Public Republic Art Studio

“Законът” на Владимир Зарев: Писането не е лудост, а начин на живот

10 февруари, 2012 от · Няма коментари

Златко Ангелов

Vladimir Zarev -
Снимка: ИК “Сиела”

Владимир Зарев. “Законът” . Изд. Сиела, С., 2012

“Това, което не е записано чрез Словото, няма битие.”

Владимир Зарев

През 2011 година, на своята 64-та годишнина, Владимир Зарев завърши писането на трилогията си за рода Вълчеви. През януари 2012 г. софийското издателство “Сиела” публикува нейния финал, романът “Законът”. Българският читател сега разполага с цялата семейна сага и може да й се наслади в нейната историческа цялост. Немският читател засега е запознат с първите две части, романите „Familienbrand“ (2009) и „Feuerköpfe“ (2011); през 2012 предстои да излезе и третата.

Своята трилогия Зарев замисля през 70-те години на миналия век. И започва да я пише през 1975, когато е на 28 години.

Първият роман, “Битието”, излезе от печат през 1978, четири години преди да умре Брежнев и 11 години преди комунистите да сложат край на ерата на Тодор Живков. В “Битието” са описани съдбите на първото и отчасти второто поколение Вълчеви в периода от края на 19 век до 1944.

Тогавашната литературна критика отмина романа с добре калкулирано сдържано одобрение или мълчание. Защото това не беше роман на социалистическия реализъм. Това беше необичаен, жив роман, с поразяващ език и непоклатима структура. Това не беше роман и на критическия реализъм.

В България всъщност се беше родил роман на своеобразен български магически реализъм, който обърка всички. Обърка цензорите от Партийния дом и те не намериха основание да го спрат. Но обърка и критиците, които недоумяваха как един отгледан в привилегии писател може да си позволи да пише за исторически събития с пълно презрение към партийната линия.

“Изходът”, описващ живота на второто и началото на третото поколение от рода, бе отпечатан през 1983 и посрещнат с минимален критически интерес. Всяка от книгите излезе в 50,000 тираж, но как публиката ги е възприемала е невъзможно да се каже, защото по онова време никой не се интересуваше от това. А и никой от публиката не смееше да каже.

Романът-предшественик на “Законът” е “Изборът”, публикуван през 1985, една тънка книжка, която е по-скоро скица на очакването за онова, което ще се случи, отколкото края на сагата. Краят в реалната история на България, която Заревите архетипове преживяват и движат, още не се беше случил.

Животът на самия Зарев е бил посред събитията. Писателят е чакал да се случи нещо, една нова епоха, която да позволи този роман да се изравни по драматизъм с “Битието”. Да стигне до катарзис. Катарзис във времето на Брежнев и Живков беше немислим.

Сега, когато в основно преработения “Изходът” и в наново написания “Законът”можем да прочетем какво се случва с остарялото второ и третото поколение Вълчеви през времето, “когато ни сполетя и удиви демокрацията”, си даваме сметка как тази трилогия е не просто написана от писателя Владимир Зарев, а е и преживяна от човека Зарев. Нищо не става литература, докато не се е случило в битието. Но и битието не става литература, ако не бъде пресъздадено със слово.

Тридесет и шест години лично битие са били необходими на писателя, за да напише тези три романа, които синтезират по уникален начин българския национален характер. Битие на писател, което в пълна сила оправдава заглавието “Битие”, поставено от младия Владимир Зарев в самото му начало. Битие, което е записано чрез словото.

Българската литературна критика има огромен дълг към тези романи. Защото едва ли някой знае, че ключа към точното разбиране на “Битието” и на факта, че се е появил през онази заблатена епоха, е открит от един германец, преводачът Томас Фрам. Той прочел сам “Битието” и решил да го предложи на немско издателство за печат. Ето какво стои в центъра на неговата анотация:

”Битието” е само на пръв поглед исторически роман. Той е замислен и създаден през 1975-77, годините, когато социалистическа България се е радвала на краткотраен икономически бум.

Затова не е никак пресилено тази книга да се възприеме като бунт на един независим писателски дух срещу нарочно конструираната чрез езика изопачена версия на историята, предназначена да служи на интересите на властта: версия, която комунистите с всички средства набиваха в главите на хората като мономит, безалтернативна история, която единствена легитимираше тогавашното състояние на обществото.

Тяхната пропаганда беше осъществявана главно с езикови клишета, в които бяха буквално зациментирани единствено допустимите от тях обяснения на историята. Истинското събитие в романа Битието, и поради това причината той да стане забележителен повратен момент в българската литература, е езикът, който разчупва догмите и не се подчинява на ограниченията. Eзикът на Зарев е сам по себе си осъществено освобождение”.

Езикът на “Законът” е друг вид освобождение.

Романът е написан в свободната от клишета и цензура епоха на демократизиране и европеизиране, която, засега поне, се оказа епоха на изпростачване, одребняване, разслояване, обедняване, прикрит и уличен национализъм, объркване на ценностите и загуба на посоката, включително и в литературата.

Всред този хаос езикът на Зарев е непоклатим: също толкова луд и магически, но същевременно епичен, легендарен, опиянен от свободата да носи отговорността си пред литературата и народа, за когото тази книга е написана. Езикът на Зарев е свободен, защото не прави компромиси със слободията, сред която се е озовал.

Най-сигурното доказателство за неговата свобода е, че всички се правят, че не го забелязват. Защото това е език, който е неконюнктурен сред конюнктурата на хаоса, където всеки си мисли, че всичко е позволено. Това е език, който е свободен, защото свързва миналото—литературната традиция—с бъдещото – съживяване на българската литература.

Демократичното клише, че, щом писателят Зарев идва от миналото, той не принадлежи на бъдещето, е не по-малко пагубно от комунистическата критика, която оценяваше достойнствата на белетристиката според наложените от нея клишета.

Иносказателен език, за да оживее в онези условия, ползваше и Йордан Радичков. Но Радичков беше писател в улея, изкопан от Елин Пелин. Радичковите селяни бяха Андрешковци в битността си на ТКЗС-ари и ловджии, макар и да философстваха на едно високо ниво.

А, колкото и да не ни е приятно да си признаем, Андрешко, а не бай Ганьо, е истински верния и дълготраен български архетип, съчетал две от неизличимите качества на българския национален характер: ехидното лукавство, с което се изплъзва от директни конфронтации, и отчуждеността от държавата, която трябва непременно да бъде излъгана, сякаш не е негова.

Андрешко е човек вечен, който няма – не иска – да излезе от селото си, защото си е наумил, че в него му е най-добре. Власт, институции, това за него е вертикала, която той може да поглежда изпод око, но нито ще влезе в конфликт с нея, нито ще поиска тя да му принадлежи. Той може само да я измами.

Героите от Заревата сага са от съвсем друг вид. Те са архетипове на благородната борба със собствените демони и на амбициозната производителност. Те са хора с въображение и нагон към творчество и промяна, у които бушува несдържаната мощ на кръвта, а някои от тях са направо заразени с краен и несломим идеализъм.

Вместо да се крият в своята провинциалност, те не се страхуват от открит сблъсък със силите на статуквото, защото се чувстват носители на промяна.

Такива характери не позволяват на Зарев да ги принизи до всекидневното, затова той ги издига до митичното. Това писателят постига със силата на нов, неупотребяван досега магически език, който възпява техните жизнени победи.

Същият този език в “Законът” тъжи за това, че именно в новото време, когато са свободни, те са се превърнали в мекушави личности, болни от вътрешни противоречия, непрестанни съмнения и житейска несигурност. Сякаш демократичните промени са погубили ореола на легендарност, който обвива техните дядовци.

Щом писателското око ги е уловило, такива характери в България има. Днес въпросът е кой ще надделе: те или Андрешковците? Що се отнася до литературата, въпросът може да се преизкаже така: могат ли Андрешковците да бъдат накарани да прочетат книгата, в която живеят Вълчевите?

Аз се надявам!

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай