Public Republic Art Studio

Кремена Димитрова: “Театърът не търпи имитации”

10 февруари, 2012 от · Няма коментари

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Димитър Ганев с Кремена Димитрова


Снимка: Владислав Христов

Какво е най-важното от биографията ти, което трябва да знаем за теб?

Инвестирала съм ужасно много време в образование – повече от десет години. Първо завърших “Културология” в СУ и след това “Театрознание” в НАТФИЗ, а после “Арт мениджмънт и културна политика на Балканите”. Това е франкофонска програма на Университета по изкуствата в Белград. Бях влюбена в града. След това изкарах два месеца в Ню Йорк, където специализирах “Мениджмънт за танцов театър и писане за танцов театър”. Общо взето в това се състои официалното ми образование.

Кое от тези образования ти беше най-полезно?

От днешна гледна точка мисля, че културологията ми е била най-полезна за мен самата, защото ми даде базисни знания и ориентация в хуманитарния свят. Всъщност средното ми образование е в техникум, където учих промишлена електроника. Трябваше ми момент на адаптация. Затова културологията ми беше много полезна, подреди ми нещата в главата и ми помогна да реша с какво точно искам да се занимавам.

Още в трети курс реших в какво да се профилирам. Открих, че това, с което искам да се занимавам, трябва да е свързано с правенето на изкуство, не с изследването на изкуство. Аз знаех, че един ден ще работя в театър. Когато човек има конкретна мечта, всички пътища към нейното постигане, колкото и да са заобиколни, те насочват към нейното реализиране.

Когато бях четвърти курс, кандидатствах в НАТФИЗ, изкарах паралелно двете неща. Имах сесии с по 11 изпита и никога не съм оставала на поправителен и никога не съм отлагала изпит, не съм имала и двойка. Бях максималистка.

Може би ценя първото си образование и заради факта, че по това време се учех да живея самостоятелно. Тогава се опитвах и да работя. Работих например като салонен персонал в театър „София”. Спомням си как в тези времена имаше транспортна стачка и аз ходех пеша от Студентски град до центъра, за да присъствам на митинг, а след това се прибирах отново пеша, за да уча за сесия, и след това вървях до театъра, за да изкарам представление. Понякога дори спях в театъра, защото беше по-практично.

След първата година театрознание кандидатствах за „Театрална режисура”, по го направих чак след третата година, защото тогава Маргарита Младенова щеше да взима клас, а аз исках да уча при нея. Изпитът се състоеше в това да режисираш откъс от пиеса и аз имах неблагоразумието да избера „Моцарт и Салиери” на Пушкин.


Дамата с кученцето. Снимка: Иван Дончев

Защо неблагоразумие?

Защото е изключително трудна пиеса. На защитата комисията ме смля. Попитаха ме защо използвам шаха като решение. Аз им обясних, че Салиери е композитор тип логик и математик, който премисля всичко, и затова е добър на шах, а Моцарт е импровизатор и гений, при когото няма никаква логика, и заради това винаги пада, когато играе срещу Салиери.

Те имат ритуал да играят в една кръчма. За пръв път обаче Моцарт побеждава, когато Салиери му сипва отрова във виното и е концентриран в това да извърши убийството. Грешката беше, че актьорите се правеха, че играят шах, а не го правеха наистина. А театърът не търпи имитация.

Комисията ми каза: „Кремена, вие сте толкова добър театровед, защо ви е да ставате режисьор?” Тогава отношението към момичетата, които искаха да учат режисура, беше малко снизходително. А и тогава вече се бях развихрила като театровед, защото пишех в „Литературен вестник”, после в „Култура”, после в „Капитал”. Като ме скъсаха, загубих мотивация. Така си продължих с театрознанието. Реших, че мога по друг начин да правя театър, и така започнах с мениджмънта. Работила съм в шест театъра.

В кои?

Първо в Плевенския, след това в Пазарджишкия, в Търговищкия, след това в “Столичен куклен театър”, след това в “Сълза и смях” и сега съм от три години в “Младежкия театър”. Пътувах и по фестивали в чужбина.

След като започнах работа в “Сълза и смях”, един ден се разхождах и се питах какво искам да стана. Не исках да съм директор, защото следващата позиция в йерархията би била тази.

Защо не искаше да станеш директор?

Защото това е сериозна административна работа, която е свързана с много нерви, не с творчество, а аз много държа на творческата страна на нещата. Реших, че искам да работя в “Младежкия театър”, защото по-добър от него е само “Народния”, който е твърде голяма институция и в който, ако исках да реализирам идеите си, щеше да се наложи да минавам през много звена.

А в “Младежкия” мога да концентрирам всичко, с което искам да се занимавам, защото там има драматичен театър, детски, танцов, има фестивал. Освен това винаги съм си мечтала да работя в театър, който има трупа и кръчма. И така, както си го мечтаех това нещо, скоро ми се обади директора на театъра и ме повика на среща. Аз не мислих много, напуснах “Сълза и смях” и постъпих след месец. Една година след това закриха “Сълза и смях”.

Сега имам чувството, че знам всичко за това как машината на театъра функционира, защото съм минала през всички звена. Работила съм като салонен персонал, като помощник-режисьор, като драматург, като PR, като програмен координатор… Само счетоводител не съм била, но с икономиката въобще не съм добре.


Снимка: Владислав Христов

Разкажи ми какво представлява “Панаирът на младите”.

Това е част от една програма, която се казва „Младите в Младежкия”. Тя е целогодишна и идеята ѝ е да даде поле за изява на младите актьори, режисьори и драматурзи. В рамките на една седмица се показват избрани спектакли. Там се дава и възможност на един млад режисьор да постави пиеса на сцената на “Младежкия” с трупата на театъра.

Целта е да се даде път на дебютантите, на които принципно е трудно да се реализират, след като се дипломират. Винаги съм си мислела, че този панаир може да функционира и като борса. На представленията освен приятели, роднини и зрители, идват и театрални мениджъри, агенти, директори, които си харесват млади режисьори или актьори. Това нещо става трудно и бавно.

Например Димитър Стефанов направи своя дебют, като постави пиесата на Стефан Прохоров “Правилата на играта”, и директора на Сливенския театър го хареса, покани го и той вече има три постановки там. Театър София пък е гледал постановките му там и са го поканили да постави „Пипи Дългото чорапче”. Има полза и от конкурса за драматургия, който провокира хората да пишат.

На какви други фестивали си била селекционер?

Например на “Вълшебната завеса”. Това е фестивал за театър за деца в Търговище. Била съм и жури във фестивала “Двама са малко, трима са много” в Пловдив.

Ще ми разкажеш ли нещо за книгата си “Театърът на Стоян Камбарев – режисура на пространството”?

Тази книга ми беше дипломна работа. Хубавото беше, че познавах Стоян Камбарев лично, дори съм му играла в представление. Имах възможност да изследвам репетиционния процес. На базата на наблюденията си се запалих да направя това изследване. Зарових се. Отивах в театрите, където е работил, търсих записи на представления, снимки, архиви, статии и се опитвах да възстановя творческия му път.

Това, което намерих като нещо общо и важно в неговото развитие от дебюта му в Русенския театър през 85-та до постановката “Три сестри”, е революционната му идея за пространството. При него то не е просто сценография и декор. Неслучайно това е заглавието на книгата.

Много съм горда, че целият тираж се изчерпа. За театроведска книга това е страхотен успех. Ясно беше на всички, че аз бях обсебена от Стоян Камбарев – той беше за мен кумир и като режисьор, и като личност. Той беше от хората, които бележат целия ти живот. Това обсебване ми помогна да вляза в неговия свят, въпреки че го наблюдавах отстрани.


Снимка: Владислав Христов

За мен книгата е запечатала едно време, което беше много хубаво за мен, за спектаклите на Стоян, за българския театър като цяло и за писането за театър. Тогава се пишеха рецензии. Сега никъде не можеш да прочетеш рецензии – има журналистически информации и преразкази на спектакли. Тогава имаше истински анализи.

Хора, които не ме познават, са ми казвали, че тази книга действа като учебник по режисура, защото учи на това какво трябва да бъде отношението към текста, сценографията, актьорите…

А какво представлява фондацията “Стоян Камбарев”?

Идеята за нея е на съпругата му. Тя събра 20 души, които са негови близки и хора, с които той е работил. Там са например Кольо Карамфилов, Елин Рахнев, Финци. Аз пък имам книга, посветена него. Номинирахме хора, които са направили нещо интересно в областта на изкуството. Театралните личности, които бяха номинирани, идваха от мен.

Та номинираме пет души от различни сфери на изкуството и после гласуваме. Малко не съм съгласна с пищната церемония на награждаването, която не съответства на този скромен човек, на чието име е наградата, но това е начинът да се привлече медиен интерес.

От всички конкурси за драматургия, на които си била жури, какви изводи си извадила за това, което се пише в момента за театър?

Драматургията е много труден жанр и трябва да имаш театрална култура. Най-малкото да си гледал много постановки. Ако нямаш тази култура, няма как да напишеш добра пиеса. Не говоря за таланта, а за базисните знания, за да можеш да пишеш драматургия. Трябва да знаеш какво се гледа и пише в момента, да си активен.

Това е един от изводите – липсва театрална култура. Лошото е, че липсва и езикова, което е първата база на нещата. Втората база е да имаш театралната култура, за гледаш и четеш пиеси, трета – начинът, по който го правиш, и вече четвърта – да имаш талант. Да можеш да създаваш свят. В драматургията това е много важно, защото този свят трябва да бъде оживен на сцената от живи хора. Друг извод – страшно много влияние от телевизията.

Ще ми разкажеш ли нещо за Обществото на независимите театрални критици? Защо избрахте точно думата “общество”?

Защото ние сме един кръг от хора, не сме асоциация, която се бори за нещо. Всички сме приятели и колеги, които вярваме, че от добрият критик има полза.

Според мен без него не може.

Да, но напоследък критиците си изгубиха мястото под слънцето. Критикът грешно е възприеман като оценител, а той е анализатор. Той поставя нещата в контекста, което ги прави по-разбираеми и влиятелни. Ето пример. Спектаклите на Мариус Куркински са различни и един уважаващ себе си критик трябва да проследи пътя му и да знае какво е правил той в момента. И когато се появи нещо като „Ревизор” в Народния, не можеш да кажеш просто “Това не ми харесва, защото…”, а трябва да го поставиш в контекста на всичките му спектакли досега и да видиш защо се е стигнало точно до това представление.

Като имаш тези знания, много неща ти стават ясни. Публиката най-често ги няма и не е длъжна да ги има. Нито един факт не е сам за себе си, той е част от една картина. В случая театралната картина на България, дай боже на Европа, но ние сме много малко включени в нея. Съвсем слабо разпознаваеми сме, като маска от акварел на платното.


Снимка: Владислав Христов

Защо според теб е така?

Защото никой не е инвестирал в това да показва спектакли навън – първо. Второ, тук никога не е имало големи имена, които да променят театралното изкуство като такова. Каквито има в Русия например. Като светоглед сме много затворени, въпреки че сме на кръстопът. Трябва да се пътува, да си сверяваш часовника с другите. Не става въпрос за контрашовинизъм, а за разширяване на хоризонта, което те прави по-полезен за себе си и следователно за другите. Впрочем “Три сестри” на Стоян Камбарев е обявено за едно от трите най-добри интерпретации на тази пиеса в Европа.

Трябва критиците да бъдат възприемани по-сериозно, защото те са професионалните зрители и ако едно представление може да спечели професионалния зрител, то може да спечели всякаква друга публика. Това трябва да е обратната връзка със зрителя, а не рекламите, разлепените плакати и участието на звезди от сериали.

Например ако в Германия ти излезе хубава критика за представлението, то ти гарантира успех. Затова критиците там са много ухажвани. Бях на един семинар във Висбаден за млада европейска драма и за млади критици и този, който ни водеше семинара, беше такъв утвърден критик. Този фестивал е много известен и тази година дори ще има българска пиеса, която ще се представя – “Откат” на Захари Карабашлиев.

Та критиците там са много на почит и театрите ги канят, дават им предварително режисьорския текст на пиесата. Как ще анализираш интерпретацията, без да знаеш какъв е изходният материал? На фестивала ние пишехме рецензии на родния си език, които се превеждаха на английски и на немски, и след това се четяха от режисьорите.

Горан Стефановски стоеше с бюлетина с моята статия за една хърватска постановка. След като я прочете, той ми стисна ръката и аз много се развълнувах. Представяш ли си, едно голямо име в драматургията се интересува какво един млад критик пише.

Спрямо тези международни фестивали, които си посещавала, къде сме ние?

Не ме питай, моля те. Зависи от фестивала. Както и във филмовите, така и в театралните си има класове. Ние сме под средното ниво.

Рубрики: Frontpage · Lifestyle · Сцена

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай