Public Republic Art Studio

Символика на светлината в творбите на Ханс Кристиян Андерсен

29 февруари, 2012 от · Няма коментари

Проф. дфн Томислав Дяков

Tomislav Dyakov
Снимка: Marxchivist

Новаторството на Ханс Кристиян Андерсен в литературата е несъмнено: той създава „своя собствена приказка с нова форма, с нови идеи и нови образи”.(1) Вероятно точно с хуманистичния бунт на романтизма срещу действителността можем да свържем нравствените послания в произведенията му.(2)

„Аз вземам една идея за възрастни и я разказвам за деца, защото съм убеден, че бащата и майката все ще чуят приказката и ще се позамислят над нея” – пише Х. Кр. Андерсен в дневника си.(3) Това признание обяснява и новия подход към класическата приказна традиция. Само част от творбите му „носят” задължителните жанроопределящи белези на вълшебната приказка (като конструкция и щастлив финал).

В същото време авторът въвежда психологизъм при изграждането на образите, което на свой ред силно лиризира повествованието. С други думи, налице е вече висока литературна художествена условност. И все пак, независимо от трансформациите на мотиви и образи, независимо от философията на романтизма, и тук проличават чертите на архетип, базиран върху практики от посветителните ритуали.(4)

Разбира се, неповторим остава начинът, по който Х. Кр. Андерсен преосмисля митопоетичната и фолклорна традиция, преобръщайки понякога значенията на символите.

Най-доловимо, може би, това е при изображенията на сакралните топоси(5) в творбите на Х. Кр. Андерсен. Това са образите на отвъдното, противопоставящи се на профанния свят на всекидневието: именно в сакрализирания топос е възможен инициационният преход. Топосът символизира смъртта, пребиваването в отвъдното на героя.

При Х. Кр. Андерсен смъртта е безусловна, често персонажите не се завръщат в своя си свят: инициацията е за реципиентите, тя е катарзис, реализиран чрез словото (в което е съдбата на героя). Точно затова образите на сакралния топос в произведенията му са различни от тези при други автори на литература за деца и юноши.

Тези образи имат една изключително важна характеристика: пронизани са от светлина, те блестят.
В „Снежната царица”: „Стените на палата бяха направени от навеян сняг, а буйните ветрове бяха изрязали прозорците и вратите.

Тук имаше повече от сто зали, всички осветени от силното северно сияние. Най-голямата от тях беше дълга няколко мили. Какъв студ и каква пустота цареше в тия блестящи и просторни зали! (…) Северното сияние светеше така ясно, че човек можеше да пресметне в коя минута светлината ще се усили или ще отслабне…”(6) (курсивът мой – Т. Д.).

Това е само част от описанието на отвъдния дворец на Снежната царица. Подобен е образът и в „Малката русалка”: нейното обиталище е под водата, то е отвъдно по отношение света на хората. Водата е прозрачна като най-чисто стъкло, покривът на палата е изграден от раковини и в тях блестят бисери. Самата Русалка е с чиста, нежна и прозрачна кожа, като розов лист.

Отвъдният – за Русалката свят – този на хората също е маркиран чрез светлината: „Най-хубаво е да лежиш в тихо време при лунна светлина върху някой пясъчен насип и да гледаш големия крайбрежен град, дето светкат безброй свещи като звезди…”(7)

Корабът на принца е със стотици разноцветни фенери, на него е толкова светло, че може да се види дори игла.

Съпътстващи отвъдната образност елементи също притежават светлинна символика: отровното вълшебно питие, което трябва да изпие Малката русалка е прозрачно като най-бистрата вода, свети като ясна звезда, въпреки че е горчиво и парливо. Скъпите й дрехи са от чиста коприна и злато; героинята се превръща в пяна, отива при дъщерите на въздуха и смъртта й всъщност е безсмъртие.

В „Огнивото” – войникът слиза долу, в другия свят; там триста лампи светят в огромна зала. Самото огниво притежава магическа сила да призовава кучетата на отвъдното (всъщност, вълшебни помощници) и неговите богатства.

Огнената клада в „Дивите лебеди” (символ на входа към онзи свят) се превръща във висок храст, покрит с червени рози, а на самия връх блести като звезда прекрасно бяло цвете.

Главатарят на елфите („Палечка”) има сияеща чудна златна шапчица и блестящи крила.

Галерията в „Медния глиган”сияе с някакъв особен блясък, момчето е ослепено от него; от гробницата на Галилей струи чудна светлина, „дето хиляди трепкащи звезди образуваха сякаш сияние…”(8)

Огнен е краят на храбрия оловен войник и на любимата му книжна балерина: „Оловният войник се окъпа в светлина, стана му ужасно топло от огъня или от любовта и той сам не знаеше. Боята му се смъкна съвсем, той цял побеля – от пътуване или от скръб – кой знае? (…) Изведнъж вратата на стаята се разтвори, вятърът грабна балерината и тя отлетя като силфида право в печката при оловния войник, светна за миг и изчезна!…”(9)

Светъл е пламъкът на кибритените клечки в „Малката кибритопродавачка”, той озарява стените на къщите и ги прави прозрачни като було. Пада звезда. „И клечките светнаха толкова силно, че наоколо стана светло като ден (…)

Новогодишното слънце изгря над мъничкия труп…”(10)

Тези примери достатъчно ясно подсказват свързването на образите на отвъдното със светлинната символика. Това е „обръщане” на значенията, защото символ на отвъдното е мракът, той обозначава смъртта, злото, нещастието, наказанието и погубването.(11) В творбите на Х. Кр. Андерсен обаче светлината е отвъден знак, подобно на златото.(12) По свой собствен начин той актуализира древни представи, че „другият свят” има по-голяма ценност от този тук, настоящия.

Архаичният човек „… е склонен да позлати всяко нещо, което се намира зад границата на „тук и сега”. Разбира се, самото понятие за „ценност” може да бъде дискутирано. Дали ценността на златото за мита е в неговата икономическа стойност, в неговата позиция на всеобщ еквивалент?

Или по-скоро в способността му да се превърне в митологичен класификатор на прехода между световете – то идва от отвъдния в нашия свят, но може и да се върне обратно. За него не съществуват граници, които да не могат да бъдат преминати.”(13) (курсивът – на автора).

В митологиите светлината символизира намесата на небесните богове и небесните оплождащи сили; тя се свързва със слънцето (огъня)(14), следователно и с висшето добро. В Стария завет светлината е еквивалент на живота, спасението, щастието, дарени от Бог, който сам е светлина.

„Християнската символика продължава тези линии. Иисус е светлината на света (Йоан, 8:12, 9:5); вярващите също трябва да са (Матей, 5:14), откривайки отблясъците на светлината на Христос (2 Кор. 4:6) и действайки после (Матей, 5:16). Поведение, вдъхновено от любовта, е знакът, че човекът върви към светлината (1 Йоан, 2:18-11).”(15)

Несъмнено е също, че някои представи във философията на романтизма „обръщат” фиксираните бинарни опозиции на митологиите и фолклора. Физически грозният герой в литературата е красив душевно; красивият физически е уродлив душевно.

Оттук смъртта може да бъде светъл и добър изход за индивида, особено ако животът е бил мрачно и лошо съществуване. Така се появява и идеята за надеждата, която безспорно е много важен елемент в творбите на Х. Кр. Андерсен. Символиката на светлината в тях директно я заявява: post tenebras lux.

„Психолозите и аналитиците са наблюдавали, че с изкачването са свързани светлинни образи, придружавани от чувство на еуфория, докато със спускането са свързани мрачни образи, придружавани от чувство на боязън.

Тези бележки потвърждават, че светлината символизира разцъфтяването на индивида при издигането му – той е в хармония с висините, докато мракът, черното, символизира депресивно и тревожно състояние.”(16)

Действително, символиката на светлината в творбите на Х. Кр. Андерсен е символика на надеждата. Тя е един от начините му да преосмисли традицията и, оставайки в зоната на инициационния код, да създаде нови изразни средства, нов текст.

А това означава, че Х. К. Андерсен създава литературна класика, чрез която много поколения ще извършат своя житейски преход.

Символика на светлината в творбите на Ханс Кристиян Андерсен

Б е л е ж к и:

1. Минков, Св. Ханс Кристиян Андерсен. Предговор. – В: Андерсенови приказки. С., 1976, с. 12.
2. Вж. по-подробно Дяков, Т. Посветителни мотиви в прозата за деца. – В: Мит, обред и литература (мотиви на инициацията в художествената проза за деца и юноши). С., 2004, с. 28.
3. Цит. по Минков, Св. Цит. съч., с. 12.
4. Вж. Фон Франц, М.-Л. Архетипови мотиви във вълшебните приказки. С., 2003.
5. Вж. подробно Дяков, Т. Образи на сакралния топос в прозата за деца и юноши. – В: Мит, обред и литература… Цит. съч., с. 49, също с. 83: „Сакралният топос в мита и ритуала, но също във фолклора и литературата е средство за излизане от времето, за преход в символичен план – от смъртта към живота. „Най-често използваният символ за изразяване на прекъсването на живота и за проникването в „другия”, надсетивния свят (бил той света на мъртвите или на боговете) е „трудният преход”, острието на бръснача” (Елиаде, М. Митове, сънища и тайнства. С., 1998, с. 82).”
6. Андерсенови приказки. Цит. съч., с. 109, 110.
7. Пак там, с. 65.
8. Пак там, с. 180.
9. Пак там, с. 120, Храбрият оловен войник.
10. Пак там, с. 155.
11. Вж. подробно Шевалие, Ж., Геербрант, А. Речник на символите. т. 2, С., 1996, с. 338.
12. Вж.подробно Маразов, Ив. Митология на златото. С., 1994.
13. Маразов, Ив. Цит. съч., с. 9.
14. Вж. Мифы народов мира. т. 2, М., 1988, с. 461.
15. Шевалие, Ж., Геербрант, А. Цит. съч., с. 338.
16. Шевалие, Ж., Геербрант, А. Цит. съч., с. 339.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай