Public Republic Art Studio

Четвъртък (26.януари)

27 януари, 2012 от · Няма коментари

Виолета Христова

Махалото винаги се завръща
Виолета Христова

Все повече се убеждавам, че идеята за писане на публичен дневник е обречена. Доста се изкуших вече да литературнича, егото ми беше погъделичкано, суетата ми – възбудена… Фактът, че някой се интересува от тебе, от твоите писаници, насъсква иначе кроткото ти Аз и то започва да променя лицето си като оня – Амгъл, при вида на пръстена…

Дневникът изключва тази показност. В него трябва да си прост като себе си, без себето, като начало, без подирните труфила на историята ти. Въобще не са важни детайлите по събуждането и сутрешния ти тоалет, нито подробностите от пейзажа през прозореца – тях можеш да описваш и в други разкази. Дневникът е голота. Голотата, която би показал на малцина или никому… А тя изисква смелост. Признавам си, че я нямам. Пък и непрекъснато се съмнявам, че съм твърде обикновена в случването, за да предизвикам интерес. Правя се, че записвам мислите си, чувствата и впечатленията, но не знам доколко те са същинските ми мисли и дали биха били точно тези, ако не записвах… Всичко това вече го казах в началото, но понеже дневникът предполага искреност, ще записвам и повторения, и заекванията на мисълта.

Утре отивам в Стара Загора, ще правя там премиера на последната си книга „Тревата ли?“ Връщам се в този град, в който съм живяла, след седемгодишно отсъствие и се вълнувам. Книгата – тя вече май поостаря, но премиерите са си събития и носят радостно нетърпение.

Всъщност, има и други истини – премиерите на книги – по-скоро приличат на допинг с човешко внимание, което те държи в зоната на възторга поне за седмица. Нахранил си лакомото его, отпуснал си му въженцето и то вече мисли, че е господарят на къщата… Но пък от другата страна са споделянето, срещата, взаимното усещане на приятели, гледката на човешки очи… Там май е смисълът на всичко!

Това пък от своя страна ме наведе на мисълта за махалото. Какво е махалото ли?
Сигурно не съм го измислила аз – така наричам житейската и емоционална цикличност, която люлее живота ми. Дали се случва и на другите – нямам представа. Предполагам, че да, заради онази склонност да обобщавам… Наричам го махалото, защото следва неумолима логика, дори, когато никак не ми се ще…

И най-важното за него – то винаги се връща. С други думи – палачинката винаги се обръща. Ако днес си препълнен с човешко внимание до крайност, след това непременно ще усетиш цялата тревожност на човешкото пренебрежение. Успехът винаги е следван от енергиен спад, блясъкът от нервно напрежение, тъгата от радостна превъзбуда… така неизменно е, както денят следва нощта, понеделникът – неделята и пролетта – зимата. Човек се залъгва с представата за трайност, всичко хубаво ни се струва вечно, а логиката да го няма – чудовищна…

Следя внимателно смяната на тези емоционални приливи край себе си. Понякога се чувствам се като някой хидролог, който измерва прецизно нивото на река Дунав в сантиметри, следи подводните течения и се опитва да предугади следващото решение на огромната река. И понякога успява.
Дори съм си изградила друга теория – на внимаването – ако не искаш планината от мъка, не потъвай до дъното в радостта – просто остани в плитчините, при нюансите на чувството, в деликатните състояния, които предшестват крайностите. Възпираш полета на егото, точно когато си на върха, или пък окуражаваш душата си, ако има нужда от рамо! Казвам всичко това, макар че никога не успявам да бъда чак толкова внимателна! Вниманието не е от силните ми страни! Теории, както винаги!

Но каквато и вода да дойде, все си чакам златната! Защото най-важната задача на човека е да бъде щастлив! Работете по въпроса!

Какви пък са тези четвъртъци! Говорят ми странни неща и миришат на сняг и етер.

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай