Public Republic Art Studio

Росица Чернокожева: “Човек, който не вярва в чудеса, не е реалист”

22 януари, 2012 от · 1 Коментар

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Димитър Ганев с Росица Чернокожева

Росица Чернокожева пожела да се срещнем в Националната библиотека, където ми каза, че има работа. Заварих я над куп книги.

Разкажете ми с какво се занимавате в момента.

Ето, сега чета Фройд, защото ми трябва за магистратурата, която уча.

Каква е тя?

Артистични психо-социални практики. Тя е към НБУ и Червената къща. Интересът ми към заниманията, за които уча, се е зародил в мен още от университета, където ми преподаваше професор Леви. Тогава науката психология в България и в Софийския университет беше нещо много по-различна от това, което е сега.

Да речем, тогава се четяха предимно руски източници, но професорът успяваше да ни даде литература, която много по-късно дойде за масово четене. После ме завъртяха други житейски неща. Можe би малко късно идва това занимание. Много се тревожех как младите ще ме приемат сега в университета, как ще се впиша в тяхната среда.

А защо решихте сега да учите пак висше?

Ами така се получи. Досега като че ли все съм се грижила за околните. Реших, че е време да помисля и за себе си. Аз съм на принципа, че щом нещо сега се случва, значи така е трябвало и това е правилното време. Сега съм първи семестър от три.

Първият ми изпит беше по социометрия и мина много добре. Мотивацията ми да запиша социометрия още в първия семестър беше, че работя по един проект за етническата идентификация на турците в България, които не са се изселвали само заради така наречената “голяма екскурзия” и това е една голяма драма за тях.

Социометрията разглежда такива етнически и етически проблеми и затова реших, че ще ми бъде в помощ. Обикновено другите го оставят за трети курс, защото го оставят най-сухарско. Другият ми изпит ще бъде върху психодрама и тълкуване на приказки.

Това също ще ми бъде много полезно, защото аз работя с литература за деца и приложна психоанализа. Там се прави много интересен паралел между сънищата, приказките и митовете. Извеждат се много общи неща и много разлики, разбира се.

В материала, който трябва да предам – всъщност заради това съм в библиотеката сега, имах да изпипам някои неща – се разглеждат вълшебните приказки.

Завършвам въпросния материал с едно изречение, което много обичам: “Човек, който не вярва в чудеса, не е реалист”. Няма да го обяснявам, за да не се развали ефектът.

Винаги съм твърдяла, че съм много щастлив човек, защото имах много щастливо детство. Израснах в град край река – река, която носи моето име или аз нейното, не знам. Не бих заменила нищо с детството си. А психоанализата доказва, че всичко започва от детството – всички добри и лоши, и лесни, и трудни неща, които сме преживяли в детството си, ние преекспонираме в по-нататъшния си живот. Много съм щастлива, защото имаше един вълшебен бабин и дядов таван, където наистина имаше вълшебни неща.

Какви например?

Ами например аз се научих да чета по стария правопис. С голямото “я”, с “ъ” накрая на думите. Прекарвах по цял ден там. Ние с братовчед ми се качвахме тайно по скърцащите стълби. Баба ни беше заета с домакинството. Тогава бяха по-спокойни времена, като сравнявам с това как аз отглеждам моя син в момента. Можехме да се скитаме по реката без никой да се тревожи какво правим, дали можем да плуваме, дали е дълбоко и така нататък. Много рано прочетох някои неща, за добро или зло.

Кои неща например?

Ницше. Мисля, че раничко го прочетох, защото като си разгръщам сега една запазена тетрадка от онези години, тя е изпълнена с такива ницшеански идеи за безсмислието на живота, че да те втресе направо.

Сега нямате ли такива идеи?

Не, сега съм много жизнелюбива. Какво друго имаше на този таван… Дядо ми е бил учител, имал е книжарница, бил е и директор на библиотека. На тавана имаше снимки на тогавашни артисти, американски и европейски, където за пръв път видях също и рекламата на “Метро Голдън Майер” с ревящия лъв.

Всички нашумели през 30-те и 40-те години актьори и всичко това беше един вълшебен свят. С филцовите шапки на баба, с роклите от тафта, и никой не ме потърсваше за нищо. Просто си живеех необезпокоявано. Затова за нищо не сменям детството, което съм прекарала там.

Всичко това се натрупва. В един момент например исках да стана спасителят в ръжта. Да лежа до една пропаст и наистина да спасявам децата, които се насочват натам. Между другото това беше една наша любима книга. Брат ми беше с три-четири години вече по-голям от мен и аз четях всичко, което и той четеше. В такъв смисъл вторите деца са по-облагодетелствани, те въобще са по-специални и от психоаналитична гледна точка.

Та тогава с него си разменяхме коледни картички (той беше вече студент, а аз – девети клас), на които си пишехме “Хелоу, Холдън” и “Хелоу, Фийби”. Много щастлив период. Преди това се запознах с първата книга с доайена на йогата у нас Венцислав Ефтимов и започнах да се занимавам с йога. На определени периоди се връщам към йогата. След това обаче започнах да пуша и пия много и това не се връзваше никак с йогата.

Защо така?

Ами такъв ми е бил периодът. Всеки има нещо, с което не се гордее. Когато ставаше пет часът следобед, а аз бях на работа до седем, си казвах: “Хората вече втора ракия пият, пък аз още работя.” В един момент йогата ми помогна да спра цигарите без никакво усилие – просто самите дишания там не се съвместяват с тютюнопушенето.

И за пиенето ли важеше същото?

Да. Но после открих, че като рускините много обичам да пия шампанско сутрин рано.

Впрочем много обичам Марк Твен и смятам, че “Том Сойер” не е книга за деца. Както и “Робинзон Крузо”, “Моби дик” и така нататък – в тях човек открива нещо различно всеки път, когато ги чете на различни възрасти. Много обичам тази сентенция: “Умните хора могат да имат хубави дни, но прекрасни дни има само този, който се осмели да бъде безстрашен.” При приказките е същото. Това не са само разказ за случките в тях – това са преди всичко душевните вълнения на едно дете.

Дали то ще има смелостта да отправи желанията си към Златната рибка, или ще има смелост да се срещне с вещицата, където са нашите разрушителни сили. Вълшебната приказка внася ред и успокоение в хаоса на детските чувства. Тоест с малък житейски опит, допълвайки го със своите въображаеми образи, всичко това е една много драматична ситуация.

Както също има значение дали детето ще прочете само една приказка или тя ще му бъде прочетена от родител. Когато то я прочете само, то става съпричастно с героя в нея. Когато родителят му прочете тази приказка, родителят е направил този избор и детето се успокоява, че родителят също е съпричастен.

На децата трябва да им се казва понякога “не” – те имат нужда от граници, в това е и терапевтичният ефект от приказките, че те успокояват, внасят ред в хаоса на чувствата на децата.

Преди две години в Института за литература към БАН направихме един проект: “Българска литература за деца и юноши – национални и универсални ценности”. Има много бели петна в литературата за деца и юноши, които са неизследвани. За да не бъде смятано, че литературата за деца е доведеното дете на литературата, че не е нещо отделно, нашите цели и амбиции са насочени към запълването на тези бели петна.

Има много да се пише върху периодичния печат за деца, много неща има да се трупат като база данни, да се обяснят от философска и психологична гледна точка, както и в частност психоаналитична.

Също – произведения, писани от деца, защото знаем, че детето е най-спонтанно и най-креативно. Може да се проследи как се развива емигрантската литература за деца, мултиетническият дял… Въобще много работа има.

А защо пожелахте да работите за нашата нова рубрика - Public Republic Junior?

По простата причина, че детето е най-спонтанно и най-креативно. Ако може човек да запази детското у себе си, без това да бъде в смисъл на инфалтилно, няма нищо по-хубаво.

Смятате ли, че има нужда от такава рубрика?

Проектът е много навременен и необходим. Както казах, в детска възраст човек е най-креативен и спонтанен. Якоб Леви Морено – създателят на психодрамата (част, от която е и социометрията, за която говорихме) е имал любимо занимание: в парка, седнал в корените на едно голямо дърво, да разказва приказки на децата.

Казва: “Теориите ми за спонтанността и креативността (основата на психодрамата-б.м.) изкристализираха именно в работата ми с децата.”

С възрастта тези качества, уви, намаляват, както и с така нареченото “възпитание”, с което децата се вкарват в едно русло, за да са по-лесно управляеми. Неслучайно в училище “различните” деца се вписват трудно и сред връстниците си, и сред педагозите. Най-важно и истинско е какво създава едно дете – така се развива и импулсът му към творчество. Това е факт от първи екзистенциален ред. А това, което възрастният пише за деца, е вторично.

Ако попитате един психолог или психиатър, той ще ви каже, че децата са едни малки злодейчета, и ще ви даде куп аргументи за това. Но и тук е заслугата на Фройд, който открива, че детството е най-важният период от живота на човека.

Друга мисъл, която много обичам, е: “Човек е на възрастта на своето желание.” Дори включих тази мисъл в мотивационното си есе за университета.

На каква възраст сте тогава?

На 10-11 години съм и се чувствам много комфортно. Определено смятам, че инициативата на Public Republic е много добра. Смятам, че тя ще се разгръща, особено когато авторите са и деца.

Вие с какво искате да допринесете?

Искам да върша редакторска работа и, разбира се, да работя в областта на приложната психоанализа за деца в рамките на списанието.

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Модерни времена

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • troha // 23 яну, 2012 //

    “Има много бели петна в литературата за деца и юноши, които са неизследвани. За да не бъде смятано, че литературата за деца е доведеното дете на литературата, че не е нещо отделно, нашите цели и амбиции са насочени към запълването на тези бели петна.”

    Поздравления! И на добър час в новия проект!

Коментирай