Public Republic Art Studio

Под зимното слънце на Андалусия – II част

23 февруари, 2012 от · Няма коментари

Пътепис в картини – втора част

Златко Ангелов

Zlatko_Anguelov_5

Картина втора:

И ето ги всичките тези цветове в Кàдиз. Крайбрежен булевард, гигантски църкви и бивши джамии, кремави жилищни блокове и гларуси. Установил съм, че във фотографиите, направени край морето, винаги, кой знае как, попада поне един гларус, който не съм забелязал във визьора.

Така, докато пътуваме насам, в зрителната ни памет са попаднали и остават масивите от маслинови дръвчета в прашно зелен цвят. В тази провинция като че ли няма нищо повече от маслини. Портокалови горички не видяхме в Андалусия, кълна се. И между маслините по вълнистите хълмове, села и градове бели като сняг. Винаги построени на най-високото място и винаги църквата на това високо място е на най-високата точка.

Кàдиз е старо военно и търговско пристанище. Тук е акостирала Великата Испанска армада. Недалеч от тук, в малкото селище Палос де ла Фронтера, Колумб е тръгнал да открива Индия и попаднал на Америка.

Контрастът е неимоверен. Океанът лежи кротък като Средиземно море. Правоъгълната ивица земя е окаменена със средновековни калдъръми, църкви, внушителна катедрала и крепостни стени. Слънцето щедро пилее светлината си върху палмови дървета и огромни златисти плажове. Край океана чувството за простор и пътешествие е точно противоположно на чувството за неподвижност и старост, което те овладява върху хълма над реката Тахо, в самата географска среда на Иберия.

Zlatko_Anguelov_6

Ето я крепостта, която може и днес да разпали всяко въображение. Тя също е в топлите тухлени цветове, които така отиват на морското синьо. Крепостта напомня за бившето величие на Кастилия и Ламанча – когато по средата на Средновековието, кралският двор е бил засипан със злато и щедро е финансирал морски експедиции за още злато.

Тогавашните испанци сякаш не са могли да си представят, че златото в света не е неизчерпаемо и че, за да продължат да живеят в охолство, като империя, която доминира света, е трябвало и да произвеждат. Нещо, което предприемчивите англичани сякаш носят в кръвта си. В днешния свят на икономическа надпревара този, бих го нарекъл генетичен, контраст от миналото се подчертава от статута на Англия и Испания в Европейския съюз.

Онова, което е извън пределите на тази снимка, е огромния залив на Кàдиз, разделен на две от тънкия колкото едно шосе провлак, по който се стига до стария град. Корабостроителници, огромни кранове, кейове на търговски пристанища и силуета на модерния Кàдиз се виждат по брега на залива отвсякъде.

И все пак светът знае повече за виното Херес, което се произвежда на 40 км. навътре в сушата, в Херес де ла Фронтера, отколкото за испанското корабостроене. Преди векове английската флота е победила Испанската Армада – днес английската икономика и финансова изобретателност е оставила испанския социалдемократичен капитализъм твърде назад в надпреварата.

Zlatko_Anguelov_7

Да, испанците обичат живота. Испанците обичат и църквата. Те обичат и своята история, която е основния източник на техния национализъм. Кàдиз е място, където всичко това се вижда като на длан. Старци пият кафе и пушат наргиле в многобройни кафенета по тесни улички. Млади хора, домакини и чуждестранни туристи гъмжат из огромния пазар за риба и зеленчуци.

Богомолци излизат от катедралата и се втурват по търговските сокаци да пазарят в магазините на всички световни модни централи, от Диор и Армани до Манго и Зара. Автомобилният трафик по улицата, която опасва стария полуостров, е гъст почти като в Мадрид. Места за паркиране има единствено под земята.

В ранния следобед сядаме под тентата върху тротоара пред френска сладкарница. С извинение към италианците, ще заявя онова, което смятам за неоспоримо: французите правят най-доброто кафе с мляко в света, онова, което те наричат café-crème. И то не само в Париж. В Кàдиз, на уличката над пазара, френското кафе, с най-добрите в света френски еклери и тирамис,у възвръща живота в тялото на туриста, изтощен от скитане по улици без тротоари и в магазини, обсадени от консуматорите на XXI-век.

Топлим се под януарското слънце, отхапваме от бяла френска франзела с червени испански домати, нарязани върху италианско сирене мозарела ди буфало и поръсени с испанско дървено масло и… И се чувстваме в Европа.

Zlatko_Anguelov_8

Картина трета:

Това е първата фотография, която щракнах почти само минута след като паркирах минивана на някакъв огромен булевард в Севиля. В същия следобед, в който напуснахме Кàдиз. Някой беше ми казал, че Кàдиз е най-красивияt град в света или в Испания, не помня точно, и през този предиобед се бях съгласил с това мнение. Но като видях Севиля!

Като видях Севиля си казах, че всякакви сравнения за красота са глупави. Всяко място има своята уникална прелест. Сетивата ми са в същото възбудено състояние и в Копривщица, и в Севиля. По различни причини, да. Но радостта на душата и еуфорията от линиите, с които човек изгражда своите поселища, вгражда ги в природата наоколо, имитира и сякаш иска да надскочи природата, която го вдъхновява, са навсякъде едни и същи.

Палмата, оградата и сводестите елементи, фасадата боядисана в керемиденочервено и небесния фон: това е архитектурната метафора на една специфична цивилизация. В Америка думата цивилизация е заместена от понятието култура. Но в Европа оригиналнияt смисъл на думата “култура” обозначава онова, което се смята за извисено, облагородено, шлифовано понятие за света, свързано с изкуствата и литературата.

За мен в Европа – и на български език – е по-уместно да се говори за цивилизация. В случая става дума за цивилизация, която е черпела своето вдъхновение от средиземноморската природа, за да славослови както Исус Христос, така и пророка Мохамед. И в същото време да служи като удобно жилище.

Zlatko_Anguelov_9

Ето ги арабските елементи. Намираме се вътре в прочутия Алказар де Севиля. Алказар на испански означава замък, крепост. В Севиля замъкът е всъщност няколко замъка, строени през различни епохи без да се разрушава предишния. Това е важно да се запомни, защото е характерно за цяла Испания. Сградите, символи на предишната цивилизация, не се разрушават. А се надстрояват. Палат, дворец, замък – все символи на власт и богатство.

В този типичен вътрешен двор на емирския палат сводовете се оглеждат във вода, която незабележимо тече: точно така изглежда черната вода, която помня от преди много години високо в Пирин, на едно плато под връх Вежен, ленива река-съкровищница на тайни. В най-високата си точка, по ориенталски орнаментираната полудъга е замъглена. Сводовете на втория етаж имат едва забележимо огъване в краищата, като кобилица. Стените са облицовани със сини плочки, също извезани с арабски мотиви.

Този палат е запазен и възстановен от испанските крале. Ето защо да наречеш арабите окупатори означава да служиш на национализма на ХХI-век. В течение на седем века, между VIII и XV-век, те са били естествените владетели на тази земя, продължение на Северна Африка, преди католиците, на които земята никога не е достигала, да си отвоюват Полуострова (т. нар. Реконкуиста). Красотата на арабската архитектура е била толкова пленителна, че е било невъзможно да бъде унищожена.

Красотата е спасявала света. Ще го спаси ли днес?

Zlatko_Anguelov_10

Тишината е забележителна. В късния следобед всичко е в сянка. Но прекосяваме коридори, изкачваме се по стълби и светлината в градината избухва. Вода тече в шадравани. Пясъчните пътеки вървят между палми, кипариси и фикусови дървета. Пеят птици. Павилиони, облицовани в плочки с християнски мотиви, пауни под дърветата, подстригани чимшири. Мирише на бор и олеандър. Това е градината Ал Раман, проектирана от арабин и поддържана с векове от християнските владетели.

Градината е заобиколена от висока ограда, а в единия й край възхитителният, султанският палат е сякаш прегърнат от кралския дворец, издигнат с усещането за абсолютна романска и по-късно предготическа хармония. Съвършенството на линиите – прави и закривени – е опияняващо. Жълтият цвят на фасадата усилва душевната радост, предизвикана от архитектурния гений на хората с амбицията да творят красота, която е едновременно имитация на природната и олицетворение на човешката власт – материална и духовна, слети в едно.

Алказарес де Севиля е място, където ти се иска да останеш завинаги. Не помня някъде да съм се чувствал така неочаквано вдъхновен, захласнат, и очарован – не, омагьосан – от нещо, създадено от човека.

Zlatko_Anguelov_11

Охраната на двореца постепенно насочва последните посетители към изхода. И тук нова изненада! Катедрала, сякаш слепена от няколко катедрали. Това е Катедралата на Дева Мария от Морето, известна като Севилската Катедрала – най-голямата в Испания и трета по големина в света готическа църква. В момента на завършването й през 1502, тя е надминала по големина най-голямата дотогава катедрала на християнския свят, Хагия София в Истанбул.

В течение на два века – от 1198 до 1401 – на нейно място е имало джамия, чието минаре (Джиралда) е паднало по времето на земетресение през 1376. Строителите на катедралата са запазили части от джамията, а върху основите на минарето са издигнали камбанарията. Строена сто години, катедралата е претърпяла две големи земетресения през 1511 и 1888. Всички възстановявания личат.

Севилският ни ден завършва в таверна, на чийто бар има восъчна фигура на бик. Коридата и фламенкото са неотделима част от чара на Севиля. Ядем тапас и пием червено вино от Риоха. Трети януари е, а хората по улиците продължават да празнуват Нова година: трамваят пъпли през тълпа от екзалтирани хора.

Късно през нощта се прибираме в хотела си в Кордова.

Край на втора част

Рубрики: Frontpage · Около света

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай