Public Republic Art Studio

Мира Каланова: “Създаваме свят, който не е съществувал преди”

4 февруари, 2012 от · Няма коментари

Интервю на Ина Мирчева с Мира Каланова

Exclusivno_za_Public_Republic

Мира Каланова е председател на Гилдията на сценографите към Съюза на артистите в България. Отличена с номинация за наградата „Икар” 2012 за сценография и костюми на постановката „Ричард III”, Уилям Шекспир, реж. Пламен Марков, ДТ „Стоян Бъчваров”, Варна

Mira Kalanova
Снимка: Владимир Михайлов

Ричард III – кралят чудовище, не само физическо, но и морално. Как се прави сценография за една толкова мрачна и кървава трагедия, при това историческа?

Когато се изправиш пред Шекспир, винаги е вълнуващо и трудно. Въпреки това няма художник, който да не мечтае да работи над неговите пиеси. Те са огромно предизвикателство. Много трудно за преодоляване.

От една страна имаш голяма свобода: да интерпретираш епохата, да играеш със стиловете, да търсиш материи и форми, от друга – изборът от цялата тази палитра от средства наистина не е лек. Дори когато режисьорът има ясна концепция за образите и спектакъла.

Когато започнахме да работим върху „Ричард III”, режисьорът Пламен Марков ми каза, че трябва визуално да останем във времето на действие в пиесата – Англия, края на 15-ти век. Другата опорна точка за мен беше идеята му историята да е публична, да не се случва нищо скрито зад стени и завеси.

Ричард трябваше да действа открито и в този контекст се появи идеята за улица, която, с появата на ешафода, който на свой ред се превърна в мост, стана пресъхнала река, канал, покрит с камъни.

Mira Kalanova

Черното като цвят и с толкова различни нюанси в костюмите. Как се справяш със сложните задачи, които сама си поставяш?

Аз обичам да правя костюми и нямах търпение да започна работа над пиесата. През последните две години направих няколко класически пиеси: „Юлий Цезар” на Шекспир и „Хеда Габлер” на Ибсен със съвременни костюми и декори и възможността да работя по друг начин в „Ричард III” много ме вълнуваше.

Както казах вече, идеята беше да останем в 15 век. По това време обаче мъжете носят клинове и къси туники и това никак не ми допадна, имайки предвид образа, който търсех: костюмите трябваше да имат обем, търсех друг, едър мащаб, исках да тежат, да имат фактура. Много е трудно да се опише с думи нещо, което е намерило образи чрез друг език, този на рисунката.

Така или иначе, след много проучвания на времето, не само на годините около царуването на Ричард III, но и на века, след много търсения на образи от произведения на изкуството от епохата, открих своя образ за представлението. В историята на Англия по това време се сменят много крале, които вписват имената си в нея посредством интриги и убийства.

Това не е „царска пиеса”, казваше Пламен Марков често. В нея няма корона, няма кадифе и злато. В този контекст костюмите не трябваше да бъдат дворцови: изрядни, богати, перфектно изгладени. Исках в тях да се усеща умората, прахта, търсех някаква скрита перверзия. Реших да използвам много различни материи и дантели, както и кожа.

Търсех фактури, едри гънки, прорези. Исках да направя костюми, които са богати на пластове и цветове, но в тази пищност търсех разрухата. Асиметрията в голяма част от костюмите е част от тази идея. Освен това тя ми даде възможност деликатно да вплета знаците на властта в тях. Стилът Mi pati, характерен за по-ранното средновековие и който смятам за особено театрален, беше някакъв вид отправна точка в тази посока.

Идеята мъжете да носят дълги поли, не е нова нито в театъра, нито в модата, нито в историята на костюма. Мисля, че е красиво и много сексапилно. На сцената актьорите изглеждат тежки и пластиката на дрехата винаги подчертава движението, придава му характер.

Цветът, разбира се, беше решаващ компонент. Черното и всички нюанси на цветовете в най-близките им до него стойности бяха избор без колебание. Решението да използвам многообразие от фактури и напластяването на материите, ми позволи наистина да живописвам в черно.

Като цяло идеята за разруха ме водеше. Тя не е видима на пръв поглед, но е втъкана в костюмите. Докато работехме, казвах на шега, че стилът е „средновековен декаданс”.

Mira Kalanova

Има обаче и няколко цветни акцента, изведени в белия костюм на Гергана Плетньова в ролята на Лейди Ана. Разкажи ни малко повече за това твое решение.

Да, има цветни петна, много наситени при това. Жените в спектакъла са ярки образи. Те имат кратки появи в пиесата, но в спектакъла режисьорът утрои както присъствието, така и значението им. Реално те са като опорни точки, без които цялото не би могло да съществува.

Така те станаха четири ярки цвята, които с присъствието си композират пространството и създават индиректни взаимовръзки между героите: Лейди Ана (Гергана Плетньова) – бяло, Кралица Елизабет (Веселина Михалкова) – червено, Кралицата Майка (Мария Гинкова) – синьо, Джейн Шор (Даниела Викторова) – жълто, Кралица Маргарита (Биляна Стоева) – кафяво. Цветът за всяка от тях избрах не само според ролята, а и според личното ми усещане за актрисите.

Доколко работата на сценографа зависи от виждането на режисьора? Гладко ли върви съвместният процес, или има и безброй препирни и несъгласия?

Работата върху едно представление е дълга и сложна. Аз вече много години работя с Пламен Марков и заедно сме направили 19 спектакъла. Започваме да четем и разговаряме месеци преди началото на репетициите. Идеите – неговите и моите, се раждат постепенно.

Понякога много спорим, друг път – още повече. Той ми оставя свобода, така че да следвам идеите му за спектакъла, създавайки визуален образ, който точно да му прилепне. Най-трудното в правенето на театър е, че това изкуство борави с много езици – езика на словото, на движението, на музиката, на картината.

Всички те трябва да използват един и същ код, ключ към представлението. Ако се разминават, публиката не би могла да разбере смисъла му.

Аз съм се научила да внимавам и да не бързам с решенията, които се отнасят за моята част от образа, тази, която се вижда с очи, но се усеща и разбира с доста по-сложен потенциал от възприятия.

Обикновено имам решение за пространството, но винаги изчаквам да минат първите репетиции, защото често се налагат малки промени или допълнителни елементи. Същото е и с костюмите. Докато не видя и чуя актьорите, не започвам да рисувам.

Това е едно от най-прекрасните неща в театъра – спектакълът не съществува, той е като бял лист. Ние го създаваме. Създаваме свят, който не е съществувал преди това, никога. Затова трябва да се внимава, да се следи как расте и от какво има нужда, за да стане съвършен.

Mira Kalanova

С какво те провокираха артистите и кой най-вече? Кой е костюмът, направен с най-голяма любов – с риск да пренебрегнем другите? Аз лично много се впечатлих от дрехите на блестящия Стоян Радев в ролята на Ричард III.

Стоян Радев е великолепен актьор. И безкрайно обаятелен мъж. Много обичам да го обличам, защото с него работя като с партньор. Той разбира костюма. Знае как да го направи част от себе си, част от героя си. Усеща го, носи го по начин, който аз съм си представяла, когато съм го измисляла.

Готов е на предизвикателствата, които художникът чрез костюма му предлага и идеите, които сам дава, винаги са в точната посока. Костюмите в „Ричард” са направени за Стоян Радев, който играе Ричард. Така е между другото и с останалите костюми. Ако Лейди Ана беше друга актриса, а не Гергана Плетньова, костюмът едва ли щеше да е бял.

Всички костюми, особено на жените, са направени лично, с мисълта и грижата за всяка една от тях. Със Стоян постоянно разговаряхме – за всеки детайл, за всяка отделна част, за материите. Неговият т.н. кралски костюм дълго почака, докато се появи. Защото никой не знаеше как точно всичко, което се случва на Ричард, ще го промени. Когато репетициите стигнаха до последното действие, се яви и костюмът.

Разрухата в Ричард и в света, който той самият създаваше, почти достигаше крайната си точка, а неговите колебания и усещането му за нещо „не добро” извика този пищен костюм. Трябваше ни нещо ярко и наперено екстравагантно.

Трябваше ни нещо, което да изглежда цинично и неприлично в контекста на ситуацията. Има нещо отчайващо в този контраст. Стоян носи костюма така добре, че той напълно се слива с пластичния образ на Ричард.

Аз имам щастието, актьорите наистина да харесват костюмите си и да ги превръщат в неделима част от образите си. Какво по-хубаво от това за един художник!

За облеклото на главните и второстепенни герои. Може ли да има степенуване?

Не, няма степенуване. В представлението всеки е важен. Без никой от тях не може. Има костюми, които бързо решавам, други, както казах, чакат момента си. В „Ричард III” имах трудности с трите момичета-убийци. Техният образ се появи много късно. Не знаех какво да ги правя, а и вече бях приключила с бюджета – т.е. нямаше пари.

Чаках почти до премиерата, за да видя как режисьорът ще ги създаде. А и тяхната роля е пластична, нямат думи. Минах през много идеи за тези нежни и красиви, тихи убийци: от митични същества през божествени създания, от картините на Ботичели до кабарето.

В края на краищата те намериха точния си образ на същества от подземния, тъмен свят – колкото средновековен, толкова и съвременен. Някъде прочетох, че приличат на вещиците от „Макбет”. И така би могло да се каже. Младите актриси бяха много вдъхновени.

От толкова различни материи как избра най-подходящите?

Вече споменах, че търсех различни материи: такива, които падат тежко и създават едри гънки, за да изглеждат обемни полите. Дантелите не са характерни за ренесанса в Англия, но те придават богатство на цвета и фактурата на дрехата. В дантелата има нещо много еротично и еретично в същото време. Харесва ми.

Кожата, която използвах като част от драпериите на полите, беше важен компонент в костюма. Тя е много пластичен материал. Освен това се поддава на обработка. Нарязах я частично като дантела и така с един материал постигнах голямо богатство. В костюмите има много апликации и бродерии, копчета и мъниста. Детайли, които са трудни за изработка, но правят дрехата богата.

Mira Kalanova

Да поговорим за връзката между декорите и костюмите. За мизансцена изобщо. Още няколко думи за стълбата, на която се развива пиеса в две действия за общо три часа.

За подобно епично представление невинаги е необходим много декор. Имахме нужда от пространство, което да е отворено и да е динамично само по себе си. Чрез въртящата се сцена имахме две различни гледни точки към улицата и моста. Чрез тях се определят и различният характер на сцените и движението на актьорите.

Веднъж те се втурват стремително от дъното на сцената към зрителите и сякаш се приближават с варио обектив, друг път се движат отляво надясно и можем да проследим цялата дължина на движението им – като с фарт, ако можем да използваме средствата на киноизкуството.

Мостът разделя от една страна пространството във височина, от друга, когато виждаме само стълбите фронтално, това вече не е мост, а част от друго пространство. Движението на моста по „улицата” също е част от необходимостта за динамично, променящо се пространство.

Това, че го движат актьори, не е скрито. Неговото движение е част от механизма на спектакъла „Ричард III”, от спектакъла на самия Ричард.

Очакваше ли номинацията на наградата „Икар” 2012, важна ли е за теб?

Всички очакваме номинации и награди. Особено когато се отнася за подобни мащабни проекти. Особено когато си бил така всеотдаен. Докато работя, не мисля за това. Важно е спектакълът да стане добър. Да получаваш награди, е много приятно. Те не променят живота ни, но имаме нужда от тях.

В този момент наистина имах нужда от това. Не знам защо. През последната година натрупах много отчаяние и работата ми в „Ричард” беше като дълбока глътка свеж въздух. А и наградата за мен е награда за много други хора. За всички онези, които остават скрити в ателиетата.

Без великолепните шивачи във Варненския театър, както и без работещите по декора майстори и сценични работници, нищо не бих могла да направя. Ако са забелязали моята работа, това е, защото представлението и актьорите в него са забележителни. Наградите в театъра никой не ги печели сам.

Какво е състоянието на българския театър на този етап?

Тежка тема. Защото театърът има много лица. През последните години има много публика и това е повече от хубаво. Има реформи, които имат и добри, и лоши страни. Има неща, които не разбирам. Като това, че се говори за пазар, продукт, продажба, маркетинг и т.н. и се наричат спектаклите „проекти”.

Не разбирам как подобни понятия и правилата, по които те функционират, могат да бъдат залепени за място, което създава изкуство. Не съм убедена, че правилата на икономиката и пазара трябва да бъдат така сляпо и без разбиране привнесени в тази територия.

Управляващите смятат, че всеки, който произвежда нещо, което не може да се види и пипне и не може да се продаде, разбира се, е ненужно. Ето това ме отчайва. Импулсът да създаваш изкуство е необясним, този порив на духа, който е стар колкото света, е част от Бога в нас.

Разбира се, в изкуството има хора, които уважават Бога в себе си, и други, които са го забравили. Има жива вода, има и тиня.

Все още няма закон за меценатството, а финансиращите изкуство организации до голяма степен са държавни, другите се броят на пръсти. Реално държавата е монополист. От нея зависят всички, които правят театър, музика, кино, танц. За какви промени говорим тогава?

Mira Kalanova

Има ли медии или дори отделни наблюдатели, критици, които да следят отблизо театралния живот в страната и да го отразяват подобаващо? И по специално за „Ричард III”.

След гостуването в Народния театър се появиха доста статии в различните медии. Някои от тях – сериозни. Впечатли ме статия в блога на един много млад журналист – Димитър Цонев. Всъщност добрата театрална критика не е във вестниците.

Повечето наистина сериозни театроведи публикуват статии в специализирана литература. Жалко е, но има своите причини. Това, което излиза в пресата, до голяма степен често е повърхностно и граничи с жълтата страна на театралния живот.

Извън работата кое е любимото ти занимание?

Обичам да готвя, много. Меся хляб и каня приятели. На вино и хляб. Чета, гледам филми. Обичам много киноизкуството. Вече рядко ходя да слушам джаз и това ми липсва. И прекарвам много време с дъщеря си.

Любимото цвете? А сезон?

Обичам лалета. И жълти рози. Сезоните имат различен цвят. Аз съм обсебена от цветовете.

Коя съдба е най-вече за оплакване?

Ужасявам се от хора, които не знаят какво искат, нямат никаква цел и никакъв възторг.

Предпочитана историческа личност?

Струва ми се, че нямам. Харесвам периода между края на 19 и началото на 20 век. Заради изключителната взаимовръзка между изкуствата – изящни и сценични, и киното, между изкуствата, науката и техниката.

Възхищавам се на личности, които имат дързост и свобода на мисълта.

Разкажи ни за любимия си драматург. И за началото на своя творчески път.

Не мисля, че имам пристрастия. А и с времето преоткривам много неща и хора. Като студентка харесвах сюрреалистите и абсурдните автори. Мисля, че е заради енигмата в творчеството им. Това е симптоматично за младите творци. Работила съм върху различна драматургия и все още има автори, с които не съм се срещала – като Чехов и Тенеси Уилямс.

Аз имах късмет. Няколко пъти. Първият – баба ми, която ми даде четките в ръцете, вторият – един варненски художник, Радко Мурзов, който ми каза, че имам талант и трябва да уча, третият – родителите ми, които ми се довериха и ме пуснаха сама в София само на 14 години. Така завърших Националното Училище за Изящни Изкуства.

Започнах да работя на професионална сцена още преди да завърша академията. И се срещнах със сериозни режисьори и изключителни автори. Срещи, които никога няма да забравя: Гриша Островски – „Краят на играта” на Бекет, Николай Ламбрев – „Хотел между тоя и оня свят” на Ерик Емануел Шмит, Пламен Марков – „Рондо” на Шницлер и „Майстори” на Петко Тодоров.

Правих костюмите за филма на Александър Морфов „Хълма на боровинките”. Имах много енергия и обич към театъра. Мисля, че това ми помогна много. Оттогава не съм спряла да работя.

Mira Kalanova

С какво свързваш най-хубавите моменти в твоя живот? А тези, за които не искаш да си спомняш

Имах пет изключително вълнуващи години в Академията. Имах най-добрите учители и колеги. Не излизахме от ателиетата. Бяхме щастливи и то в години на тежка криза – 1994-1999. Мисля, че най-хубавите ми моменти са свързани с театъра.

След като се роди дъщеря ми София, прелестите в живота ми са свързани и с нея. И трудностите също. Много ми е трудно да балансирам времето и силите си между нея и сцената. Театърът ме изтощава, а тя иска все да е с мен и всичко да знае.

А аз реално работя постоянно и навсякъде. Често готвя на масата, където са и макетите и чертежите, а четките ми стоят редом с дървените лъжици. Има и тежки моменти и грешки, но това не е необичайно.

Вярваш ли в приятелството?

Да, вярвам. Но ми е все по-трудно да го опазя. Липсата на време при всички е ужасяващо за мен. Все по-невъзможно става да се видя с приятели спонтанно. Винаги трябва да правим уговорки с дни напред. Не харесвам общуването в мрежата. Имам нужда от реално, не виртуално споделяне.

Понякога с дни и дори месеци не мога да се видя с приятел. Звъня, звъня…. след третия неуспешен опит започвам да си задавам въпроса, дали той все още има нужда от мен. Никога не съм имала много приятели, но напоследък стават все по-малко. За всеки изгубен ме боли сърцето.

В любовта?

Всеки ден си задавам този въпрос.

Какво предстои?

Предстои „Вуйчо Ваньо” във Варненския театър. Преди това пиеса на Дейвид Мамет в НАТФИЗ и „Слънчеви момчета” в Малък градски театър „Зад канала”. И трябва да заведа София в Париж.

Кое е онова, което те движи напред?

Все още отчайващо много харесвам професията си. Черната кутия – сцената – е вълнуващо място. И мисля, че имам много да уча и да създавам.

Твоето творческо и житейско кредо.

Нямам. Следвам сърцето си въпреки предимствата на разума ми.

Твоята мечта.

Да работя без да чувам: „няма, не може, не става”. И да науча София да следва мечтите си, да вярва в себе си.

Mira Kalanova

Започнах интервюто без встъпителните думи, които си бях нахвърлила. Те се оказаха излишни. Вълшебната Мира Каланова е от онези професионалисти, които не само имат какво да споделят, но и знаят как да го направят.

Най-важното от творческата биография на Мира Каланова

Мира Каланова е доктор по кинознание, НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”. Председател на Гилдията на сценографите съм СБА. Куратор на сценографските проекти:

Интерактивни пространства 1, 2009
Театралният костюм извън театъра, 2010
Интерактивни пространства 2, 2011

Автор на сценография и костюми на 27 театрални спектакъла.
Автор на костюми за игралните филми:

1. „Стъпки в пясъка, реж. Ивайло Христов, 2009
2. „Хълма на боровинките”, реж. Александър Морфов, 2000
3. „Пансион за кучета”, реж. Стефан Командарев, 1999
4. „Случайни чаши”, реж. Стефан Командарев, 1998

През 2004 е наградена с „Аскеер” за костюми на „Макбет”, Уилям
Шекспир, реж. Пламен Марков. Има една номинация за „Аскеер” и две
номинации за „Икар”, последната от които за сценография и костюми
на „Ричард III”, Уилям Шекспир, реж. Пламен Марков, 2012 г.

Снимки: Мира Каланова

Рубрики: Frontpage · Lifestyle · Visual Art · За творчеството · Сцена

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай