Public Republic Art Studio

2. наслаждения (17 януари)

18 януари, 2012 от · 1 Коментар

Ваня Константинова

Всеки има своите удоволствия. От безобидно досадни за околните до перверзноопасни. Има мили и обичливи хора, които от детството си събират носни кърпички с щампи на човечета в национални носии, не ги подреждат особено прецизно, но се гордеят с колекциите си и за нищо на света не биха се разделили с тях. Други са взискателни и постоянстват с упоритостта на някой адепт, систематизират и съставят обширни каталози на дългогодишни сбирки от кибритени клечки с обгорен фосфор, намерени по тротоарите на кръстовища из целия свят. Някои пък пребивават из моловете на малки и големи градове, като успяват по цели седмици да не напуснат тяхната територия. Служат и принасят човешки жертви-деца, както амонците пред Моллоха. Дори чух за един, който не излязъл от мола в едно от предградията на Претория 3 години, четири месеца и 8 дни. Тези хора имат своите двойници под земята, които повтарят като сенки от отвъдното техните движения из безкрайните гари и коловози на метрото навсякъде, където такова съществува. Метро-доволстващите се забавляват да тичат с невероятна скорост по коловозите между две станции и да се крият от охраната в ъглите на отдавна неизползвани малки складови помещения. Нимрод Антал направи добър филм за подземните хора – „Контрол“. Сещам се и за “Subway” на великолепния Люк Бесон, но там историята е друга. Но в крайна сметка всичко се върти около наслаждението и неговата липса. Срещите, диалозите, монолозите, изповедите – също.

И аз имам своето удоволствие за вторник. Не е вредно, или поне не е доказано, и от него със сигурност не се пълнее, дори обратното. Тайно? Не, по-скоро не, да го наречем предпазливо неподходящо за обсъждане и споделяне с трети лица. Забранено? Не, със сигурност, не и в „цивилизования свят“, каквото и да означава това. Порочно може би? Е, донякъде, съдържа голяма доза ексхибиционизъм, така че в известна степен го приемам за порочно, но не и обществено осъдително. Не съм някакъв престъпник, все пак. Много е рисковано, опасно е, ако не се извърши абсолютно професионално и се заплаща, както всяко удоволствие.

Във вторник, всеки вторник, се срещам с един мъж. Никога не съм го виждала извън стаята, в която го намирам неизменно в установения помежду ни час, дори не съм напълно сигурна, че бих го познала при други обстоятелства. Докато сме заедно, наблюдавам много внимателно лицето му, понякога дори слагам очилата си, за да могат късогледите ми очи да различават ясно всяко потрепване в ъгъла на устните му. Въпреки това, през останалото време, в другия ми живот, не мога да възстановя със сигурност чертите на лицето му. Не зная какво прави той извън тази стая, извън този час, извън вторник, това няма никакво значение. „Тук само Вие имате значение“ казва той. Затова не задавам никакви въпроси, просто не ме интересува, а и той няма да отговори. Разказвам му истории. Които са се случили с мен или не са. Които съм преживяла, измислила или сънувала. Понякога изискани и леко студени, много сдържани и сякаш без финал. Такива истории го карат да се раздвижва малко нервно, мъжът не проявява явно нетърпение, но аз го познавам и зная кога очаква нещо повече от мен. Тогава държа брадичката си леко повдигната и гърба постоянно изправен, без да допускам никаква близост. „Все пак, Вие сте на моя страна, нали?“ го питам. „Но не очаквайте да Ви поощрявам, не съм Ваш баща или съпруг, нали?“ Накрая го изоставям видимо уморен и отпуснат.

Но по-често сцените са драматични. По-точно аз съм драматична, а мъжът е най-подходящият зрител, когото въобще съм срещала. Първоначално седим в своите фотьойли един срещу друг, спуснал е завесите на прозореца така, че единствено пространството помежду ни е силно осветено и сенките леко разфокусират образа на седящия отсреща. Виждам ясно само елегантните му лачени обувки, като на танцьор на танго. Мъжът с лачените обувки. Този път започвам бавно и с много думи да му разказвам сън: декорът е една огромна зала за представления, нещо като фламандския Kaaitheater, в който точно днес няма представление, но в съня не е така, онази вечер представление има, събира се много публика. Всички чакат, седнали в осветената зала, а аз внезапно усещам, че съм силно увлечена по седящия до мен мъж. Той също очевидно е увлечен и недвусмислено го показва.
Лачената обувка отсреща започва леко да вибрира в началните тактове на тангото.

Описвам увлечението си по този напълно непознат случаен зрител, нюансите на светлините от рампата, парфюмите на седящите наблизо жени, потракването на гривни и обеци, глухия шум от тихите разговори наоколо. После до вратата на залата става някакъв скандал, продължавам да му разказвам, и аз се опитвам да се добера до дрехите си. Протягам левия си крак и с върха на обувката си се опитвам да повдигна малка черна купчинка, която в съня би трябвало да е бельото ми.
Като илюстрация на разказаното, изстрелвам напред левия си крак и острият нос на обувката ми попада точно в центъра на осветеното пространство помежду ни като лъскав черен клюн, насочен право в корема на мъжа. Прикован, привидно почти победен, той не трепва, съвзема се моментално и само рязко повдига високо едната си вежда и от своя страна забива поглед в лицето ми. „Бельото?“ пита с ясен глас, който, все пак, леко вибрира. „Да, бельото.“ промърморвам напълно обезоръжена. „Значи ми казвате, че употребихте хиляди думи и дори израза, как го казахте, силно облада…, силно какво беше, силно въвлечена с някакъв зрител, за да ми съобщите, че сте правили секс?“

Във въображаемото танго в този момент мъжът определено води, има несъмнено надмощие и ме е привел силно назад, така че тилът ми почти опира о пода, но бързо възвръщам силите си – тангото изисква издръжливи и равностойни партньори, в противен случай е оперетна бутафория.

„Силно увлечена“ поправям го, аз въобще винаги така си говоря, иначе – направо се чукахме, но, ако предпочитате, може да използваме „правихме секс“. Тук и двамата се усмихваме на шегата облекчено, напълно удовлетворени един от друг, финален акорд. Каква професионална игра! „Вие сте единственият достоен партньор за танго“ признавам.

„Времето ни свърши“ казва, застава прав и напълно неподвижен и ме наблюдава, докато се обличам. „До следващия път“ –кимам сдържано, докато се ръкуваме в коридора.

„Ех, че хубавичък трансфер си правя, просто класика“ си мисля. Но няма никакво място за тревога, не е, каквото изглежда и аз не съм чак толкова порочна. Или съм може би повече. Мъжът с лачените обувки просто е моят психоаналитик.

http://www.youtube.com/watch?v=v8nSaydD3s8&feature=related

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • bogpan // 19 яну, 2012 //

    Опитвам се да схвана разликата между добрата къса проза и този формат, но определено не успявам. Разбира се, проблемът е в слабата ми теоретичност, но определено удоволствието е само мое. Благодаря.

Коментирай