Public Republic Art Studio

28. февруари

29 февруари, 2012 от · Няма коментари

Йордан Тачев,
Бъфало

Смятам, че рисуването много прилича на писането. Малкото дете си въобразява, че никога няма да може да разбере писането и никога няма да успее да се добере до способността да може да изразява мислите си върху лист хартия.

То изпада в транс, когато вижда скоростта, с която преподавателят пише на черната дъска. Но след време, след много неуспешни опити с огромни усилия, детето най-после се научава да пише и постепенно се превръща в даровит поет.

Мисля, че същото се отнася и за рисуването. Художникът постепенно се научава да рисува, стига само да полага малко усилие. Той започва да вижда пропорциите в главата си и се научава да ги вижда по такъв начин, че да може да ги изобрази върху платното си.

Времето тук е малко мрачно. Дъжд, ветрове и оловни облаци. Жалко е, че нямам време да отида в близкия парк и да се опитам да пресъздам красотата на този сезон. Първата ми американска зима. Но аз намирам красота в това време с неговите земни цветове; с неговото сиво и индиго, и лавандулово. Друг е проблемът, че няма как да си позволя закупуването на платна за рисуване.

Прекалено скъпо ги продават тук. Странно е колко малко хората разбират творците, а още по-странна е тайнствената зависимост на твореца от хората. Творецът има нужда от публика. Той вижда нещо, на което останалите не обръщат внимание и го пресъздава в картината, която рисува.

Но без да има човек, който да види картината му, художникът остава ням за света. Художникът също така има нужда и от модели. Майката природа е прелестно чудо, но нали и хората са част от природата. Творец, който рисува само прелестни панорами, е самотен творец.

Може би заради това някои художници измислят „актьори”, които да поставят в панорамата която изобразяват. Творецът има нужда от модел. А когато рисуваш едно човешко същество, ти не рисуваш ли природата в целия ѝ блясък? И когато изобразяваш емоционалното състояние на позиращия, ти не изобразяваш ли всъщност бурите, слънчевите дни и бурните нощи на градския или селския пейзаж?

А когато творецът има нужда от хартия, четки и бои, не е ли той отново зависим от хората. Та не е ли и той самият човек с емоции и проблеми? Не е ли това причината той да рисува и себе си, гледайки се в огледалото?

А обикновеният човек отхвърля твореца. Забравя го, щом излезе от изложбената зала, а и не си спомня за него, преди да влезе. Той не се замисля за твореца, докато разглежда работите му, окачени върху голите стени. Вижда само творчеството му. И накрая – не си спомня за твореца, когато решава какви цени да сложи върху боите и платната.

Но творецът все пак продължава да твори. Той знае, че хората не го помнят, а и никога не са го познавали. Той знае за високите цени на художествените материали. Знае и все пак неговата зависимост от хората никога не изчезва. Това е някаква симбиоза на две толкова различни души, която ние никога няма да можем да си обясним.

А и не се опитваме да си обясним. Защото колко по-скучен би бил животът ни тогава! Много по-забавно е да има зима преди дългоочакваното лято; много по-приятен е десертът след обилния обяд и много по-прекрасни са хората, щом имат толкова много недостатъци.

А и аз не се притеснявам от липсата на платна, върху които да рисувам. Някой бе казал, че когато ти липсва нещо, ти успяваш да намериш негови заместители. Помнете, приятели, бедните хора са най-изобретателните хора. Кой би се сетил да превърне тенекията от бяло сирене в стол? Кой би се сетил да рисува върху кашони? Хората, на които им липсват столове и платна.

Запомнете, не е важно върху какво рисуваш. Важно е КАКВО рисуваш. Пещерните рисунки в Ласко са може би едни от най-гениалните рисунки в историята на нашия свят.

И докато размишлявам върху всичко това, аз рисувам върху кашони, с моливи, които съм намерил на улицата, и се старая да изобразя красотата на зимния следобед. Може още да съм далеч от величието на старите майстори; може никога да не постигна успех; може хората да ме забравят, а може и никога да не ме видят. Но колко по-забавен е животът ми, докато се мъча да постигна целите си, и колко по-прекрасен е моментът, когато не знам какво ще се случи по- нататък!

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай