Public Republic Art Studio

“Площад Диамант” от Мерсе Родореда – за пръв път на български

6 февруари, 2012 от · 2 Коментара


Снимка: ИК “Сиела”

През 2012 година издателство “Сиела” дава началото на нова поредица – “ÁNIMA CATALANA”, която ще предложи на българския читател най-доброто от каталонската литература.

Първата книга от поредицата е “ПЛОЩАД ДИАМАНТ” на МЕРСЕ РОДОРЕДА.

Мерсе Родореда (1908-1983) заема почетно място сред класиците на XX век в каталонската литература. Пише разкази, романи, поетична проза. Тя е първата писателка, получила високото отличие „Почетна награда за каталонска литература“.

„Площад „Диамант“ е най-издаваният роман на авторката, преведен е на повече от 40 езика. Написан е като монолог на млада жена от беден квартал на Барселона, необразована, но чувствителна, с мощен инстинкт за оцеляване. Това е историята на скромна продавачка в сладкарница, която съумява да отгледа децата си в най-трагичния период в съвременната история на Испания – Гражданската война и следвоенните години. В Барселона цари глад и терор, което за миг довежда майката до мисълта за детеубийство.

В семейството героинята устоява на опитите на съпруга си да я обезличи, като още в деня на запознанството им започва да я нарича Коломета, вместо с истинското ѝ име Наталия.

Образът, пресъздаден с оригинална поетичност, позволява на читателя да види тези исторически събития в най-интимен план. Коломета се превръща в символ на възраждането на каталонците след тежките изпитания.

„По моя преценка това е най-красивият роман, публикуван в Испания след Гражданската война”
Габриел Гарсия Маркес

МЕРСЕ РОДОРЕДА – ЖИВОТ В ДАТИ

1908. Родена в Барселона. Рано напуска училище. Живее щастливо детство сред много книги в бащиния дом с градина. Родителите й и дядо й се интересуват от литература, театър, музика.

1932–1936. Издава четири романа, които по-късно отхвърля напълно и забранява да се преиздават.

1937. Получава наградата „Крешелс“ за романа „Алома“, считан от Родореда за неин първи роман.

1939. През февруари заедно с голяма група каталонски интелектуалци е принудена да напусне родината си. Франкистката власт преследва представителите на каталонската култура и забранява каталонския език.

1945. След Втората световна война дълги години живее в Женева, където приятелят й работи като преводач в ЮНЕСКО.

1957. След двайсетгодишно мълчание представя сборника си „Двайсет и два разказа“ и бива удостоена с високото литературно отличие „Виктор Катала“.

1962. Издава романа „Площад Диамант“, донесъл блестящ успех на авторката си, както и на цялата съвременна каталонска литература. Преведен е на 44 езика.

1966. Излиза романът „Улицата на камелиите“, спечелил наградата „Сант Жорди“ за същата година и наградата „Рамон Люл“ за 1969 г. В него Родореда разработва своята постоянна тема за жената с трудна съдба и горчиви преживявания в интимния живот.

1967. „Градина край морето“ е произведение, което представлява мост между дотогавашното реалистично творчество на Родореда и следващите й творби с фантастични елементи. Сборникът „Моята Кристина и други разкази“ бележи нов етап в развитието на писателката. От митове, претворени през нейното художествено виждане, тя изгражда един загадъчен свят.

1972. Установява се окончателно в селцето Романя де ла Селва, в Пиренеите, където живее до края на живота си.

1974. Публикува „Счупено огледало“ психологически роман, семейна сага, в която присъства любимият мит за детството.

1980. Мерсе Родореда е първата жена, удостоена с „Почетната награда на каталонската литература“ за цялостното си творчество и за приноса си в културния живот на Каталония.

1983. На 13 април умира в дома си в Романя де ла Селва.

ПИСАТЕЛКАТА ЗА…

„ПЛОЩАД ДИАМАНТ“

Творецът трябва да се стреми да влезе в кожата на героя си и в същото време да съумее да го държи на разстояние, да забрави себе си и своя житейски път и да поеме ролята си на творец. Прекалено наивно е да се смята, че един автор няма достатъчно въображение, за да създава герои, които да заживеят и да тръгнат по улиците. Достоевски не е убивал никога стара лихварка, нито Шекспир е Офелия, нито Флобер е мадам Бовари, макар да го е твърдял. Казвам всичко това, защото много пъти са ме питали аз ли съм главната героиня от „Площад Диамант“. Би ми харесало, бих живяла в разбирателство със самата себе си, но не е така.

ЛЮБОВТА

Да, в моите книги има много и различни любови. Но никога не почувствах необходимостта да си задам въпроса какво е любовта. Смятам, че времето я променя и по един или друг начин тя се определя от обществения контекст. Днес любовта не е такава, каквато е била през отминалите епохи. Не е рицарската любов, нито романтичната любов, нито буржоазната любов от миналия век. Променя се стилът на постигането на любовта и подходът към нея. В общи линии любовта се е подмладила и е станала по-естествена. Значението, което може да добие, зависи от степента на обожествяването й при всеки отделен човек. Любовта, която се ражда между две изключителни личности или между две обикновени личности, винаги представлява необходимост от едно-единствено присъствие. Започва плахо. Градусът, който може да достигне, зависи от способността на влюбените да обичат, от културата им, от силата на инстинктите им, от необходимостта им, съзнателна или несъзнателна, от възвеличаване…

СМЪРТТА

Много пъти преди да заспя или пък за да мога да заспя, си представям собствената си смърт, а за мен смъртта – това са моите кости, най-трайното, което ще остане и няма да се загуби в страната на забравата. Започвам да мисля за прешлена атлас, който поддържа черепа ми, от прешлена атлас минавам към костите на носа, оттам към ставите на пръстите, опашните прешлени, тазобедрените стави, лакътната кост и така, малко по малко, се потопявам в ежедневната смърт, докато дойде краят ми.
Сартр е казал една голяма истина за физическата смърт: „В безкрайно малкия миг на моята смърт не ще бъда нищо друго освен миналото си.“ И Малро също: „Смъртта превръща живота в съдба.“ Това в края на краищата измъчва вярващите, когато установят с ужас, че в момента на смъртта картите са раздадени. В момента на смъртта сме беззащитни пред съда на живите. Разкаянието в последния час е усилие да напрегнем цялото си същество, последен напън да отхвърлим това, което сме.

ИЗГНАНИЕТО

Не мисля никога, нито говоря за това. Споменът отслабна и постепенно се превърна в представление. Но ако някой път ми напомнят за него, виждам го като голям урок на живота. Знайно е, че пътуванията формират младостта, те са стимул и сила. Бих казала, че изгнанието, това принудително пътуване, съсипва душата, отнема й гордостта. Съзнаваш, че си нищо. Преживях отстъплението във Франция, от Париж до Шатору, пеша, между настъпващата германска армия и отстъпващата френска армия. Това беше изгнанието по време на войната. Спокойните и бедни следвоенни години бяха по-тежки.

ДОБРОВОЛНОТО ИЗГНАНИЕ

Планината Лес Гаварес преди три или четири години беше истинско откритие за мен. От много време един лекар ме съветваше да прекарам известно време на планина. Помислих си: къде е планината, как да отида на планина? Стари приятелки ме поканиха на гости в Романя де ла Селва и както в приказките изведнъж се озовах сред планини, в една вила до долмена в Романя, положила ръка върху хилядолетния камък, опитвайки се да изтръгна вълшебното въздействие на земните токове… Планинските склонове при залез, когато слънцето ги целува отстрани, изглеждат като кадифени. Намирах се пред една от най-милите гледки в Каталония. Времето, което преди прекарвах в Барселона, сега прекарвам в Романя де ла Селва сред тези сигурни вечнозелени планини, които ми даряват спокойствие, на мен, дългогодишната скитница по принуда…

УМОРАТА

Уморена съм, душата ми е уморена от атентати, метежи, от гражданската война, която преживях в Барселона, от Втората световна война, която преживях във Франция, от крематориуми, от атомната бомба, от студената война, от виетнамската война, от корейската война, от изтезания, отвличания, тероризъм, убийства, от безумната жажда за власт, обладала кандидатите за палачи на човечеството. Най-любопитното е, че това слизане в ада понякога ме привлича по особен начин. Така, както ме привличат книгите на Сад, отблъсквайки ме същевременно. Книгата, която пиша сега, ще отрази, без моята пряка намеса, това душевно състояние. Умората и привличането.

РОДНИЯТ ЕЗИК

Живяла съм много години във Франция, страна с голяма култура, където рядко се говори за култура. В Каталония не е така. Културата може и да не е много силна, но има толкова хора, призвани да я защитят, да я спасят и да я активизират. Аз, като крайна индивидуалистка, не приемам масовата култура. Допринасям за нашата каталонска култура, колкото мога. Считам, че устоите й са жизнени. Устоите – това е езикът. Никога не ще се уморя да повтарям това. Обезсърчавам се, когато виждам, че голяма част от каталонците проявяват леност на мисълта. Говорят лошо каталонски и се оставят да бъдат повлияни от друг език, прекрасен, но чужд. Бих желала всеки каталонец да бъде горд, че говори и пише добре на своя език. Да счита за аристократичност умението да се изразява на най-чист каталонски език. Езикът е душата на една страна и заслужава най-грижливо отношение.

Мерсе Родореда, списание „Куадернос пара ел диалого“

Рубрики: Frontpage · Lifestyle · Новини

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • Б. Бор. // 12 фев, 2012 //

    Не е за пръв път на български, много моля! Ами в превод на Мая Гетова-Чорбаджийска, изд. Народна култура, библ. “Панорама”, 1986 година

  • „Anima Catalana“ – „Сиела“ | MEDIA MARKETING // 14 мар, 2015 //

    [...] [...]

Коментирай