Public Republic Art Studio

Под зимното слънце на Андалусия – III част

25 февруари, 2012 от · Няма коментари

Пътепис в картини – трета част

Златко Ангелов

Zlatko_Anguelov_12

Картина четвърта:

Утрото в Кордова е вледеняващо. Влизаме в кафене и се стопляме с двойно еспресо и тостадас кон хамон и кесо: препечени половинки бели хлебчета с испанска шунка и манчего (испанският еквивалент на нашия овчи кашкавал). Момчето на бара ни се усмихва искрено, въпреки че не говорим неговия език.

Точно срещу кафенето е вратата към стария град. Виещите се, като че ли нарочно без посока – за да те объркат – улички, сувенирните магазинчета, баровете, които още не са отворени и миризмата на плесен вече не ни правят впечатление. Разликата с Толедо и Севиля е, че тук е пълно с просяци, някои от които са несъмнено роми от балканско потекло.

Измъкваме се от лабиринта на слънце до високата ограда, зад която е скрито едно архитектурно и боговеличаещо чудо: Катедралата Успение Богородично. Нейното популярно име между местните е Мезкита-Катедрал (Джамия-Катедрала). Много сме на ниско, за да я видим цялата. Вместо това тръгваме по улицата към реката и там, отвъд стената, отново ни замайват цветовете на каменно-тухлените постройки. Тази на снимката е факултет по религиозни науки. Основният й цвят е точна имитация на цвета на портокалите, които зреят в градината, от където съм я заснел.

Zlatko_Anguelov_13.jpg

Ето я катедрала джамия – или джамия катедрала – в могъщата й прелест, заснета откъм юг, от моста над реката Гуадалкивир. Езикът, както и архитектурата, пазят слоевете история. Куполът по средата принадлежи на The Great Mosque of Cordoba (Голямата Джамия на Кордова), строена цели два века и завършена през 987. Самата джамия е издигната на мястото на Визиготския езически храм, строен по времето, когато немски племена са владели Андалузия. През 1236, по време на Реконкуиста-та, Кордова е покорена от крал Фердинанд Трети и около джамията започва строежа на католическата катедрала, която е била завършена през XIV-век.

Главният кораб на катедралата е от ляво на джамията, в самия й западен край е камбанарията. Тук отново, както и в Севиля, католическата катедрала обгръща джамията, сякаш да я предпази. И действително, твърди се, че строежът на Катедралата е предпазил джамията от намеренията на Инквизицията да я разруши. През XXI-век испанските мюсюлмани правят неуспешни опити да издействат разрешение да се молят под нейните инкрустирани с оникс и яспис мраморни колони, датиращи от 856 година.

Отвън двата храма, служещи на двата различни божи синове, изглеждат мирни и красиви. Отвътре обаче религиозната непримиримост към чуждата религия в течение на векове е причинила нещастия и смърт, по-големи от сбора на жертвите през войните на 20 век.

Zlatko_Anguelov_14

Ето защо, макар и вдъхновен от архитектурната красота на божиите храмове, обръщам поглед към реката Гуадалкивир, която лениво влачи водите си под моста. Човек като мен, който смята религиозността за индивидуален избор на вяра в някакъв общ космически бог – избор неподчинен на никаква институция, недоумява пред фанатичната ярост, с която вярващите са въвлечени да подкрепят борбата между джамиите и църквите за доминиране над света; борба формално за възвеличаване на техния си божи син, а всъщност – за власт и обогатяване.

Името Гуадалкивир ми напомня пак за трупове, влачени от река: през Испанската гражданска война. Зимните цветове, над които доминира ръждивокафявия, отиват на реката, която, както казват древните, не е никога една и съща, въпреки че тече в същото корито. Затова реката няма памет и не може да разкаже, за какво е служила тази малка кула, построена като близнак на подобна кула на отсрещния бряг.

Никой не се грижи за тези кули – личи как се рушат. Архитектурната им ценност е сведена до нула, щом не служат нито за убежище, нито за поклонение на някакъв символ, измислен от човека да му служи за обяснение на света и за утеха пред собствената му безпомощност.

Zlatko_Anguelov_15

Картина пета:

Мàлага! Питам се, какво влагам в това възклицание, но то идва у мен спонтанно като видя тази снимка. Спонтанно се появи то и когато зърнахме огромната равнина, покрита с къщи, от височината на шосето, което се спуска към града откъм планината. Хотелът ни е в Гранада, тръгнахме рано сутринта, за да стигнем навреме до Малага и да успеем следобед да видим и Гибралтар, но това се оказа твърде амбициозен план.

От Гранада до Малага има три часа с кола, по шосе, което е новопостроено и е чудо на съвременното пътно строителство – по акведукти и през тунели то те извежда над равнината, в която се е разляла Малага, шестия по големина град в Испания. От високото първо виждаш морето, след това града. За първи път пътувах по шосе, на което има пътни знаци на арабски, сочещи към Гибралтар – това е магистралата за Мароко.

Виното Малага, някаква песен от далечното ми минало с напева “малагеня тале росса”, арени за борба с бикове, родното място на Пабло Пикасо: тези бегли познания за мястото се сляха с цветовете на града и морето, опънати пред очите ми и буквално удавени в слънце.

И когато се изкачихме на хълма, където е прочутата от мавърско време Алказаба, всичко това се изрази в един онемяващ възторг: Мàлага!

Zlatko_Anguelov_16

Най-близо под нас е арената за корида. По на юг морето, с два туристически крузера в пристанището, крайбрежна алея с палми и докъдето ти стигат очите на югозапад – плажове. Над града виси кафеникав смог, а далечната планина на северозапад е синя почти колкото морето. И понеже толкова много съм снимал море – Варна, Созопол, Карибието, Хаваите, Принс Едуард Айланд в Канада, Барселона, Йокохама – тук предлагам снимка с телеобектив на нещо, което виждам и снимам за първи път, нещо типично испанско.

Слизаме по вити стълби до морето и в течение на няколко минути ми се струва, че сме на Лазурния бряг, може би в Ница. Но гладът ни насочва към туристическия квартал, който е малко навътре от голямата крайбрежна улица с автомобилно движение. И тук отново преобладават църквите, сувенирните магазини и ресторантите, чиято гъстота е невероятна. Питам се как оживяват при такава конкуренция.

Влизаме в типичен стар ресторант, в квартала, където се е родил Пикасо – това е упоменато на специална табела. В един часа сме първите клиенти, едва ли не започват да сервират толкова рано заради нас. Ядем тапас на бара, поливаме ги с наливна бира – бледа и невкусна. Истинският деликатес са октоподите с червен пипер, потопени в дървено масло.

Тук вземаме решение: вместо до Гибралтар ще отидем до близката Ронда: име, което никога не бях чувал.

Край на трета част

Рубрики: Frontpage · Около света

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай