нас тримата, всичко го мислехме много, докато го направим, и след това 4-5 месеца няма нито едно излъчване на нито една от песните ни.

Питаме нашия импресарио, Стефан Широков, какво стана и той: „Спокойно, ще го изгладим.” Не пожела дори да ни каже. А то за какво било – затова, че солистът на групата, т.е. моя милост, бил правел американски движения с краката.

Ето това възбужда смях, защото за тях упадъчно беше американското, а ние всъщност бяхме взели похвати от пантомимата, от джаз балета, от модерния танц, от брейка…

Ние въведохме тези неща в българската популярна музика като организирана хореография към песен – не помръдване от крак на крак и въртене, а искахме да направим театрален клип на живо пред хората.

Когато дойде по-свободното време, вече сами започнаха да искат от нас повече и повече – ние вас ви виждаме като европейска група и искаме каквото те правят, да го правите и вие.

Сега са по-свободни изпълнителите, чак до такава степен, че някои от колегите казват: едновремешната цензура като че беше права. Защо?

Защото след демокрацията много хора разбраха свободата като слободия и почнаха да пеят едни вулгаризми, едни цинизми, почнаха да ги въртят и по радиата, които създадоха, по телевизиите. И много изпълнители станаха популярни именно с това. За мен свободата е много голяма отговорност.

В кой момент се намесваше цензурата?

При представянето. Значи ние правим един готов продукт, който след това отива на комисия в Националното радио. Дава се клавир с текста и готов запис и там мъдреците сядат и казват: това да, това не.

Имали сме и песни, които са сваляни, както вече казах, но по-голямата част от продукцията след това сме я преработвали, и пак е оставал някакъв подтекст, защото няма как да правим само песни от сорта „слънцето изгря, теб те няма – ура”, искахме да правим неща с висока художествена стойност.

Интимните отношения се цензурираха, местата, където има лека закачка с времето, в което живеем, се цензурираха. Но успявахме по някакъв начин и слава Богу, за краткото време през което съществувахме като група, около 5 години, понаправихме доста хитове, които се въртят и досега.

Знаят ги дори младите, защото влизат във vbox или в youtube, където има доста наши песни и им е много приятно да ги слушат, казват: „Господин Етиен, хубави неща сте правили”.

И показателното е, че нашите студенти, когато им даваме избор, си избират песни от нашата генерация и аз ги питам защо. Защото мелодията е много запеваема и запомняща се и защото текстовете са много стойностни. А това е много важно в една песен.

Какво ви липсва най-много от онова време?

Липсва ми публиката и тази непрекъсната изява.
По време на промените спечелиха най-вече тези изпълнители, които имаха сериозната поддръжка на политически личности, депутати, бизнесмени, представители дори на сенчестия бизнес.

Имали са приятелства, взимали са пари, за да правят дискове, клипове, успели са да се реализират.

При нас беше много трудно и всички казват: „Етиен, дори и с дуета ти извън „Трик”, „Етиен и Нели”, страшно модерни сте, хората така ви харесват и ви обичат, модерни са ви и песните, и поведението ви е друго, освободено, има огромна разлика между вас и други ваши колеги…”, но нямахме стабилния здрав гръб зад нас.

И независимо че ме познаваха от предишните години, като се разделихме с „Трик”, като че имаше едно негласно разбирателство между определени медии и прослойки, че трябва да се затрудняват нещата, които се правят от Етиен.

Не бива да му се даде веднага улица на това, което прави. Беше ми много трудно, признавам си го. С годините човек дори и да направи име, това не е гаранция, че неговият бизнес може да върви добре.

Ето например последното нещо, което получих като удар от съдбата, но не го приех точно така – ако беше преди 10-20 години, като много чувствителен човек, щях да го приема изключително тежко, а сега просто махнах с ръка.

Дадох с моята партньорка една песен за Бургаския конкурс и получих отговор, че песента не е приета. Даже не го получих, а сам се поинтересувах, а беше казано, че всички ще получат отговор, независимо какъв е резултатът.

Не е била допусната моята песен, не е била допусната песен на известния композитор Васил Делиев, който е написал популярни песни за много от нашите изпълнители, включително и песента „Пепеляшка” за Петя Буюклиева, една от големите песни на Златния Орфей, не е допусната и песен на Митко Щерев, един композитор и музикант, който е направил поредица от невероятни хитове в българската популярна музика.

Отрязана е и песента не на кой да е, а на Тончо Русев. Т.е. тук имаме вече една тенденциозност – отрязани са песните на композитори, които са имена от преди, т.е. в журито стоят хора, които са представители на младата генерация.

Не съм противник на това, напротив, страшно поддържам младите, но когато младите започват да дават обидни оценки за хора, които са създали едни от най-хубавите образци на българската популярна музика и като композитори, и като автори на текстове и като изпълнители с гласовете и с присъствието си – какво означава това?

Какво означава един голям композитор да получи оценка от един млад човек, сложен в журито, 0 или 1 от 10 точки, без този човек да има специалните познания по хармония в областта на песента, в контрапункта, хармония и полифония, в разпределението на инструментите вътре в аранжимента? Това вече е малко недостойно, трябва да се замислим върху това.

Аз съм за влизането на едно поколение в друго, но за плавното, не за антагонистичното. Аз винаги съм се водил, това ми е било като верую – никога не бива да се забравя, че е имало начало и ние трябва шапка да сваляме пред родоначалниците и слава Богу, аз съм син на един от тях.

Наскоро имах един много стойностен разговор с Мария Илиева, изключителна изпълнителка, невероятно интелигентна и ерудирана, чудесно стои на сцена, прекрасен глас като техника, изключителна артистка е, в момента е член на журито в музикалния формат Х-Factor. Заговорихме точно за това, че аз харесвам младите и съм противник на тези раздори, които се създават между генерациите.

Хората трябва да бъдат приятели, защото утре може да им се роди идея и с много млад изпълнител можем да създадем нещо много хубаво и обратното, някой млад изпълнител да каже: „Виж, Етиен, или който и да е друг, искам да се позова на твоя опит и да се опитаме да направим едно модерно парче, но през призмата на мелодиката от вашето време и т.н.”, много красиви неща могат да станат.

И тя каза: „Знаеш ли колко пъти съм убеждавала мои колеги, които казват „а бе моля ти се, махни ги тея мухали от българската естрада.”” А тя им казва: Ако не бяха те, да пробият път в най-тежкото време на забрана и похлупак отгоре върху тях, ние нямаше да можем да сме това, което сме в момента, да имаме тази свобода.”

Но пробиването тръгва не от нас. Вярно е, че нашата генерация създаде едни от най-красивите образци в българската популярна музика, все едно благородно сме се надпреварвали кой да създаде по-хубав хит и по-запомнящ се шлагер.

Но да не забравяме, че преди нас е имало други поколения, да не забравяме началото. Аз винаги съм го помнел, каквото и да стане, винаги се връщам. Че е имало и хора, които са били смачквани и като психика, и като потенциал, защото са се опитвали да правят тази музика. Това няма как да го забравяме, не трябва.

Известността е нож с две остриета, публиката въздига, и в същото време може да разпъне на кръст. Как се справяте с тази капризна любов, има ли незаздравели рани, поуки, които няма да пренебрегвате повече?

Когато един изпълнител тръгва по своето поприще, той винаги тръгва доста идеалистично, с типичния младежки ентусиазъм, с желанието да направи нещо хубаво, да бъде обичан.

Всеки иска да стане любимец на публиката. Но публиката е жив организъм, който има своите изисквания, своите вкусове и не винаги е много положително настроена.

Нас много ни обичаха, признавам си, и дори когато отивахме някъде тримата, казваха „ето ги трикаджиите“, дори не ни знаеха имената. Викаха „ей го мустака от „Трик”, Трикче, какво правиш бе“ и на мен ми беше много приятно, някак много свойски беше.

Както казах и преди, за мен публиката е свято нещо, за мен тя е на много висок пиедестал. Това, че тя ни издига и ни сваля, е нейно право.

Ние сме длъжни да направим всичко възможно да се харесаме на колкото се може по-голям кръг от хора, а това, че някой не ни харесва или не ни приема, това е напълно нормално, защото Господ, че е Господ, пак не всеки вярва в него.

Жълтата преса си позволява малко повече през последните години, но ако един артист, певец, музикант е зареден с положителна енергия, има позитивна визия за нещата, убеден е в това, което прави, той не се поддава на провокациите.

Аз казвам така – нека си пишат, хората изкарват хонорари за това писане, изхранват семейства, нека. Хубаво е човек да научава от време на време неща за себе си, които не ги е знаел:)

Имал съм и огорчения, разбира се. Преди години, когато бях поканен в група „Трик”, нашият импресарио ме накара да си изруся косата. „Твоите партньорки са тъмно кестеняви – каза той – и ти по средата ще стоиш като едно цветно петно, което разделя две почти еднакви като цвят коси”.

Толкова професионално бях настроен и толкова от баща ми бях възприел, че един изпълнител трябва да има професионална дисциплина, че дори и за секунда не се замислих как ще изглеждам.

А в далечната 83 година един певец, който танцува, да бъде и изрусен, знаете какъв етикет му се лепва. Аз казах така – данък обществено мнение не плащам. Няма как да ходя с една табела и да казвам: „Вижте, това е моята професия и това се изисква от мен”.

Стигало се е и до скандални положения и после хората са се извинявали – ами пишат по пресата и се поддадохме. За да кажеш нещо за някого, трябва да знаеш как стоят нещата, а у нас страшно много обичаме да си говорим без да познаваме хората или нещата.

Trik1

Но в шоуто нещата са като в казармата – като минат годините, в паметта остават само хубавите неща.

Вие сте вярващ човек, което предполага и вяра в предопределението, а в същото време сте човек, който сам твори съдбата си. Как се съчетават у вас вярата в Бога с вярата в човека?

Господ ни дава възможност за избор. Аз мисля, че за себе си съм направил правилния избор и дори съм имал много тежки години, в които след раздялата ми с „Трик” доста хора, от които зависехме, не се посвениха да ни пречат тенденциозно.

Бяхте силни заедно, бяхте име, хайде сега да ви видим поотделно какво ще направите, ние ще ви пречим, и то тихомълком. Това става без ние да знаем, но аз го усещам интуитивно.

Аз съм интуитивен, не съм логичен да подредя в един пъзел нещата, но съм много интуитивен и съм усещал леката грандомания и иронията, и то агресивната ирония към мен.

След преместването ми дълго време нямах концерти и изяви, дори по едно време ми стана болно, защото на улицата ме спират хора и питат – защо не ви виждаме вече, такива хубави песни имахте, или какво става с онази ваша песен – а тези, от които зависи това нещо да се пусне, ги няма.

Беше ми много болно, защото за мои колеги се правеха благотворителни концерти, а един не се сети да ме покани. И аз седнах да мисля – да не би да е затова, защото аз съм вече преподавател и вокален педагог и те си казват, той вече не излиза на сцената?

Но те могат да ме поканят, независимо дали ще кажа да, приемам, или не, зает съм; аз никъде не съм обявявал, че приключвам с моята изпълнителска дейност.

Това, че не съществува ВК „Трик” и че с дуета ми „Етиен и Нели” се показваме само от време на време не означава, че нямам индивидуална кариера.

Друг е въпросът дали тези мои колеги, които пускат нещата по радио или телевизия, имат добро отношение към мен или не. Всички ужким имат, по действията им съдя за обратното. Това, между другото, го казвам за първи път пред вас.

Винаги съм бил страшно деликатен във взаимоотношенията с моите колеги, дори аристократичен като поведение към тях, винаги съм ги толерирал, винаги съм ги подкрепял, помагал съм на всеки, на когото мога, а след време разбрах, че това мое поведение в България не се приема, то се тълкува като наивитет, който стига до глупащина и води до лошо отношение и ироничност.

И аз реших, че след като е така, ще бъда малко по-краен в изявленията си, няма да прощавам недъзите, защото независимо че съм бил благороден, никой не го е забелязал. Ако не ме харесват, поне да има за какво.

Мислили сте вие да бъдете организатор, вие да поемете тази функция на разпространение?

За такава дейност човек трябва да има организаторски качества. Аз ги имам, но донякъде.

Аз лично съм си мечтал да имам радио, което да излъчва певците от нашата генерация. Няма да откажа излъчване на никого и от младите, и на никой от певците преди нашата генерация, защото трябва да има рубрики, които да показват и изпълнителите от предишните години.

Какво означава да бъде забравен един Борис Годжунов, един Боян Иванов, един Борислав Грънчаров, една Катя Филипова?

Всички радиа се надпреварват да изпълват ефира само с дискотечна музика и музика, която се слуша по клубовете, като че няма за тях художествена музика. Онова било вече мухлясало, звучало много соц.

Какво означава соц звучене? Има мелодика, има аранжимент, който може да се направи съвременен, има текст, който изпълняваш модерно, какво означава соц звучене?

Страшно се дразня и съм голям противник, ако трябва и война ще водя с хората, които непрекъснато казват: „Ама нали знаете коя музика се толерира в момента, ама нали знаете какво е в България”.

Добре, ти нали си страшно добрият импресарио и страшно добрият продуцент. Значи не ти достигат сили да направиш така, че поп музиката да има същото влияние и същото разпространение, както поп фолка. Тогава за какво ми се пишеш продуцент и импресарио, че можеш да го организираш, като всъщност не можеш?

Какъв е изходът от това положение?

Изходът е държавата да вземе отношение по този въпрос, а не да казва: „Вие си имате частни фирми, които се грижат и ние нямаме право да даваме отношение по пози въпрос”.

В тези частни фирми има продуценти и импресарии, които ако не харесват някого, той е обречен да не стъпи никъде, нито в радиото, нито в телевизията, нито на концертния подиум. За мен това са емисари на злото, защото непрекъснато създават антагонистични настроения между поколенията.

Ти нямаш представа какво казаха онея дъртите за тебе, леле, ужас – той се нервира и казва – кой бе, мухалите от естрадата ли, те вече са сдали багажа отвсякъде – това нарочно се прави.

Не знам какъв е изходът, знам само, че има невероятна вреда и че от това най-страда публиката. Колкото повече разделение има, толкова повече възможности за манипулации има.

Споделям нещо – миналата година трябваше да се проведе конкурсът „Бургас и морето“ но решиха, че вместо конкурс ще направят ретроспекция на всичко, което е ставало през годините.

Поканили са Мариана Попова да изпее песен, която беше голям хит едно време, изпята от Катя Филипова, „Сбогом мое море”, а на Катя Филипова никой не се е обадил да я покани да я изпее. Може ли с лека ръка да игнорираш някого, който е направил толкова много?

Тенденциозно се дават пари за младата генерация, което аз много харесвам – поне за тях да дадат пари – но уважавайте и тези, които са направили нещо много сериозно през годините.

Хора от нашата генерация могат да дадат достатъчно, че да се роди някой нов хит и, сами или във взаимодействие с по-млади музиканти, да направят страхотен шлагер, да се запее и затанцува и хората да го заобичат.

Но как може да бъде изкарано, показано, съживено това, което са направили предишните поколения?

Изходът за мен е само един – да намерим начин да сме сила като гилдия. Понеже нещата са повече индивидуални, ние нямаме никаква закрила, нямаме дори център, където да се събираме. Само си спомнете, преди много години моите колеги се събирахме към обяд в Синьото кафе срещу радиото, ние нямахме място.

Когато един актьор пожелае да покани министър-председателя, да покани президента, някой от депутатите за патрон на някаква изява, винаги може да ги покани в кафе-клуба, или в клуб-ресторанта на театъра – те имат място, средище, макар че е театър, издигнат с държавни средства, от данъците на хората, то не е собственост, например аз да съм собственик на театъра и да кажа – ето заповядайте и сцената я давам безвъзмездно, там ще правим концерти, там ще каним министри и т.н.

А ние нямахме средище. Колко пъти сме го говорили – ние трябва да имаме театър на музиката и поезията, място, което да е наше, с гримьорните, с репетиционните, с голямата сцена, където публиката да идва специално на нашите концерти, а не да чукаме по вратите и да плащаме по хиляди левове на ден, какъвто е наемът на Зала №1 на НДК.

Как да го направим това, кой печели днес толкова пари, че да извади от джоба си 20 хиляди лева, за да ги даде?

И за кое да ги даде – за остарялата техника или за смачкания балатум, който не е сменян от 83 година и си виждам стъпките още от времето, когато сме снимали там?

И много от концертите започнаха да се правят в зала България. По-добре да напълним една зала България, която е Меката на музикантското изкуство, отколкото на полупразна Зала №1, защото хората нямат пари в момента да платят концерта.

Ние нямаме асоциация, която да ни обедини – авторите на музика, на текстове, на аранжименти се обединиха и направиха агенция за защита на авторски и сродни права.

Певците нямат и едно такова нещо, в което да членуват. Казват „Добре дошли в Музикаутор” , но какво значи добре дошли, като аз не мога да направя там нищо за моя колега, който има нужда от помощ.

Какво е да отидеш в Музикаутор и за цяла година да си вземеш 30 лв. хонорар, това е смешно. Няма прозрачност, на мен ми е чудно къде отиват средствата от това, че се върти музиката – няма нормално обяснение.

Някак си като стане дума за популярната музика, има едно леко агресивно-иронично отношение – тия пак ли за пари плачат. Тук никой не плаче за пари, а за точна регламентираност на нещата.

Има тенденциозност в това нещо, по-добре да ги държим в напрежение, този ще поканим, онзи няма да поканим, да създадем антагонизъм, едни ще се чувстват добре и те ще потискат другите, въобще е толкова смешна историята, а е чак трагична. Или обратното – толкова е трагична, че чак става смешна.

Трябва да се появи личност имаща, можеща, която да има дарбата да организира хората и да даде, без да търси само лична изгода, единствено така може да се постигне онова, за която говорим.

Спомням си, всяка година група „Трик” дефилирахме на Пловдивския панаир, бяхме представители на „Руен“ и показвахме техни облекла, като всяка една колекция гарнирахме с песен. Заради чужденците правехме по едно-две извънредни ревюта, защото много ни харесваха.

Etien Ruen_

След това станахме манекени и на „Пирин“, стопанското обединение за обувки. Един ден в Панаирната палата дойде вицепрезидента на Хъш Пъпис и каза, че искал да ни поздрави, защото сме направили страхотно парижко ревю, след което ни покани да отидем в Чикаго на Световното изложение на обувките, където безплатно щели да ни направят сцена.

Той бил приятел с шефа на регионалната чикагска телевизия и каза: „Дойдете ли вие там, аз ще ви организирам снимки”.

А там всеки квадратен метър струва много хиляди долара! После ни покани на специален обяд, поздрави ни по най-елегантен и фин начин, а това е вицепрезидентът, който е милионер! По такъв начин гледат на хората на изкуството.

А тук всяка мутра може дори да стреля по теб. Цели програми са бягали през кухнята отзад преди години в малоумното мутренско време. Нашмъркани или пияни – вадят пистолет, и а с`а да видим кой ще легне първи на програмата. И почва да стреля, ти си само някакъв, който го забавлява там и може да си прави каквото си иска с теб. А аз цял живот се мъча да докажа, че това е професия на много високо ниво. Но слава Богу, започна да отминава това време.

Но дори и сега – да отидеш да молиш за пари за създаване на дискове, на стойностни песни, на клипове и да се държат с теб като с кученце, което чака да го възнаградят за номера, който е изпълнило, не е за мен.

На няколко пъти имахме сериозни разговори с видни бизнесмени, те се обръщат към нас с умалителни имена, Етиенчо, Нелка, дуетчето ви, песничките ви…

Парите правят хората грандомани. Вече не е срамно като едно време да говорим за пари – едно време ни възпитаваха, че скромността краси човека, а в днешно време скромността е качество, което се проявявало, когато нямало други такива.

Как да отидеш при такъв един човек, който ти казва: „Добре де, аз ще ти дам, ама аз какво ще изкарам?” Аз идвам при теб като спомоществовател, не като едноличен търговец.

Ако твоето име и фирмата ти ги има на диска и се споменава навсякъде, това за теб е една голяма реклама, защото хората казват, че щом тази фирма е дала пари за стойностни неща, значи те са стойностни хора и ние искаме да влезем в сътрудничество с тях.

Не знам дали е приет закона за спонсорството за талантливи изпълнители, за приспадане от данъците. С Нели отидохме при един бизнесмен, да поговорим дали можем да реализираме един проект заедно, а той се обърна и ми каза: „Етиен, аз ще ти дам на теб 7 хиляди долара за албум и клип, но мен ще ме обложат с 32 % данък върху тях, което прави още 2200 долара. За какво да ги давам?” И е прав.

Един изпълнител дори в България трябва да изкарва достатъчно, за да може да си финансира сам и аудиоварианта, и песента като текст, аранжимент и музика, студио, клипове, и то с лекота. Оказва се, че това е една много скъпа професия.

Студенти, с които се гордеете – реализирали се, успели хора?

Може би е рано да го казвам, защото какво значи да си успял в България, но има доста, които се опитват да правят нещата. Моя студентка, която беше една година при мен, Александра Жекова, направи своя група, свои клипове и много често й се слушат песни и по БГ Радио, и в други медии.

Има много специфичен глас и аз съм сигурен, че тя има характер да успее. На първо място за един певец е да има характер и да има психика, освен заложби.

В X-Factor има в момента мои студенти, които ги съветвам как да преодоляват всеки един етап. Всяка една задача, която ви се дава, им казвам, трябва да преодолявате с мисълта, че е като за последно. Не „ама аз съм талантлива и имам време да отида по-натам“, не.

Пристъпвате към всяка една задача много концентрирани, много освободени от напрежението, за да можете да я направите брилянтно.

Имам и други някои, които не искат да се явяват по конкурси, те казват на нас това не ни трябва.

Иначе имам доста, които са били в Music Idol, с които съм работил като вокален педагог – подписват договори с някои къщи, канят ги в телевизионни предавания, но според мен успехът тепърва ги очаква.

Ние ги учим да не бъдат еднодневки – да направят един-два хита и вече да се изживяват като страшни звезди, а хората да престанат да ги харесват. Един истински изпълнител прави биография.

От НБУ и СУ не произтичат идеи по отношение на изявите на вашите студенти?

Ние имаме много идеи, даже с моя колега, нашия директор на програма от СУ, мислехме да направим и продуцентска фирма, в която да продуцираме нашите студенти, но трябва да вземем студиото на университета, което да е под наша егида, за да можем да правим записи.

Но казват – добре, вие го правете, ще се радваме на продукта, но къде ще го продадем после? Трябва да имаме наша телевизия и наше радио, което да ги върти, както Планета.

Младите по-ги въртят, но те правят повече модерни аранжименти – това, което се харесва по клубове, дискотеки, за да имат този саунд, дискотечния.

Модерна песен според тяхната визия, но на другия ден слушателят не може да я запее. Докато нашите песни се запяват от раз и години наред се задържат в съзнанието. Така че много е трудно.

И пак казвам – трябва да има освободен човек, който да не мисли само за своите печалби, който ще вложи, за да има защита и на младите музиканти, но и на хората от поколенията назад, за да могат да имат изява и да не бъдат забравени.

Montfiz 2011_

А как се чувствате след фестивала на Монтфиз?

Ако трябва да бъда откровен, там се чувствах много добре, защото имах съприкосновение с младите хора, бъдещи кандидати в Натфиз. Беше много приятно за мен, макар и трудоемко, защото не всички имат певческите възможности.

От мен се искаше да направя концерт и аз го направих. Беше ми доста трудно, защото освен всичко трябваше да им предам малко теория, да пробваме упражнения за дишане, артикулационни упражнения, технически упражнения за вокална постановка и за интервали, за увеличаване на диапазона, за разгряване на гласа.

Оттам нататък исках да ги чуя кой какво може индивидуално. Слава Богу, по някакъв много приятен начин си подредих нещата и стигна времето, макар че една седмица е нищо за хора, които се виждат за пръв път.

Там видях спектакли, някои от които са работени няколко месеца, преди да се качат на сцена. Аз започнах от нулата, без да познавам хората, но, слава Богу, стана един хубав концерт. Организаторките ми казват: „Господин Леви, вашите колеги приключват в 13 часа, а вие стоите до 15-16”.

Ами казвам: „ Хората ме гонят и искат да пробваме това, да пробваме онова и единственото, което ми пречи да остана до вечерта, е, че няма друга зала свободна с пиано”. Иначе щях да работя с всеки един поотделно и щеше да е по-високо нивото.

Но аз мисля, че стана много приятно. Дори и с хора, които нямат толкова ярко изразени възможности, намерих начин – разучихме по-артистични песни, включихме елементи от шоуто. Някои пипаха за първи път микрофон! Мисля, че бяха много щастливи и доволни от тази изява.

EtienLevi4

Измежду участниците има такива, които ще станат много добри изпълнители, други бяха по-компромисни, но направихме така, че да бъдат завоалирани и не се разбра много от хората. Аз си го знам, чувам всеки тон и всяка фраза, всеки дъх и ми се иска да е перфектно, но за една седмица с по три-четири часа максимум трудно може да стане. Въпреки всичко съм щастлив и доволен, че успяхме да направим шоуто.

Какво стои зад бляскавата страна на успеха?

В нашата професия, колкото и да изглеждаме бохемски настроени, трябва да има много сериозна дисциплина, за да може човек да е успешен. Който има чувството за отговорност и за професионална дисциплина наред с таланта, е неминуемо да постигне успех. Почнат ли на разни събирания да се обръщат чаши, картината отива.

Защото след време се свиква с това – да не можеш да излезеш на сцена без да си пийнал едно 100 или 200 грама и да си изкуствено напомпан. За мен това е забранено, едно време с ВК „Трик” имахме тотална забрана за пиене и ядене преди и по време на концерт. Минимум час и 15 мин, час и половина преди излизането трябва да се преустанови всякакво хранене. След концерта може да се почерпим, да похапнем, да седим дълги часове, но преди и по време – абсолютно забранено.

Да минем на една по-различна тема: какво е за вас любовта, какво е семейството?

Любовта за мен е най красивото чувство, с което ни е благословил Всевишният. За съжаление ние не сме възпитани да разбираме точно какво е любовта. При някои идва като по-късен момент това усещане, при други по-рано.

Често хората считат така наречената страст във взаимоотношенията за любов, а след време се оказва, че не е. Не всеки може да намери любовта. Но за мен това е най-красивото, най-богатото усещане, с което Господ ни е дарил.

Що се отнася до семейството, израснал съм в семейство, където уважението към личното достойнство, обичта и почитта към всеки един е била на пиедестал. Много задружно семейство, но за съжаление след като починаха родителите ми и хората, с които сме израснали от по-старото поколение, нещата започнаха да се разпадат.

Мъчил съм се да го направя и за моето семейство, не се е получило точно, но никога не е късно да дойде:) Човек винаги трябва да има вяра, да бъде зареден с позитивна енергия и да приема нещата с усмивка, за да може да му върви:)

Trik3_

И накрая: какво си пожелавате оттук нататък:)?

На първо място си пожелавам да бъда здрав, да имам възможност да довърша нещата, които съм започнал преди години, да бъда в помощ на моето семейство, на децата си, на моите студенти, и разбира се, да довърша и реализирам мечтите си.

Конкретни проекти?

Конкретни проекти – в момента това е участието ми в музикалния формат X-Factor, искам да направя достоен завършек и да стигнат изпълнители под наше ръководство като музикални педагози на европейската и световната сцена. Това ми е мечта – моите студенти да бъдат поети от чужди продуценти и импресарии и да ги видим на европейската сцена – място, което българските изпълнители абсолютно заслужават.

Рубрики: Frontpage · Графити · Сцена

Етикети: , , , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай