Public Republic Art Studio

Носителят на десетата награда “Хеликон” Васил Георгиев

1 февруари, 2012 от · Няма коментари

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Димитър Ганев с Васил Георгиев, чиято трета книга – сборникът с разкази “Деград” – спечели наградата “Хеликон” за 2011 г.


Снимка: Васил Георгиев

Не съм подготвил въпросите…

Не се притеснявай, аз подготвих отговорите.

Добре, да започнем, като ми разкажеш най-важното за себе си, за да не ти слагам биографията над интервюто.

Ами, аз съм един източноевропейски адвокат. Роден съм на 36 години…

И ставаш все по-млад с времето?

Да, сключих сделка с дявола, защото той обеща да ме научи да пиша дяволски добре. Продадох си душата.

Наградата “Хеликон” беше ли в сделката?

За “Хеликон” продадох само една десета от душата си. Така, на 36 години съм, исках да кажа. Работя като адвокат, защото правото ми е много интересно. Доставя ми голямо удоволствие, сигурно по-голямо даже от литературата.

Писането е начин да поддържам някаква вътрешна хармония. Котките например мъркат, защото така нагласят някаква честота в организма си. В този смисъл за мен писането е като мъркането на котката. Просто трябва да го има. Аз иначе съм много социален човек и всякакви несправедливости ме побъркват. Може би писането ми помага и с това.

Защо не нагласяш честотата с рисуване например?

Защото не мога да излъжа хората, че рисувам хубаво.

Но можеш да ги излъжеш, че пишеш хубаво?

Да, именно. Когато мисля за писането си, се колебая между две крайности: или че съм най-добрият български писател, или че съм някой литературен мошеник, когото рано или късно ще разкрият. По веднъж на ден и едната, и другата мисъл ми минават през главата.

И как разбра, че си писател?

Отне ми 4-5 години, докато напиша първия си разказ. Преди това пишех стихове, които за нищо не ставаха.

Няма ли да ми дадеш да прочета поне едно?

Не, трябва на сериозни мъчения да ме подложиш, за да ме накараш да ги покажа на когото и да е.

Хайде де, ще ти дам някаква награда….

Единственото по-лошо нещо, което човек може да напише, е например подпис под заповед, че дължи 100 000 лева на някого. Всъщност не, стиховете ми са по-лоши и от това.

И как откри разказите?

Благодарение на моя приятел и колега Радослав Парушев. Той пишеше разкази и затова и аз реших да опитам. Не беше сериозна и задълбочена работа, просто опит. Всъщност какво ти трябва за да напишеш един разказ? Трябва да имаш някакво отношение към нещата, които се случват и трябва да можеш да разкажеш някаква история. Не вярвам много в неща като талант и така нататък.

Много добре си спомням например, че в училище бях зле по литература. Никога не съм имал нещо повече от тройки и четворки, освен ако не ми се паднеше някоя хубава тема, в която да успея да защитя нещо, в което наистина да вярвам. Това всъщност е номерът – да пишеш за неща, в които наистина вярваш.


Снимка: Васил Георгиев

Коя беше темата, помниш ли?

Беше нещо за Вапцаров. Тогава си казах, че може би всъщност наистина мога да пиша.

А как успя да влезеш “Право” в Софийския, като си толкова зле по литература?

Назубрих темите. Друг начин да се справиш с литературата в училище не мисля, че има. Там въобще се търси относителния успех – тоест да си по-напред от другите. Всъщност повечето хора се стремят именно към този относителен успех, а не към абсолютния.

Кой е абсолютният?

Абсолютният в случая е да те научат да пишеш, да разсъждаваш. Мен никой не ме научи и средното образование е едно от най-загубените времена в моя живот. Просто ми отнеха едни 12 години. На всичкото отгоре бях най-лошият ученик в класа.

Нямахме възможност да следваме в чужбина, за добро или за лошо. В крайна сметка ако заминеш, трябва да се запиташ доколко ще са приложими нещата, които научиш в чуждия университет, ако се завърнеш в България. Аз например с моята специалност правото и с моето хоби писането не мога да живея никъде другаде, освен тук.

А защо това да важи за писането?

Защото пиша на български. Шансът да ме преведат и да издам книга на чужд език, е малък. Може би няма да е малък, ако си го поставя като цел. В България за съжаление няма система, по която авторите да излизат навън. Трябва или самият автор да е изключително отдаден на тази идея, както например е Георги Господинов, или да има късмета да се запознае с чужди издатели.

Много е трудно и нямам време да се занимавам с това. А и съм преценил, че засега на ниво сборници с разкази едва ли ще имам някакъв пазарен успех. Но когато си завърша романа и избера най-доброто от двата си сборника, може би това ще е добро начало.

Кога да очакваме романът да бъде завършен?

Може би след две години. Има много неща, които трябва да проверя. Героите ми се заниват със специалности, от които аз не разбирам много, тоест трябва да изчета доста неща.

Какви са тези герои?

Единият е икономист, а другият – психолог. И от двете неща се интересувам и разбирам до някаква степен, не съм си избрал професиите на героите произволно, но ми трябва време, за да накарам всичко това да звучи достоверно. Има още много неща, които не мога да реша какво да направя. Сега съм решил да го поизоставя за десетина-петнайсет дена, да отида да покарам ски, да се порадвам на снега.


Снимка: Васил Георгиев

Всеки ден ли пишеш?

Почти всеки ден по 1000 знака.

Норма ли си си задал?

Не, така съм установил, че се получава.

Мислиш ли, че прозаикът трябва да е занаятчия?

Да, в един момент ставаш занаятчия. Но от друга страна занаятчията е човек, който извършва постоянно едни и същи дейности и това предполага, че няма особено развитие. Тоест това, което той научава например на 15 години, той прилага и на 55, с малки промени.

Ако е хванал добре занаята, той рискува бързо да получи успех и да стане негова жертва, защото започва да прилага и модифицира това, което пише, в хиляди други варианти, да публикува по три книги на година и да не излезе от тази измамно печеливша схема. Това означава той никога да не се развие като истински писател.

Човек просто трябва да прочете две книги от даден автор и ако намери голямо сходство, ще разбере, че авторът е попаднал в такъв цикъл. Прекалено многото писане не е хубаво според мен. Просто трябва да развиваш уменията си.

След като не вярваш в таланта, какво е нужно, за да пишеш добре?

Изисква се да имаш идеи, които да ги облечеш в някаква форма, така че да не изглеждат като пропаганда. Всеки читател е изключително настроен към лошо. Говоря за читателите, към които аз се стремя. Има и читатели, които искат само отговори – как да забогатея, как да се бръсна по-добре, как да влия на хората и т.н. Моят читател е по-чувствителен към манипулации и затова трябва да облечеш някоя идея в някоя форма, защото иначе той ще я блокира. Трябва да пробиеш неговия интелектуален имунитет.

Значи ти имаш определена читателска група, към която се стремиш?

Да, въобще нямам намерение да се харесвам на всички. Щеше да ми е проблем, ако всички ме харесат, защото това би означавало, че не съм написал нищо стойностно, че не съм изложил идеите си, защото когато човек си изложи идеите, е напълно нормално някои хора да не ги приемат.

А какви са тези идеи?

Те са за обществото, в което живеем, защо не сме постигнали нищо, защо светът, ако не намерим баланс в него, ще умре, къде отиваме… Такива неща, които ако напишеш директно, всеки ще каже, че си поредният глупак, който се прави, че разбира. Освен това аз задавам някакви въпроси и търся своя отговор, който със сигурност не е най-смисленият. Въобще не казвам, че моята истина е някаква последна инстанция.

Има например много писатели в България, които се появяват в медиите и започват да застават в позицията на някакви морални авторитети, да говорят с някакви въображаеми герои и да излизат прави. Не мисля, че това е адекватно отношение към нещата. Винаги можеш да се изкараш най-добрия, най-положителния герой, можеш да напишеш дори, че имаш свръхестествени способности, няма проблем. Проблемът е, когато ти престанеш да се виждаш част от цялото, да си мислиш, че си над хората и да им даваш акъл.

Писателят не е нещо над другите. Писателят е просто един от хората, които успяват да формулират някакви неща, както хиляди хора, които могат да формулират други неща в професиите си. Писателят е един от всички хора. Той е точно до човека, който ще изобрети нов телефон или до онзи, който ще измисли някакъв научен метод.

Как ти се отрази награждаването с “Хеликон”?

Много съм щастлив, че спечелих тази награда, защото тя според мен е най-престижната литературна награда за българска проза. Наградата обаче не е достижение, което ти си постигнал. Човек трябва да се гордее основно с нещата, които сам е постигнал, а не да се гордее с оценките, които получава, защото така губи представа за реалността.

А наградата е нещо, което е извън реалността, тя е игра. Тя е спорт. Тя сама по себе си не прави книгата ти по-добра и по-лоша. Това, че писателите са се съгласили книгите им да бъдат номинирани, означава, че те са се съгласили с легитимността на състезанието с една или друга цел. Моята цел например е да достигна до повече хора.

Когато започнеш да се обиждат за това, че си спечелил или не си спечелил, означава, че приемаш играта сериозно. Не бива да се взимат насериозно тези неща, а да се извлича ползата от тях. Всъщност в получаването на наградата има нещо, което по начало е несправедливо, и то е, че един получава, а не всички. Това е и смисълът на наградата, защото няма как да наградиш всички, но така излиза, че един е направил нещо, а другите нищо не са направили.


Снимка: Васил Георгиев

Какво мислиш за твоите “конкуренти”?

Радвам се, защото някои от тях са ми едни от любимите български писатели. Тази година имаше много силни книги – например “Възвишение”, “Лудост”, “Кратка повест за срама” и още други. Сигурно следващата година ще е дори по-силна, защото в рамките на този период излязоха книги като “Три новели” на Богдан Русев, “Физика на тъгата” на Георги Господинов, също на Захари Карабашлиев сборник с разкази. Ще е нещо интересно, но пък аз няма да издам нищо, така че може би няма да е толкова интересно.

А доволен ли си от всичко, което си издал досега?

Имам две грешки в едната книга, няма да кажа кои са. От нищо друго не мога да се окажа.

Защо сега реши, че трябва да издадеш роман? И въобще сам ли решаваш относно формата, или тя сама си идва?

Всъщност майка ми решава.

И заради търговския успех ли тя реши ти да пишеш роман?

Не, защото иска да проверя дали мога да го направя. Това е много сериозно интелектуално упражнение.

Имаш ли вече заглавие?

Не, нямам представа какво ще е.

А заглавията как идват принципно?

Първото “Будистки плаж” го измислих аз, второто “Уличник” го измисли Иван Ланджев, а третото “Деград” го измисли приятелката ми.

На мен първото най-малко ми харесва.

Да, и на мен. Сега вече знам, че не трябва аз да си ги измислям.

Мислиш ли, че вдъхновението е същата работа като таланта?

Вдъхновение и талант са измислени понятия за неща, които хората не могат да си обяснят.

Ти можеш ли да ги обясниш?

Не, не мога. Има неща, които ти хрумват от време на време, но това е въпрос на нагласа. Това обаче е лесно да си го мислиш, когато вече можеш нещо. Например аз знам, че не съм музикален и не мога да рисувам. На мен тези изкуства ми изглеждат като нещо непревземаемо, а пък за други хора писането е така.

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Модерни времена

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай