Public Republic Art Studio

Философът-скитник

3 февруари, 2012 от · Няма коментари

Кристин Димитрова

Осветителите

street
Снимка: charakag

Теодор Богданов си пудреше лицето.

- Понякога си мисля, че ме преследва. Не, сигурен съм, че ме преследва. Седи под навеса на отсрещния вход и чака да се появя. А после, докато проверявам дали дъждът е за чадър, и събирам сили, ама буквално събирам сили, за да направя първата крачка, той изскача пред мен.

В лявата си ръка държи пластмасова чаша с кафенце, а с дясната допушва по някой фас, дето просто не знам кой му го дава. Не ме е спирал за цигари. Не ме е спирал и за да проси – каза Теодор по време на антракта, сам с пластмасова чаша кафе в лявата си ръка.

Огледалото с гримовете пред него светеше с плеяда от подменени крушки, но това не му се струваше повод за радост. От друга страна преди седмица, когато половината от тях бяха изгорели, той се отчая. Вдигна голям скандал на леля Цвета, която си отбеляза няколко цифри в инвентарната книга.

Леля Цвета беше свикнала да й крещят с оперни гласове, поизчака малко и когато един от прожекторите изпуши, поръча всички материали наведнъж. Но ако нещо е наред, няма какво да му се обсъжда.

- Тогава защо се оплакваш от човека? Нали нищо не ти е искал?

Мира стоеше зад Теодор и му държеше сабята. Беше дошла под натиска на три есемеса и две телефонни обаждания. Предстоеше й да гледа “Дон Карлос” за пореден път, при това от инквизицията нататък, вместо да си остане пред телевизора с тава печени семки в скута.

Мира беше доктор “уши, нос, гърло” и предпочиташе да оказва физическо съдействие. Нейният маркиз Поза обаче, вторачен пред огледалото върху възможните недостатъци на фоновия си грим, имаше нужда от психическата й подкрепа сред публиката.

- Не е нужно да ми е искал нещо! Аз просто ти казвам, че постоянно очаквам, че ще ми поиска нещо. Пари, цигари, каквото там искат хората като него. Кварталният философ! Само като ми се появи – кльощав, чорлав, побелялата му брада се разперила във всички посоки – и аз…

- Знам го, виждала съм го.

- То кой ли не го е виждал! Но на мен ми се появява специално.

- Малко си нервен от представлението. Разбрах, че добре върви.

- Не, не, не, не, не! Много е рано още да се каже. Предстои ми дуетът в затвора, трябва да умирам и всичко, моля ти се. Този човек – повтарям! – ми се появява специално, за да ми донесе лош късмет. Някаква сила го изпраща на пътя ми. Той прилича на лошата страна на живота – Теодор се загърна в наметалото и намести колана си. – Уж живеем в добър квартал, уж всичко е ново, а този явно изпълзява от някое мазе и ходи да пресича пътя на хората. И когато го срещна – край. Много лош знак. Дойдоха ли немците?

- На втория ред са.

- Няма да ме харесат, аз ти казвам.

Мира го целуна по перуката, за да не изцапа лицето му с червило. Теодор изглеждаше могъщ и начумерен с почернените си вежди.

- Ти си ултрамегапевец. Няма начин да не те харесат.

- А, баритони като мене с лопата да ги ринеш.

Няколко дена по-късно двамата караха колело рикша в парка, когато дойде телефонното обаждане. От джоба на Теодор гръмна оркестровата интродукция на “Танхойзер”, той заповтаря “да, да, да” в слушалката и спря да върти педалите. Бяха спрели на едно особено слънчево място.

Мира се опита да докара колелото до сянка, но не успя да преодолее сама наклона. Теодор прибра джиесема си с вцепенението на току-що осъден.

- Няма да има официално прослушване, немците не са харесали никого.

- Ами тяхна си работа – каза Мира, доволна, че отново се движеха. Двамата бяха изправени пред надебеляването на първите години уседнал живот, но никой от тях нямаше волята да спортува сам.

- Това е, защото онзи скитник ми се появи. Прокоба! Срещна ли го на излизане, знам, че не трябва да очаквам нищо добро. На турнето до Белград ни се повреди автобусът. На премиерата на “Травиата” ми изгориха фрака. Не, не ме прекъсвай! В Париж всичко вървеше добре до момента, в който не хванах адския ларингит. Видях го точно преди да се кача в таксито за аерогарата.

Теодор въртеше педалите с ожесточение.

- Чакай сега, нали и другите ти колеги се надяваха да ги поканят. Принцеса Еболи съвсем се беше развилняла. Ама ядец! Не поканиха никого. Да не би твоят приятел да е обикалял сутринта пред входовете на всички?

Теодор се замисли.

- Те сигурно си имат свои знаци за провал. Моят знак е скитникът.

След работа Мира се поразходи из квартала. Новите блокове с разнообразни чупки и щедри тераси се мъчеха да покажат, че не са обичайните панелки за работници-пришълци. Партерните им етажи лъщяха с услужливи витрини, покривите им се катереха по въздуха с артистични мезонети и само изровената от строителните камиони улица напомняше на обитателите да не се самозабравят.

Видя го до един гараж. Седеше с чаша кафе на високия перваз около градинката с декоративни храсти и пушеше нещо без филтър. Краката му, обути в джинси от древността, се поклащаха от време на време в синхрон с някакъв вътрешен ритъм.

Бледите му очи, с цвят на лека облачност преди пладне и високи температури следобеда, я прихванаха още докато завиваше по тротоара. Той нямаше причини да очаква, че ще бъде заговорен.

- Вас търся – каза Мира.

Скитникът я погледна като обществен служител в приемния си час.

- По каква работа?

Гласът му звучеше образовано. Напоследък какви ли не хора изпадаха от социалното хоро и после не можеха да се хванат обратно. Уволняваха ги, губеха близък човек и мотивация да се грижат за себе си, оставаха без жилище, пропиваха се, внезапно преставаха да вярват във всеобщото надбягване.

Дали този беше от доброволно или насилствено изпадналите? Мира си беше представяла срещата им само дотук и сега се поколеба как да му отговори.

- Дошла съм да ви помоля за една работа. Живея наблизо.

Той кимна и протегна ръка, за да се ръкуват.

- Аз съм отговорникът по светлината на квартала.

- Нещо като техник ли?

- Нещо такова.

Мира се преизпълни с недоверие. Такива пациенти обикновено ги препращаше два кабинета по-нататък, да попълнят на първо време един тест. Двамата помълчаха известно време един срещу друг.

- Познавате ли един Теодор, висок така, с брадичка-катинарче?

- Певец.

- Да, точно така!

- Виждал съм го.

- А откъде знаете, че е певец?

Той сви рамене. Чакаше я да продължи.

- Вижте сега, много ви моля ви да не ходите по нашата улица около един месец, защото той очаква важно прослушване. После пак можете да си ходите по нея.

- Защо?

- Ами може да ви се налага да минете по нашата улица на път за… някоя друга улица.

- Не, защо да не минавам оттам, ако той очаква – как го казахте?

Мира се смути. Денят постепенно се превръщаше в дълбок син спомен, но още беше прекалено рано за звездите. Вятърът донесе миризма на липа.

- Той… той си е наумил, че му носите лош късмет.

- Така ли? Аз пък си мислех, че той ми носи лош късмет. Винаги, когато го срещна, все ще ми се случи някоя неприятност. Появяват се дори проблеми в инсталацията, трябва да ги отстранявам. Неприятности из квартала.

Мира го гледаше в потрес.

- Не ми се навлиза в подробности – приключи той и си дръпна дълбоко от фаса.

Мира се прибра напълно обезкуражена от глупавата си идея да търси контакт с “философа-скитник”, или по-точно с “отговорника по светлината на квартала”. Опече си пресни семки и седна пред криминалния сериал. Теодор щеше да се прибере най-рано след час и половина. Тя знаеше, че няма да му каже за срещата си.

Брадатият човек си допи кафето на бърза ръка. Тръгна между блоковете и се мушна в една метална врата, която малко хора бяха забелязали, че съществува. Вътре миришеше на прах и гълъбови пера.

Той щракна малък ключ на стената и дълбокото стълбище пред краката му се освети от мержеливи крушки в телени решетки срещу крадците. Заслиза надолу, като оставяше малки облачета цигарен дим зад себе си, и пое по извитите коридори. Един от тях достигаше до обширно бетонно помещение.

В десния му ъгъл имаше система от цилиндри, които протягаха топлоизолираните си тръби към тавана. В левия имаше дървен стол с ръкохватки от модел, който вече не се произвеждаше, но изглеждаше много удобен. Голям шалтер стърчеше от стената над него.

До вратата някой беше изрисувал с тебешир часовник. Циферблатът му беше оформен с неумело, но добросъвестно изписани арабски цифри. През тесните прозорчета до тавана проникваше късната светлина от деня, като преди това слаломираше между стеблата на декоративните храсти.

Кльощавият мъж влезе забързано и погледна часовника на стената. Тебеширените му стрелки показваха 9:10. “Ах, ах, ах – заговори си той сам на себе си – лятно време все закъснявам. Този имал лош късмет, онзи имал добър късмет, чудо велико, пък аз ще си загубя работата.”

Дръпна бавно шалтера и го пусна едва когато дръжката изписа пълна полудъга до най-ниската си точка. После седна на стола, облегна се с наслада назад и си запали нова цигара.

Прозорчетата потънаха в мастилен сумрак. Часовникът показваше 9:15.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай