Public Republic Art Studio

Майката и дъщерята

13 януари, 2012 от · 1 Коментар

Йозджан Карабулут
Превела от турски: Кадрие Джесур

Karabulut
Снимка: Ms. Phoenix

За пръв път забелязах необичайната й красота в едно фотографско студио и от този момент нататък не можех да я забравя.

Познавах я, бях я срещал и по-рано; разговаряхме за преподавателите ѝ, за лекциите в университета, за студентските прояви. Понякога се засичахме по културни събития и коктейли, случваше се да пием кафе или чай в книжарниците, където отсядахме за кратко. Тя прохождаше в загадъчния свят на възрастните, мълчеше и се усмихваше, вдишваше въздуха на живота, който споделяхме.

Аз от своя страна полагах дръзки усилия да се сближа с новия член на компанията. Това бяха закачките на по-големия, на баткото към по-малката сестра. Майка ѝ винаги беше с нея. Като квачка, която брани пилето си от наперените петли: въртеше се наоколо, уж непреднамерено, но при най-беглия сигнал за опасност се озърташе, ококорваше очи, напрягаше се и предупредително размахваше криле.

Ако се наложеше, тя се намесваше овреме и отдалечаваше нападателя. Моето присъствие само по себе си успокояваше и квачката, и малкото й. Вдъхвах им доверие и сигурност. Без трудности влизахме в заведения, изискващи членски карти, забавлявахме се до късна доба.

Поведението ми носеше зрелостта на човек, наближил петдесетте, видял и преживял, ала сит, доволен от преживяното. Вярно, че понякога бях и малко опърничав, но вече преминал през какви ли не събития, си позволявах да не цепя басма на никого. Друг кусур нямах.

Никой не можеше да твърди, че съм задирял жени или че някога ме е видял пиян-залян. Имах си позиции, работа за вършене, цели, може би не възвишени, но мои си. Приемах, че няма нищо по-естествено за един мъж от потребността от жена. Тя е естествена като въздуха, водата или хляба…

Често съм бил с жени, близки ми по възраст и светоусещане, но това бяха неангажиращи връзки, бих казал дори чужди на любовното чувство. Най-често това беше съжителство между двама уморени, които се любеха, разговаряха, допълваха се.

Близост, основаваща се на взаимно разбиране, без обсебване или обвързване. С възрастта обаче се появява потребността от по-млади жени, тя става по-силна. Особено ако мъжът пише, драска нещо, тази потребност е съвсем напираща, по-силна отколкото у другите.

Отчитах това влечение, но никога по-рано не съм го усещал толкова нажежено. И не по квачката бях хлътнал, а по младото ѝ пиле. Едва ли някога ще забравя оня ден.

Беше мартенска събота, прекрасен слънчев ден, такъв, в който не се сещаш за смъртта. Позирах във фотографското студио. Спотовете ту светеха, ту изгасваха. Между две заснемания отпивах от чашата с вино, шегувах се с фотографа си, пушех и се смеех на глас, стараейки се да застана, както той иска.

Тя се показа от тъмната стаичка и с тихите стъпки на сърна се приближи до нас. В дрехите, с мотиви и десени от Югоизточен Анадол, бе зашеметяващо красива, неземна. На врата ѝ висеше автентично колие от този район, а на глезена й дрънчеше звънче на гривничка.

Лицето ѝ напомняше това на Ракел Уелч от ранните ѝ филми. Да, тя беше красиво кюрдско момиче, оповестяващо красотата си на света, дръзко и предизвикателно като бунт. Вероятно се бунтуваше срещу усамотението, на което я бяхме подложили.

На мястото на бледото девойче, с което пристигнахме в студиото, стоеше млада жена. Осъзнаваше и красотата си, и нашата почуда. Дяволито се усмихваше. Не можех да повярвам на очите си. Никой от присъстващите не вярваше на очите си. Застинах с цигарата в едната ръка и подпряна глава в другата. Не помня как си разменихме местата, кога тя седна пред обектива, кога аз станах. Гледах я вцепенен, на крака, с опулени очи.

Спотовете я осветяваха; тя ставаше все по-очарователна, блестеше като пътеводна звезда. Не знаех сънувам ли или се гърча под непосилна тежест, или попадам в притегателното поле на някаква безнадеждна участ… Последвалият разговор със заобикалящите ни ме затрудни.

Излязох навън, смесих се с птиците и дърветата, сгрях душата си на слънце. Засричах името й. Помислих си, че името Рожда много й прилича. Оттам насетне дните и нощите ми бяха обсебени от нея. Пиенето, разговорите, приятелите загубиха вкуса си.

Отдалечавах се от вечерните компании, предприемах дълги самотни разходки, затварях се в стаята си при ескизите и книгите, премислях начини да се отърва от това влечение. Но каквото и да решавах, Рожда ме теглеше към себе си като опасно премеждие и с всеки изминат ден вместо да избледнява в паметта ми, тя ме обсебваше все по-силно, това е.

Проумях защо най-красивите цветя растат на ръба на пропастите. Пропадането в бездната не бе нищо в сравнение с позора и срама, които на тази възраст не знаех как ще понеса. И още – дали пък щеше да сподели чувствата ми?! Не исках да загубя приятелството на майка ѝ, на другите край нас. Най-малко пък да създам неприятности на Рожда!

Животът ми бе минал в непрекъснати опасности, поемах какви ли не рискове, озовавал съм се и в щури авантюри, препускал съм неистово от едни крайности към други… Загърбил бях големите си битки, мислех, че вече съм в руслото на един уталожен, емоционалноовладян живот. Привикнал бях към ролите си в него, не се затруднявах да партнирам на онези, които се появяваха с новите си роли.

И можеше да продължа така, ако не бях срещнал Рожда. Всъщност възрастта ми, старото ми познанство с майка й, очертаваха границите на общуването ми с нея само донякъде, защото вътрешният ми глас ми диктуваше, че правилата на всеки живот могат да се преустроят, че мога да надскоча границите, които обстоятелствата са наложили.

Тази студентка ми налагаше съвършено нова роля, очарователно ме предизвикваше да я играя в действителност. Възможно ли бе именно тя да се окаже ново начало след връзките ми, отдавна загубили тръпката? Не подготвях ли печалния си край, влюбвайки се в момиче, след като бях на възрастта на баща ѝ.

Всички бяхме разпръснати из този град, като обрулени от вятър, намирахме утеха в дребните радости, които ни създаваха близките ни, наброяващи не повече от пет-шест човека и с които щастливо се бяхме усамотили на своите си островчета.

Само песните ни понякога ни шибваха по лицата с темите за самотата и смъртта, и така ни ги припомняха. Друга, различна е тъгата към края на живота, самотата на брега на смъртта – съвсем различна. Щастието – повече от всякога – различно от всичко на този свят!

Рожда нямаше как да знае, че за мен и тези като мен невинната красота извежда към опасни вътрешни двери, които пък отвеждат човек извън пределите на тази красота. Тя беше хубава, с омагьосващи очи, а животът – себичен и жесток, колкото желанията и страстите. Въпреки всичко, желанието да бъда до нея ме зашеметяваше и поемах рисковете.

Не бях в състояние да анализирам чувствата си, но разумът и логиката като цяло ми подсказваха, че насилвам границите на съдбата. И колкото по-често се срещах с нея, колкото по-дълго размишлявах над състоянието си, колкото по-приятно ми ставаше от присъствието ѝ в мен, колкото повече се терзаех над помислите си, толкова по-ясно разбирах как желанието за самоубийство може да обладае човек. Ако се остави.

Младежкият ми дух се бе разбудил, бях обзет от вълненията на младостта. Грях като първородния; приемах предизвикателството и толкова. Не можех повече да чакам.

Дните се нижеха, дебнех удобен момент да поговоря с Рожда насаме. Това усещане не ми харесваше, изобщо – не се понасях, но не можех да изтръгна от себе си тази пристрастеност към момичето. Тя не ме оставяше да дишам. Ако не можех да я видя през деня, се обаждах на майка ѝ да питам как е. Тя ми обясняваше, че дъщеря й също пита за мен и се включва само в онези прояви, където било сигурно, че ще ме види. Това засилваше дързостта ми, окриляваше ме.

Да, обаче никога не оставахме насаме с Рожда. Жената, нито хубава, нито грозна; нито пълна, нито слаба, да, майка й, подкарала своите четирийсет години, беше неотстъпно с нас. Били сме тримата, но никога не съм оставал сам с Рожда. Животът настойчиво ми отреждаше друга роля, не тази, която исках. А бях сигурен, че не искам да бъда нито бащата, нито по-големия брат.

Бунтувах се вътрешно, безпощадно се критикувах като живота, който раздаваше така несправедливо повелите си. За миг допусках, че може би и Рожда ме харесва, ала веднага пред очите ми оживяваше пожарът: как тя остава беззащитна между два огъня – които не след дълго изпепеляват всички ни. На няколко пъти в различни периоди от време, се опитах да се отдалеча от тях, не им се обаждах, не ги търсех.

Известно време не кривнах ни на йота от пътеката между дома и работата ми. Усилено се стараех да се потопя в спомени, гласове, лица… да се изгубя, да ме няма… Ала каквото и да правех, не можех да се откъсна от притегателното поле на момичето, което ме залепи като магнит в онова фотографско студио.

Една надвечер с майката на Рожда се уговорихме да се видим. Обиколихме няколко от заведенията, в които обичайно сядахме, за да изберем по-безлюдното в момента. Седнахме и заговорихме за любовта, колко е далеч от нас, а житейските обстоятелства, истините от живота са ни обгърнали отвсякъде. Разговорът беше избликнал от извора на надеждата и тъгата…

Бях се оставил на течението на тъжните надвечерни води. И миналото, и бъдещето ми се вляха в тях… Предусещах, че ще допусна грешки, каквито никога не съм правил. Усещах се впримчен в лепкавото отегчение от чувството, че всичко се повтаря, че изпитваш едно и също чувство, независимо с кого си… Натрапчива мисъл, с която се сраствам като сиамски близнак. Умората ни.

Умора от това, че не сме постигнали кой знае какво; а не ставаме вече за нищо… Преумора от чувството, че няма да бъдем разбрани. Умора от нощите, падащи с тайното желание да заспим и се събудим, когато всичко е приключило.

Рожда се бе прокраднала на пръсти в тази болезнена рутина, намигваше ми от един свеж ъгъл и с бистрата си красота подкоси краката ми и ме накара да затая дъх задълго. Бях в прегръдката на меланхолията, която не ме бе спохождала от години. Това беше граничната линия между онова, което желаех, и другото, което не исках да допусна…

И аз стъпвах на нея, обикалях около нея, обхождах я отвсякъде… Приятелските пръсти на жената, които докосваха лицето ми, подсушаваха очите ми, после ме галеха и целуваха съчувствено… сега пък се притесних, че няма да устоя на гальовните ѝ ръце, на тази любвеобилност, тя беше привлекателна…

Бързо излизам от вцепенението, та аз съм погълнат, понесен от вихрената си любов към дъщеря ѝ! Какво ставаше?! Отдръпнах се, замлъкнах и се оттеглих в себе си като костенурка в корубата си. Така, почти кълбовиден, можех да се търкулна накъдето реша…

Поръчах още алкохол, пих още и още… По-късно решихме да отидем в дома й и там да изпием бирите за завършек на вечерта… Посрещна ни Рожда, в ефирна нощница. Аз се развълнувах, притесних се. Майка ѝ се разтревожи; помоли я да се оттегли в стаята си. Тя настоя да остане. Остана с нас.

Седнахме, майката насреща ми, дъщерята – до мен. Странно защо вместо бира отвориха коняк, странно защо ми се стори, че майката е разбрала всичко и няма против. Спомням си всичко до най-малката подробност. Рожда, седнала до мен, пие коняк. Сякаш иска да достигне възрастта ни, да стигне пътищата, които ние вече сме извървели, налива си нова чаша, веднага щом изпие предната.

Предупреждавам я да пие бавно. Но и аз, и майка ѝ пием бързо, наливаме се. Вече съм решен на всичко, казвам си да става, каквото има да става. В миг забелязвам, че Рожда не ме нарича батко или нещо такова… О, щастие, та тя ме нарича по име! Олеква ми, тя ме освобождава от тежестта на роднинските названия пред името ми… Обнадежден съм, но продължавам да се тревожа за майка й. Горката ми приятелка, колко е притеснена, как се гърчи в стола си, навярно изпитва болка за различни неща.

На няколко пъти излиза и влиза, добавя мезе в чинийките пред нас, посяга и докосва бутилката коняк… изчезва пак за минути, връща се и виси над нас… Сякаш не знае с какво да се заеме. Правя се, че не забелязвам състоянието ѝ. Косата на Рожда почти близва лицето ми.

Искам с треперещи пръсти да погаля тази коса и да вдишам аромата й. И когато тя изпива последния си коняк и ме доближава, аз с една ръка прегръщам рамото ѝ, като изпечен колонизатор. Вътрешно се стоплям. Не мога да забравя разногласията в главата си преди този акт: атака и отстъпление, прибирам труповете на мъртвите си мечти, какъв съм, защо съм…

Затварям очите си, за да не видя реакцията на жената, която с болка сбърчи лице. Минават минути, които ми се струват проточени часове. Притварям клепачи и крадешком надзъртам към майката на Рожда. Тя мълчи. Гледа ме право в очите, не като враг, но не и като приятел. Косо, в очите ме гледа. Лошо, много лошо!

Очаквам да промълви, че е отвратена от мен; че съм потаен прелъстител… или каквото каже. Очаквам, решен съм да го чуя. Да ме обвини в нечестивост, в блудство, каквото иска. Да ме изгони от дома си… Ще я изслушам. Галя косата на Рожда, пръстите ми се разхождат по врата и гърба й, погалвам нежно ухото й, и очаквам присъдата на майката…

За бога, моля се да предприеме нещо, да направи нещо. Или да се затвори в стаята си… О, не, не, да не се заключва там… Да се развика, да ме наругае, да ме удари. Да ме обвини в блудство с непълнолетна, ако ще, но да не мълчи.
Убийствено е!

Развиделява се. Вероятно сме застинали по канапетата. Гледка от трима души, седящи дълго и мълчаливо, без да отронят и дума. Стои си гледката като стърготина, забила се в плътта ми, и ме боли.

После… Внезапно Рожда изтичва към стаята си, майка й идва и кротко сяда до мен. С огромен ужас в очите: „Тя е нашето дете“ – отронва. Някаква грешка, не: „Тя е нашето дете“…

Думите й звучат като „Тя е нашата надежда. Тя е нашата родина. Нашата свобода“ и безпогрешно улучват мозъка ми.
„Тя е нашето дете!“

Облива ме студена пот. Единственото, което успявам да промълвя, е: „Млъкни, моля те, млъкни!“. А тя, без друго, мълчи. Наблюдава ме хладнокръвно, така както би гледала ранен приятел, губещ кръв… приятел в предсмъртни гърчове. Като запецнала грамофонна игла повтарям: „Млъкни! Млъкни! Млъкни!“…

Искам да изляза, да бягам, да избягам… Да се отдалеча, да тичам, докато сърцето ми спре… Ако не спре, ще се хвърля отнякъде. Не знам дали можеше да намери по-убийствени думи. Нищо от онова, което очаквах и бях готов да чуя, не би ме смазало така.

Свличам се на канапето, поразен с трите думички, които тя изрече. Пронизан съм в сърцето! Тя е нашето дете, вярно. Аз съм едно дърто магаре! Кой и как би могъл да съзре момчето в това тяло, под посребрените коси и умореното лице? И какво можех да сторя сега, освен да изхвърля от моста това проклето тяло? Остави детската си душа тук, изхвърли тялото от моста.

Говорех на себе си, не можех да го споделя с никого. Отдалечих се от къщата. Затичах. Нямаше повече да ги видя никога! Не исках да науча какво се е случило помежду им, какво са говорили за мен, след мен…

Така заживях с Рожда в себе си.

Тя беше камъкът в мен, опитът ми за самоубийство, носех я навсякъде. Случваше ми се да надяна примката на врата си, да се хвърля във водите, да натежи камъкът. Не можах да се самоубия.

След тази нощ всяка вечер си лягах като старец и отварях очи още по-остарял. Тайно се надявах приятелката ми и дъщеря й да ме разберат, надявах се и да ми простят.

Така нещата застанаха по местата си: смъртта на един стар човек, оттеглил се в своите предели, трябваше да е подобаваща; затова убих момчето в себе си, а Рожда си я спомнях завинаги като малко момиче с бледо личице; мъничко, черничко, слабичко.

Първата публикация на превода на разказа е в Public Republic

Йозджан Карабулут

Йозджан Карабулут е роден през 1958 г. в г. Адана, Южна Турция.
Завършва Статистика в Средноизточния технически университет в Анкара. В периода 1979-1982 оглавява литературното сдружение на студентите от Средноизточния университет.

По-късно Й. Карабулут е един от основателите на Сдружението на турските писатели /ново/и негов председател за 2001-2003 години. Между 2009-2011 е заместник председател на турския ПЕН клуб. Организатор на Дните на разказа в Анкара. Издател и главен редактор на специализираните в областта на прозата списания Дюшлер (Мечти, сънища) и Имге (Имаж).

Й.Карабулут е автор на официалното предложение, отправено към световния ПЕН на 68-ия му конгрес за честване на 14 февруари като международен ден на разказа. (Идеята е приета и денят се чества като официален празник).

Сборниците му с разкази „С тъга за някои дни”, „Самота отначало до край”, „Може би губи времето”, „Състоянията на любовта” са многократно издадени в издателство Джан. Романът му „Амида” е отличен с престижната литературна награда Юнус Нади за 2009 г.

Произведенията на Й.Карабулут са носители на много национални отличия. Превеждани са на испански, македонски, арабски език.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • otchelnik // 14 яну, 2012 //

    Поздравления, Кадрие! Отново си направила един чудесен превод!

Коментирай