Public Republic Art Studio

Когато обядът не е просто обяд

1 февруари, 2012 от · Няма коментари

предговор от проф. дфн Милена Кирова към “Обядът на семейство Щум” на Евелина Ламбрева Йекер


Снимка: ИК “Сиела”

Евелина Ламбрева Йекер. “Обядът на семейство Щум” . Изд. Сиела, С., 2012

Една от промените, които донесоха на българската литература последните двайсет години, е разколебаването на ясните граници в представата за национална принадлежност на пишещия човек. Вън и вътре, чуждо и свое започнаха да изглеждат доста условни понятия. Категоричните разлики днес стават все по-малко приемливи и валидни. В националното културно пространство се появиха автори, които живеят в чужбина, но пишат на български. Други пишат на чужди езици, но за проблеми на българската действителност; трети нито пишат на български, нито разказват за живота в България, и все пак включваме техните преводи към по-широките си представи за родна култура. Терминът емигрантска литература, който изглеждаше привлекателен за 90-те години, днес започна да се оказва недостатъчно ясен и по-скоро ненужен.

Евелина Ламбрева Йекер е сред тези писатели, които са родени и отраснали в България, но вече дълго време живеят в чужбина, пишат и публикуват едновременно на два езика. Психиатър по образование, доктор на медицината, тя постига успешна професионална кариера в Швейцария, където преподава като клиничен доцент в Университета на Цюрих и в същото време поддържа индивидуална практика като психоаналитично ориентиран психотерапевт в град Люцерн. Жена с кариера на популярен психоаналитик в родината на Густав Юнг – това наистина е признание за способностите на българина, още повече че интересите на д-р Ламбрева Йекер са съсредоточени в една традиционно „психоаналитична“ област: сексуалните разстройства, които сполитат колебливата нормалност на днешните жени и мъже.

Въпреки многобройните си задължения като практикуващ терапевт и университетски реподавател Евелина Ламбрева има една друга голяма страст – писането на художествена литература. Тя се появява сравнително късно и може би затова се налага с онази обсебваща власт, която понякога връхлита именно зрелия, добре реализиран професионално човек. В краткия период от 2005 г. насам с нейно авторство се появяват четири стихосбирки, два сборника с разкази и един роман.

Някои от тях са публикувани и на немски език, а стихосбирката „Затворен прозорец“ има и сръбско издание от 2008 г. „Обядът на семейство Щум“ е вторият є роман. Първият, „Защото говорехме немски“ (Сиела, 2011), има до голяма степен автобиографичен характер и е вписан в силната вълна на интереса към българската тоталитарна действителност и към спомените за детството, преживяно сред нея, която беляза литературния опит на много „чуждоезикови“ български писатели от началото на 21. век.

„Обядът на семейство Щум“ – неочаквано за авторка с български произход, която живее в Швейцария – разказва за съвременната действителност в… Германия. Във видимия пласт на сюжета ще срещнем пъстра редица от „хора“, които изглеждат така, сякаш сме ги виждали или поне сме чували нещо за тях: преуспяващ адвокат, който не страда от скрупули; нашумяла авторка на еротичен бестселър; амбициозна учителка в частен лицей; агресивни, разглезени деца на богати родители; турски имигранти, които държат малко заведение за бюрек и дюнер; две благообразни възрастни дами, които клюкарстват на сладки и чай…

И все пак нещо се случва в живота на всеки от тях; нещо, което спъва равномерния ход на живота им, размества коловоза на привичното поведение, надхвърля границите; това е потулената екстатика на способността да прескочиш себе си, която се крие у редовия, „нормален“ човек. Сюжетът на романа се изгражда именно чрез пресичането на линиите, по които протича промяната, случваща се поотделно с всеки герой. Сякаш несъвместими помежду им съдби, навици и социални стереотипи се срещат и преплитат – внушавайки ни представата колко ограничен и малък може да бъде „големият“ европейски свят.

Сблъсъкът променя съдбите на героите от романа. Той може да бъде буквален (катастрофа на пътя или пожар, дори само взрив на младежка ярост), но също така може да има скрит смисъл и символична проява. И в двата случая предизвиква последствия, които се оказват необратими.

Въпреки че има напрегнато, понякога претоварено с „външни“ събития действие, романът отделя голямо внимание на „вътрешните“, невидими случки в живота на своите герои; именно те са истинският механизъм, който движи тяхното фабулно поведение. А сред всички „вътрешни“ или психични случки и ситуации особено значение имат онези, които са свързани с детството и са били породени от отношенията с родителите.

Като психоаналитик с богат теоретичен и практически опит Евелина Ламбрева познава добре значението на детството, на онази ранна физическа и душевна среда, която предопределя посоката в развитието на човешкия характер. Тук са скрити причините за много травми, страхове и комплекси, които съпътстват живота на зрелия индивид и предопределят способността му за пълноценно общуване с другите хора.

Главните герои на романа – всички представители на семейство Щум, носят травмите на своето детство скрити дълбоко под почтената фасада на добре адаптирани и „полезни“ хора. Именно това е мотивът за „урните“, където се съхранява прахът на скъпите мъртъвци. Дори когато с подредени на шкафа, върху красива покривчица, тези „урни“ са много по-важни като незримо, но непреодолимо присъствие в душите на живите хора. Най-интересната и малко позната на българската литературна традиция тема в този роман е темата за непогребаните/непогребими родители, за живите мъртъвци и за тяхното символично присъствие сред поколението на отгледаните деца.

Психоаналитичният опит си казва думата и в друга проява на сюжета. Можем да прочетем любопитни за българския читател (без много опит в това отношение) сцени на психотерапевтичен сеанс, разказани от убедителната позиция на личните наблюдения, но в същото време отдалечени от всяко пристрастие чрез фокуса на ироничното отношение към човешките слабости, които все пак се оказват еднакво валидни както за пациента, така и за неговия „безпристрастен“ лечител.

Заглавието на романа също се оказва многозначително. На пръв поглед то ни изглежда обикновено, дори някак битово и сякаш ни подканва да очакваме хумористично разказани събития в домашна среда. Всъщност в сюжета наистина има обяд, това дори е неговото централно събитие.

Тук обаче няма място за хумор: разиграват се драматични конфликти, разкриват се тайни, грижливо заключени в семейния „гардероб“ и пазени в продължение на дълги години. След този обяд вече нищо няма да бъде същото. Една максимално битова, ежедневна случка се превръща в начало и знак на съдбоносни промени.

Всеки герой преживява промените по различен, но винаги радикален начин. Героинята, която успява първа да превъзмогне капана на „мъртвия родител“, парадоксално загива. Сюжетът сякаш я кара да заплати за новопридобитата свобода най-скъпо между „героите на обяда“. Подредената и дисциплинирана Верена Щум полудява: авторката много вещо разказва за тънката граница, която разделя разума от безумието, педантичната самодисциплина – от налудностите. А може би между тях никога не е съществувала ясна граница? Може би точно страстта по ясните граници е най-голямата лудост на човешкия разум?

Евелина Ламбрева, както вече виждаме, е обзета от идеята да разказва за психичните перипетии в живота на съвременния човек, разполагайки своите герои в реалистична, убедително представена градска среда, която на моменти дори напомня фотографии на типични места, които можем да видим в Германия. Водещ е мотивът за преображенията, за онези гранични ситуации, в които се сриват привичните форми на душевен живот, хармонията на миналото изведнъж се оказва илюзия, целият свят се разклаща в устоите си и заплашва да изгуби завинаги своята цялост.

Всички герои на романа в една или друга степен преживяват подобна метаморфоза; съвременният човек по принцип е изложен на превратности, които само привидно идват отникъде, а всъщност зреят потайно и дълго в неговата душа. В границите на този мотив ще спомена само един герой, чието преображение е особено необичайно, дори малко екзотично за навиците на българската художествена литература.

Фридолин Холзер – преуспяващ архитект на градински ландшафт – копнее да бъде жена. Ще прочетем умело разказани сцени на неговото желание да бъде Фрида: да носи рокли, да бъде „бременна“, да изглежда красиво… И тогава, когато мечтата му най-сетне става действителност, идва парадоксалният момент на второто му преображение, този път от жена – в мъж. Постигнато е внушението, че съвременният човек не умее (според някаква неразбираема своя обреченост) да бъде щастлив.

Символичната урна в него е винаги-вече-празна откъм смисъл и смисленост на живота, дори без да се налага някой да умре. За това послание допринася и липсата на сюжетен финал, който да успокои повествователното напрежение, да прекъсне поредицата от драматични събития и да установи донякъде окончателни форми на психично поведение за главните герои. Вместо традиционния епилог идва… нова катастрофа, ново бедствие, което (по всичко изглежда) може да причини поредната верижна реакция на душевни метаморфози.

Активно отвореният финал придава специфика на романа и допринася за внушението, към което той се стреми: животът (ни) като потенциално неизчерпаема поредица от възможности за превращение на човешката психика. Под чуждите имена на хора, градове и улици българският читател може да разпознае себе си, своите собствени страхове, проблеми и травми. Модерният свят става все повече „един“, защото „една“, еднаква е преди всичко душата на съвременния човек.

literaturna_kritika

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай