Public Republic Art Studio

Огледалото и обърнатият свят

20 януари, 2012 от · Няма коментари

Проф. дфн Томислав Дяков

Ogledalo
Снимка: Muffet

„…Бъдещето като цяло аз го виждам ясно, като в огледало…”
Ив. Вазов, „Караджата”

І. Отразяващата повърхност и още нещо

В митологиите, фолклора и литературата огледалото е понятие с малко по-широко значение – то е всяка повърхност (метал, стъкло, вода), която е достатъчно гладка, за да отразява. Още древните са забелязали магическите му свойства, защото освен, че отразява света, огледалото обръща образаляво и дясно сменят местата си.

В зависимост от положението на огледалото горе и долу, а също и посоките стават относителни категории. Самото му присъствие е знак за нарушаване на хармонията, защото „размества” космическия ред, а в същото време „удвоява” някои от обектите му.

Латентната демонична-магическа същност на отразяващата повърхност обаче твърде често служи на героите в борбите им с хтоничните сили. В мита за Персей медният щит-огледало му помага за победата над горгоната Медуза(1). Потирът-огледало на легендарния ирански цар Яшмид служи за проникване в миналото, настоящето и бъдещето2.

Основен магически атрибут на шаманите са техните огледала3. Вълшебни свойства има и водата-огледало: вир, езеро или вода в съд; множество ритуални практики са съсредоточени около нея.

Огледалото съдържа обърнатия свят, то е обърнатият свят. Освен това то е и живо за разлика от множеството други магически предмети и апотропеи. Огледалото винаги показва още нещо – твърди една мъдра притча на дервиша Газали, разказана от Мишел Турние4:

„Имало едно време в Багдад един халиф, който искал да украси двете стени на тържествената зала в своя дворец. Извикал двама художници – един от Изтока и един от Запада. Първият бил известен китайски художник, който никога не бил напускал своята провинция.

Вторият, грък, бил посетил всички народи и, както изглежда, говорел всички езици. Той не бил само художник, а посветен и в астрономията, физиката, химията, архитектурата. Халифът им обяснил своите намерения и поверил на всеки по една стена в тържествената зала.[…]

Минали три месеца […] придворните се събрали и в голямо шествие се отправили към тържествената зала, за да преценят и сравнят двете творби. Свитата представлявала великолепна гледка с бродираните роби, украшенията с пера, златните накити и гравираните оръжия.

Най-напред всички отишли при стената, изрисувана от китаеца. Разнесъл се вик на възхищение. Стенописът изобразявал вълшебна градина с цъфнали дървета и малки езерца във формата на бобови шушулки, прекрачени от елегантни мостчета. Истинско райско видение, от което човек не може ад откъсне очи. Обаянието било толкова силно, че някои искали направо да се обяви китаецът за победител, без дори да са погледнали творението на гърка.

Но не след дълго халифът заповядал да махнат завесата, която разделяла залата на две, и тълпата се обърнала. Тълпата се обърнала и възкликнала от удивление и възхита.

Какво бил направил гъркът? Той не нарисувал абсолютно нищо. Задоволил се само да постави огромно огледало, което започвало от пода и свършвало до тавана. И естествено, огледалото отразявало градината на китаеца до най-малките подробности.

Но в такъв случай, ще попитате, с какво този образ бил по-хубав, по-вълнуващ от своя модел? Ами защото градината на китаеца била пуста и без обитатели, докато в градината на гърка се виждала великолепната тълпа с бродирани роби, украшения с пер, златни накити и гравирани оръжия. И всички тези хора се движели, размахвали ръце и очаровано се разпознавали.

Единодушно гъркът бил обявен за победител в състезанието”.

Тези качества на огледалото го превръщат в символ на мъдростта и познанието: магическото отражение изисква сравнение на реалния и обърнатия свят и разпознаване на хармонията. Огледалото е границата между тези светове; образът е истински и имагинерен едновременно. Действителността съществува и я няма; тя е обемна и плоска; пространството е триизмерно, но всъщност тук е двуизмерно; отразената часовникова стрелка се движи обратно.

Следователно обратно е и времето в огледалото. Това е друг свят, огледален свят, в който законите са различни. Пространствено-времевия континуум, ограден в рамката, е фрагмент от цялото, което обаче се „оглежда” в него и се „долавя” някъде в дълбочината на отражението.

ІІ. Огледалото в литературата и във фолклора

Богатата символика и вярата в магизма му са причина не само за „присъствието” му в митологиите, фолклора и литературата, но и за известната „боязън” от него. „Ролята” му в различните повествувания е почти еднаква; отношението към него е някак традиционно, като към вълшебен предмет.

Със сигурност тези представи са генерирани от митологиите, „стабилизирани” в народната култура и така „пренесени” в литературата. Свидетелство за тази конвенционалност на магизма, за чудото, което носи огледалото, откриваме дори в стихотворението на философския автор, какъвто е Атанас Далчев5.

Разбира се, най-широко е участието му във вълшебните приказки. Първият разказ („За огледалото и за неговите частици”) от „Снежната царица” на Ханс Кристиян Андерсен6 ярко представя „обръщащата” сила на дяволското огледало: „…всичко хубаво и добро, огледано в него, се изгубваше, а грозното и лошото изпъкваше и се виждаше още по-лошо, отколкото бе в действителност.

Най-хубавите гледки в това огледало изглеждаха като мъртва пустиня, а най-красивите хора – грозни и гнусни”. Счупването на огледалото и разпространението му на парчета по света донасят много нещастия на хората.

В „Снежанка” на братя Грим7 злата царица притежава вълшебно огледало, чрез което вижда надалеч, т.е. преодолява пространството. Нейното огледало”оглежда” целия свят, то го „побира” в себе си и „не говори неверни работи”8. Медиаторската му функция „причинява” смъртта на царицата; огледалото е обърнало света – то отразява не красотата на собственицата си, а тази на Снежанка.

В някои от приказките огледалото се среща във варианта магическа кристална топка, в която се вижда бъдещето или която предава истинския образ. В приказката „Кристалната топка”9 момъкът вижда царкинята в двореца на златното слънце като грозна и стара, а по-късно в огледалото – като най-хубавата девойка. „А за да узнаеш как изглеждам – казва тя, – погледни в това огледало.

Него никой не може да заблуди, то ще ти покаже моя образ такъв, какъвто е в действителност…”10 Огледалото тук „действа” обратно на Андерсеновото дяволско огледало, превръщайки грозното в красиво.

Чрез същото огледало-кристална топка, героят се справя и с магьосника, защото то умее да взима силата на противника, ако бъде вдигнато пред очите му.

В нашия приказен фолклор огледалото също изпъква в качеството си на магически атрибут, преобръщащ действителността. Тук е почти винаги вълшебно огледало. Най-разпространените варианти са отбелязани в каталога на българските фолклорни приказки11:

1. Вълшебното огледало на дяволската дъщеря (погрозняла, тя се оглежда в него и възвръща хубостта си) – 313 С – Забравената невяста;

2. Вълшебното огледало на царската дъщеря (дава й вълшебно прозрение) – 329 – Момък се скрива от царската дъщеря. Интересното е, че в някои варианти огледалото е заменено от барабан или далекоглед;

3. Вълшебно огледало (прави стопанина си невидим) – 566 – Рогатата царска дъщеря. В някои варианти огледалото е заменено от шапка;

4. Вълшебно огледало (вижда всичко) – 653 А – Най-хубавият предмет (подарък) на света. Варианти далекоглед, бинокъл;

5. Вълшебно огледало (съветник на мащеха) – 709 – Снежанка. В някои сходни сюжети – *7091 – Майка завижда на хубавата си дъщеря, и *7092 – Хубавицата и сестрите й завистници, ролята на знаещото огледало е „поета” от луната или слънцето;

6. Огледалото на Господ, в което вижда какво става на земята (счупено) – 800 – Огледалото на Господ;

7. С огледало невяста дава знак за среща – 880; вариант – синьо стъкло.

Фолклорът акцентира върху свръхестествените, необичайни възможности на огледалото – то обръща стойностите, оглежда целия свят, „побира” в себе си действителността, прави собственика си невидим. Тези респектиращи свойства съвсем ясно подсказват, че огледалото (сравнително по-късно явление) заема постепенно мястото на небето12 в митопоетичното и фолклорното мислене, то е „огледалото-небе”.

Търсейки героя, царкинята гледа в отражението на огледалото точно небето, където той се е скрил. Вероятно тук могат да се потърсят и замените огледало – луна и огледало – слънце. Освен това, нали точно небето „обхваща” целия свят и го отразява…

От друга страна, невидимостта е свързана с представите за смъртта, тя е свойство на обитателите на преизподнята, „шапката, която прави човека невидим, е дар от Аид”13. Тук огледалото отново е знак на обърнатия свят, на отвъдното; героят, който го притежава, „влиза” в него и се скрива за обитателите на този свят.

И така, огледалото е светът, целият свят, но обърнат, а същевременно е и входът към него, и границата между световете. Способността му да променя нещата, както и семантичната му натовареност като медиатор твърде много го доближават до магическите качества на водата.

Впрочем не бива да забравяме, че първичното огледало е водната повърхност, считана за вход към отвъдното. Приказните сюжети, свързани с водата14, твърде много напомнят тези с огледалото, защото повествуват за преобръщане чрез свръхестествени сили (например – живата вода или влизането във вода).

Ако в приказките огледалото е вълшебен предмет, то в творбата на Луис Карол „Алиса в огледалния свят”15 е по-скоро цялостна концепция за преобръщането. През огледалото се влиза в отразената наопаки действителност (с.112, 114).

Това е светът, в който всичко предметно е одухотворено – картините са живи, часовникът е старче (с.114), а видимостта на явленията е имагинерна (пчелата е слон, с.129) и предметите изчезват (с.152). Влизането в огледалния свят е спускане (с.118), по време на което Алиса забравя името си (с.135).

За да се достигне определена точка, трябва да се върви в обратна посока (с.123); пространството е обратно, доближаването всъщност е отдалечаване (с.157). Естествено, обратно е и времето – Царицата първо извиква и й потича кръв, а чак след това си убожда пръста (с.150); гърмът е причина за светкавицата (с.194). Обърнатият, огледален свят е свят на съня, но „кой е сънувал този сън?” (с.208)

Анализите на това повествувание са много и различни, интерпретациите използват методите на разнородни науки, откриват се „нови и нови смислови и „знакови” пластове, нови алегории, метафори, евристични находища…”16 Негов център обаче си остава идеята за огледалността.

Огледалният свят носи всичките белези на другия свят, на отвъдното, защото обръща същностите – и на времето, и на пространството. Неживото в него е живо, самият той е шахматна дъска, която трябва „да се извърви”. Алиса преминава полетата-препятствия и забравя коя е, за да се превърне в царица.

Тук е загатната инициационната схема: героинята сънува (сън=временна смърт); самото влизане през отгледалото и спускането надолу символизират пребиваване в отвъдното; връщането и достигането на целта е събуждане. На практика чрез идеята за огледалния свят Луис Карол реактуализира приказния модел17, което означава и древния ритуал, и съпровождащите го митове.

И във фолклора, и в литературата огледалото е знак на обърнатия свят, следователно и на „другата” страна на битието.

ІІІ. Огледалото във вярванията

Свойствата на огледалото във всички епохи биват възприемани като магически. „Павзаний пише, че в храма на Церера в Патрас завързвали очите на дете и вдигали огледало зад главата му. След като физическите му очи били затворени, то можело да вижда настоящето и бъдещето с духовните си очи”18.

Затова и огледалото неслучайно се „появява” като задължителен ритуален предмет в разнородни обредни практики, а също така е и обект на различни забрани. Във вярванията огледалото има амбивалентна същност: от една страна – на апотропей, а от друга – на враждебна и опасна магическа вещ.

В традицията ни към неговите качества се добавят и тези на водата, защото всяка вода в съд е огледало, а пък водата във вировете и езерата „носи” и чудесните свойства на самия топос (нерядко сакрализиран по един или друг начин като вълшебен).

Водата сама по себе си е „примордиалната субстанция”19, нейните метафизически и религиозни валенции са в изключително кохерентен ансамбъл, затова и символиката й е обвързана с вечния кръговрат на битието.

Вероятно затова в почти всички случаи баенето се извършва над вода – „мълчана”, „чиста”, „лява”, „светена” (обреден стерилитет)20. Водата е в зелена паница, в нея се „оглежда” болестта и така баячката „вижда” причинителя. Огледалността подчертава границата между двата свята – света на човека и света на отвъдното (хтоничното, болестите). Водата, както и огледалото, са преходи-входове между тях.

Магиите за сваляне на месеца21 също „разчитат” на отражението: луната се „оглежда” в котел с вода, налята в потайна доба и в този момент магьосницата го захлупва със сито. След тази магия тя може да узнава от месеца „всичко, що се е случило по света”22, сваленият месец вече е омагьосан и може да бъде „измълзен”, с млякото се правят най-силните магии23.

Водата в котел, престоял една нощ под трендафил, има способността да отразява бъдещето – това вярване е залегнало в гадателните обичаи – ладуване, лазаруване. Отразилата небето и звездите вода има свръхестествени качества, тя отразява – чрез системата на отъждествяванията – и времето.

Венците се пускат по огледалната повърхност на реките; пак по нея прогнозират какво ще бъде времето. Светената вода в котела има очистителна сила, тя е отразила храма (сакралното), с нея свещениците пръскат хората и домовете на Водици. В заклинанията за дъжд често се употребяват парчета огледало – въз основа на аналогията вода – огледало24.

В някои краища смятат, че е лошо бременна жена да се оглежда, за да не се огледа злото25, а някъде считат, че тя не трябва да влиза в допир и с вода – не гази вода до Горещниците, не плиска вода по краката си, защото детето й ще е лигаво; не носи вода от кладенец, не се мие вечер26.

Родилката също не бива да се оглежда; в къщата „…на ливусата надупуваме угледалуту: желта станува аку се види ф негу”27. Забраните важат и за новороденото, в Смолянския край внимават детето да не се погледне в огледало до четиридесет дена, за да не се роди друго или за да не проговори късно28.

Огледалото участва и в сватбената обредност: при бръсненето на младоженеца слагат пред него в сито пръстен, жито и огледало наред с даровете от невестата29. Щом се появят сватбарите на младоженеца, невестата отваря вратата, поглежда се три пъти в огледало срещу тях, сресва се три пъти с гребен и тогава затваря вратата30.

Има и обредна практика невестата първо да погледне отражението на младоженеца в огледало, към което тя гледа през пръстен, с повдигнато за целта було31. В някои села свекървата посреща невестата с огледало, което й подава и наблюдава после оглеждането32. При първото си отиване за вода – през целия път невестата също трябва да носи огледало и да гледа в него33.

В Родопите при пристигането си вкъщи двамата младоженци се оглеждат в огледало, което им подава жена, и бързат да се настъпят един друг34. Впрочем пратениците за сватба неслучайно в някои краища се наричат огледници35, те са посредниците между двата рода и трябва „магически” да повлияят за сближаването им чрез своята мисия. При излизане от стария си дом, пристъпвайки прага, понякога невестата счупва огледало; вярва се, че така няма да поглежда повече назад36.

В почти цялата ни етнотеритория се смята, че да сънуваш огледало не е на хубаво37, символиката е свързана с архетипа на водата38, но еднопосочно, като вход към отвъдното.

Несъмнено, огледалото е обвързано с всички обреди на прехода, защото забраните за оглеждане са свързани и със смъртта. Когато някой в къщата почине, домашните му обръщат или покриват огледалата, а също и съдовете с вода39, „за да не се оглежда смъртта”.

Ако тя се огледа, ще умре и друг от семейството. Освен това блестящите предмети привличат хтоничните сили40. Внимава се покойникът да не бъде сложен пред огледалото41, „да не се огледа”, „да не бъде забавено отиването му в отвъдното” – мотивът отново е „опасност от друга смърт”.

Според Христо Вакарелски „…именно обстоятелството, че чрез откритото огледало живите, суетящи се около мъртвото тяло, могат да го видят отразено (огледално) и в огледалото. Двойното присъствие (или двойната наличност) на мъртвото тяло по такъв начин е като зла прокоба, отправя първобитната мисъл към повторението на смъртния случай”42.

Магическото използване на огледалото служи и за призоваване на мъртъвци и духове. Точно в полунощ викащият ги застава пред огледалото със запалена свещ; вместо образа си той вижда покойника. Всеобщо утвърдена е представата, че демоните също могат да се видят само в огледало.

То разкрива истинската същност на зложелателни влияния и ги отдалечява43. По тази причина често служи като апотропей; „според старо народно вярване всяко нещо губи силата си, ако бъде изобразено в подобен образ или мярка”44. Според традициите счупването на огледало води до нещастие или несподелена любов – колкото са парчетата, толкова години трае прокобата.

Поверията забраняват окачването на огледало на врата; смята се, че то прекратява защитната функция на окултуреното пространство и е „пробив” в него. Вратата е най-уязвимото място на къщата. Забранено е също така и гледането в магическо огледало (кълбо); право на това имат само обредните лица (врачки, магьосници, баячки), които виждат в него миналото и бъдещето на човека. Отново, от настоящия момент, огледалото предава обърнатия свят – назад и напред във времето.

Във вярванията, както в литературата и във фолклора, огледалото заема важно място. Ритуалното му участие в обредите и табулизирането му сигнализират за представи (на различни семиотични равнища), обозначаващи границата хаос – космос. А самата граница „установява временна завършеност в един безкраен процес. В този смисъл тя съдържа потенциите за превръщане в двете посоки, т.е. моделира принципа на цикличността”45.

Огледалният свят е обърнат от гледна точка на нашия; нашият е обърнат от огледалната гледна точка…

ІV. Същността на огледалото

Несъмнено е, както вече споменахме, че същността на огледалото е моделирана в най-древните времена и неговите свойства са мотивирани в митологиите.

Световете са огледални един на друг, те са „огледално симетрични”46. Следователно отразеното в огледалото изображение принадлежи на отвъдното, то е отвъдното. Там всичко е така, както е тук, но в обратен ред – лявото е дясно, нощта е ден, реките текат към изворите, всичко, което е наопаки на земята, е в нормално положение в отвъдното; обърнатият образ се потвърждава и от схващанията за долната земя47.

Границата между световете е река или – по аналогия с водата – огледало; в тази връзка то е и посредник между световете, вход и изход48. Високият семиотичен статус на огледалото е детерминиран също така от аналогията със слънчевия диск; оглеждането в огледало е отъждествяване със Слънцето.

„В момента, в който идеологически се постига това съвпадение и се „прояви същността на първообраза”, настъпва смъртта (=разкъсване, саморазпадане), при която частите на тялото оплождат Земята и подреждат Вселената”49.

Според орфическата теогония Дионис Загрей се оглеждал в огледало, когато бил разкъсан от титаните на седем части; според друга версия той тръгнал сам след образа си, отразен в огледалото и се разчленил. Впрочем, едно от важните качества на огледалото – лъскавината (=соларност, злато) е отвъден знак50. „Златният цвят на предметите, свързани с далечното царство, е цвят на слънцето”51.

И тъй като през огледалото се вижда отвъдното, то е важен магически атрибут на шаманите. Медните огледала им помагат да се концентрират, „да поместят духовете” или да отразят потребностите на хората. В тях виждат душите на починалите хора, а „някои монголски шамани съзират в огледалото „белия кон на шаманите””52.

По своето значение огледалото се доближава и до шаманския барабан, също наричан „конят на шамана”53.Двата вълшебни предмета осъществяват екстатичното пътуване към отвъдното. Вероятно реликти от тези представи предопределят отъждествяването им; в приказния фолклор те са взаимозаменяеми Впрочем идеята за коня-медиатор (=огледало) също кореспондира с отвъдното; особено когато той е бял.

Белият цвят прави обитателите на отвъдния свят – мъртвите и прадедите – невидими54 за обикновеното око, но видими в огледалото нощем (обратно маркиране, когато в отвъдното е ден).

Естествено, теорията на огледалото и обърнатия свят е точно такава именно в митологичен контекст; „фактът, че огледалният образ представлява извънредно особен случай на двойничество и че има чертите на уникално явление, обяснява защо е вдъхновил написването на толкова много литературни произведения”55. Във всички случаи огледалото е граничен феномен.

Амбивалентната същност на огледалото е детерминирана от връзката му с отвъдния свят, който е свят на мъртвите, хтоничното, но и свят на плодородието. Огледалото изразява този обърнат свят, отражение на нашия. Възможността да „обхваща” тоталността го прави „знаещо” огледало. Наред със света то обръща и стойностите на този свят, и времето, и пространството.

Оттам е и свойството му да прави собственика си невидим – видимото тук е невидимо там. Притежаващият вълшебството да „обръща” става невидим тук, той е зад огледалото, или по-скоро е „влязъл” в него. Митологемата за границата – вход между световете, вмества в себе си на аналоговия принцип и огледалото-вода. Затова огледалото улеснява гаданията и магиите, изразявайки идеята за преход и следователно за проницаемост на световете.

Обредността на раждането маркира обирането, кражбата на плодородието от отвъдния свят. Вярванията представят огледалото като незатворен проход към другия свят, през който може откраднатото да „изтече” обратно; затова и табуизират употребата му.

Вероятно подобни мотиви лежат и в основата на закриването му при смърт – страх от повторно „нахлуване” на хтоноса. Затвореният проход ще пресече пътя, ще загради и защити пространството. Несъмнено е и че забраната за окачване на огледало върху врата също почива върху митологичното мислене (защитено – незащитено; свое – чуждо).

Практически огледалото „премахва” бариерата-врата и осигурява отвор към отвъдното, т.е. към враждебните сили. Сънят на огледало подчертава символиката на „оня свят” и предсказва злини, той е тъждествен със сънищата за пропадане в ями, дупки, пещери и гробове56 и насочва към пространствената ориентация на низа.

Апотропейните-магически функции на огледалото също корелират с демоничното, но този път демонът е обърнат срещу себе си. Невестата, която отива за първи път на кладенеца, трябва да се пази от „лоши очи”. Ако тя ги види в огледалото, те са останали там, в обърнатия свят.

От друга страна, поглеждането в отвъдното е своеобразно ритуално „повикване” на плодородието; затова и неслучайно се извършва в точно фиксирани темпорално моменти в обредността. А и огледалото удвоява обектите, усилва възможностите… Впрочем цялостната обредна идея на сватбата е да се предизвика плодородието и да се задържи – и в социален, и в природен план.

Гледането от страна на невестата през пръстен в огледало напомня древен реликт: младоженецът, видян в него, идва от приказния свят с плодоносяща сила. Стоящ на входа-граница на световете, той е едновременно реален и свърхестествен, героят, преобръщащ хаоса в космос.

Вероятно тук символизацията е свързана с препятствията57, които той преминава, и с дългия път, който „изхожда” (подобно коледарите и сурвакалите в календарната обредност)58. И това е неговият истински образ; „огледалото не ласкае, то вярно показва това, което се оглежда в него, а именно лицето, което никога не показваме на света…”59

Дали това не е причината и Платон, и Плотин да считат душата за огледало?
Две поставени едно срещу друго огледала са един от малкото начини да видим безкрайността… Стоящите там хора попадаме без изход в обърнатия свят.

Огледалото и обърнатият свят
Б е л е ж к и

Мифы народов мира. т.1. М., 1987, с.315-316; т.2. М., 1988, с.304-305.
Шевалие, Ж., А. Геербрант. Речник на символите. т.2. С., 1996, с.118.
Елиаде, М. Шаманизмът и архаичните техники на екстаза. С., 1996.
Турние, М. Среднощен пир на любовта. С., 1994, с.203-204.
Далчев, А. Стихотворения. С., 1965, с.72 – „Огледало”, по въпроса вж. Стефанов, В. Творбата – безкраен диалог. С., 1992, с.123-124, 127.
Андерсен, Х. Андерсенови приказки. втори том. С., 1965, с.5.
Братя Грим. Приказки. том 1. С., 1962, с.42.
Пак там, с.45.
Пак там, с.157.
Пак там, с.158.
Даскалова-Перковска, Л., Д. Добрева, Й. Коцева, Е. Митева. Български фолклорни приказки. Каталог. С., 1994; Българско народно творчество. т. 9. С., 1963.
Проп, Вл. Исторически корени на вълшебната приказка. С., 1995, с.312.
Пак там.
Даскалова-Перковска, Л. и др. Цит.съч., 640-641.
Карол, Л. Алиса в страната на чудесата. Алиса в огледалния свят. С., 1995. Отбелязаните в скоби цифри след примерите обозначават страниците в това издание.
Йорданов, Ю. Портрети от книжната лавица. С., 1988, с.19.
Проп, Вл. Морфология на приказката. С., 1995.
Приор, Ж. Универсалните символи. С., 1993, с.194-195.
Елиаде, М. Трактат по история на религиите. С., 1995, с.219-248.
Гоев, А. Обредното лечение чрез баене в българската народна медицина. – В: Етнографски проблеми на народната духовна култура. т.1. С., 1989, с.148; Тодорова, Ив. Баяния и магии. – В: Регионални проучвания на българския фолклор. т.1. От Тимок до Искър. С., 1989, с.61.
Маринов, Д. Избрани произведения. Т.1. С., 1984, с.84.
Пак там.
Вж. Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. С., 1994, с.269.
Шевалие, Ж., А. Геербрант. Цит.съч., с.117.
Запис 25 юли 1996 с. Солища, Смолянска област, информатор Злата Мазева, р.1924.
Воденичарова, А. Родилната обредност на българите като традиционна форма на социализация. – В: Етнографски проблеми на народната духовна култура. С., 1994, с.114.
Вакарелски, Хр. Бит у тракийските и малоазийски българи. С., 1935, с.306.
Етнографски проучвания на България: Родопи – традиционна духовна и социалнонормативна култура. С., 1994, с.134.
Вакарелски, Хр. Цит.съч., с.360.
Пак там, с.370.
Пак там.
Пак там, с.384.
Пак там, с.393.
Етнографски проучвания на България: Родопи…, с.181.
Вакарелски, Хр. Етнография на България. С., 1977, с.475.
Етнографски проучвания на България: Родопи…, цит.съч., с.177.
Вакарелски, Хр. Бит…, с.480.
Вж. подробно Дяков, Т. Съногаданията в традиционната ни култура. – В: Митология, фолклор, литература. С., 1995, с.22.
Етнографски проучвания на България: Родопи…, с.193-195; Вакарелски, Хр. Етнография…, с.490-491; Вакарелски, Хр. Бит…, с.402-403.
Етнографски проучвания на България: Софийски край. С., 1993, с.222.
Вакарелски, Хр. Български погребални обичаи. С., 1990, с.65.
Пак там, с.66.
Шевалие, Ж., А. Геербрант. Цит.съч., с.117.
Гоев, А. Цит. съч., с. 136.
Воденичарова, А. Цит.съч., с.117.
Проп, Вл. Фольклор и действительность. М., 1976, 174-205.
Елиаде, М. Шаманизмът…, с. 225; Българска митология. С., 1994, с. 244.
Мифы…, т.1, с. 240; Маразов, Ив. Митология на траките. С., 1994, с.169, 176, 181; Маразов, Ив. Митология на златото. С., 1994, с. 206.
Теодосиев, Н. Свещената игра на орфиците. – Култура, № 2, 1990, с.65.
Маразов, Ив. Митология на златото, с.6, 8, 12.
Проп, Вл. Исторически корени…, с.284, 287-288.
Елиаде, М. Шаманизмът…, с.174.
Пак там, с.188.
Попов, Р. Светци-демони. – В: Етнографски проблеми на народната духовна култура. т. 2. С., 1994, с .83.
Еко, У. Семиотика и философия на езика. С., 1993, с.231; вж.също Фройд, З. Естетика, изкуство, литература. С., 1991, 512-513.
Вж. подробно Дяков, Т. Цит.съч., 29-30.
Иванова, Р. Българската фолклорна сватба. С., 1984; Иванова, Р. Епос, обред, мит. С., 1992.
Дяков, Т. Народният календар – празници и вярвания на българите. С., 1993.
Юнг, К. Избрано. Книга втора. Плевен, 1993, с.166.

Рубрики: Frontpage · Без категория · За творчеството

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай