Public Republic Art Studio

Под зимното слънце на Андалусия – I част

20 февруари, 2012 от · Няма коментари

Пътепис в картини – първа част

Златко Ангелов

Zlatko_Anguelov_123

Испания е била досега извън полезрението ми. Но ето, случи ми се да живея за една година в нейната баска територия, без да знам нито дума баски или испански, и без да знам за страната поне толкова, колкото един културен човек е длъжен да знае. Незнанието обаче си има предимства. Нямаш очаквания, имунизиран си откъм разочарования, а в същото време любопитството ти – интелектуално, географско, социологическо – се изкачва до своето детско равнище.

Водени от това любопитство, жена ми и аз планирахме няколко пътувания из Испания. Казаха ни: най-интересна е Андалузия. И ето ни на път към юга на Иберийския полуостров. Андалузия обхваща цяла южна Испания, от границата с Португалия на запад почти до Картахена на изток, и е най-голямата по територия от 17-те автономни провинции, които съставляват политическата карта на Испания.

В нея влизат пет прочути в цял свят града: Гранада, Севиля, Кордова, Малага и Кадиз. Тук е и допирната точка с африканския континент Гибралтар. Както и прочути средиземноморски курорти, между които богатите българи особено обичат Марбейя.

Въпреки че учат в Канада и Франция, двете ни деца обикновено са във ваканция около Коледа и Нова година и това определи времето на нашето пътуване до Андалузия: от 1 до 8 януари. Изходен пункт: Сан Себастиян.

Транспорт: миниван Ситроен със седем места, взет под наем от испанската фирма „Алтеза“. Прогноза за времето: слънчево и топло! Дори в Сан Себастиян, който е точно на същата географска ширина като Варна, небето рано сутринта, след пъстроцветното и по испански шумно посрещане на 2012 година, е ярко синьо.

Планът е да прекосим Испания, практически от най-северната й точка, Билбао, до най-южната – Гибралтар, като минем през нейния географски и политически център Мадрид.

Zlatko_Anguelov_2_1

Картина първа:

Караме пет часа по идеална магистрала, прекосяваме без спиране Мадрид, и около два и половина следобед пред нас се изправя Толедо. Изправя се буквално, защото старата крепост, зад чиито стени е стария град, е върху хълм, който израства от равнината сам, единствен и… неочаквано средновековен.

Толедо, градът на Инквизицията и Ел Греко, днес е град на музеи, ресторанти и сувенири. И ние сме тук заради красотата, усещането за история и естественото любопитство към хората, храната, магазините. В Уикипедия всеки може да намери сериозната историческа и демографска информация.

Днешният турист е сетивен турист: да види, да помирише, да пипне, да вкуси. А понякога и да чуе. Тишината например. Или как една река тече. Или как вали дъжд. Киото например за мен е ръмеж над зен-градина от пясък и камъни. Докато Токио е постоянно скърцане на влакови композиции по релси.

Когато чета пътепис за място, където не съм бил, искам да го преживея чрез субективното, уникално усещане на пътешественика. Освен сетивната, другата информация я имаме в излишък. Затова пиша за читатели, които очакват същото.

Когато бях млад и затворен в България, обичах Ел Греко. Сега, в града, където е къщата му, превърната в музей и специална галерия срещу нея, не ми се влиза в тях.

В Прадо през октомври видях цяла зала с негови платна и установих, че е рисувал лица на луди, сред които най-често се появява едно мъжко лице с вариации – сигурно плод на някаква греховна любов. Сега ме интересуват повече наследниците на хората, които той е рисувал.

В слънчевия следобед ми се ходи по тесните улички. Светлина плиска отвсякъде. Но най-поразителни са фасадите на къщите, боядисани в топлата гама на охрата: от ярко жълто до тъмно кафяво с всички възможни нюанси помежду им.

Стъпваш по калдъръм или плочи, без нито едно дръвче, без тротоари, уличките се стесняват до ширината на лека кола и, за да се разминеш с автомобилите, трябва да се прилепиш до някоя врата. А има и такива, като коридор, където могат да се разминат само двама души.

Няма къщи по-ниски от четири етажа, всичките са градени от солиден камък и тухла, вкопани дълбоко в скалата, върху която е забит Толедо. Започваш да се пропиваш с усещането, че на това място се е живяло дълго, много дълго.

И всяка следваща епоха е запазвала културния слой на предишната. Това усещане се превърна в мое убеждение след като видях и останалите градове по нашия маршрут: Испания е стара държава, която никога не се е съмнявала в своето дълголетие.

Zlatko_Anguelov_3_1

И внезапно тясната уличка те изплюва на площад пред входа на църква. Това тук е Катедрал Примада, а срещу нея е архиепископалния дворец. Завиваме покрай южната й фасада и след стотина метра попадаме на малък площад, почти една трета от който е заета от масите на Университетски бар. В града има два университета.

Барът е празен, испанците излизат да пият вино с тапас към седем вечерта. Поръчваме си кампари с лед. Всички стени са обкичени с фотографии, между които изпъква една на писател, седнал на стол в кабинета си пред лавици с книги.

Барманът не знае името му. Но лицето на мъжа е квинтесенция на европейската университетска традиция и предизвиква у мен чувствено усещане за интелектуална история.

Говорим за петрол и кризата в Ормузкия пролив, за амбицията на Китай да надделее в глобализиращия се свят и за това, че България все още яде екологично чисти домати от домашните градини, но няма добра пътна инфраструктура. А може би – защото няма! Реката Тахо не се вижда от тук.

През вековете в Толедо са живели хора от три религии: еврейската, мюсюлманската и християнската. Бил е столица на Испания до средата на 16 век. Сега е столица на провинцията Кастилия-Ламанча. Възпят е от Сервантес и Лопе де Вега.

Силуетът му днес удивително прилича на града от гравюрите и рисунките от онова време. В Испания не само се е живяло твърде дълго, но и всичко се е записвало и съхранявало. Никой не е разрушавал предходното.

Zlatko_Anguelov_4_1

Към осем вечерта стигаме под светлината на уличните лампи до почти единствения ресторант, който е отворен на първи януари: Алфилеро 24. За първи път виждам ресторант на четири етажа, окръжаващи бивш правоъгълен вътрешен двор, превърнат в бар. Испанските ресторанти имат барово отделение за ядене на тапас и отделение за вечеря.

Тапас се предлагат от обяд до към 9 вечерта, но вечеря – само след 9. В „Алфилеро 24“ барът е целия първи етаж. За ресторанта се качваш по стълби. Сядаме на маса с бяла покривка и си поръчваме испански специалитети от риба. Сервирането е чудесно, храната е вкусна. Виното е – задължително – червено.

На сутринта ръми, подходящо време за магазини. Тук сувенирната мания са ножове и саби. На всяка улица има магазинчета, пълни със стотици видове ками в калъфи, извезани, усукани, наточени като бръсначи. Между тях, не по-малко на брой, се кипрят дюкяни, предлагащи торти и местния деликатес, Мазапан де Толедо: сладкиш приготвен от смлени бадеми и мед.

Докато търсим Музея на мъченията, слънцето се показва отново и отиваме да видим прочутия от Гражданската война замък „Алказар“ на плаза Зокодовер, където франкистите са удържали голяма победа. В малко кафене пием италианско еспресо, купуваме си испански портокали, но очите ни не могат да се откъснат от цветовете на Испания. Сред тях ще бъдем още цяла седмица: синьо, жълто, сиена, кафяво, охра, крем и маслинено зелено…

Край на първа част

Рубрики: Frontpage · Около света

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай