Public Republic Art Studio

“Думите трябва да ехтят като стъпки от човек до човека” – сюита за поезията на Здравко Кисьов

1 януари, 2012 от · Няма коментари

Жасмина Тачева

Zdravko Kissiov

Един бял лист -
като бяло сияние
върху масата в здрача.
Не се докосвай до него,
не го запълвай със думи,
ако не можеш да вложиш във тях
малко повече светлина,
отколкото е светлината
на празния лист!

Здравко Кисьов, “Канон” от стихосбирката “Канон”, 2002

В музикалната теория сюитата се определя като многопластова музикална форма, изградена от разнообразни самостойни пиеси, обединени от сходна музикална идея. Присъщата ѝ хетерогенност обаче не е недостатък, а главна нейна сила – тя разкрива пред сетивата на слушателя пълния хоризонт на безграничните възможности на музиката.

А когато литературата заговори на всестранните езици на разнообразието, читателят открива около себе си не просто неизчерпаемостта на литературните похвати и мотиви, а многоликостта на самия живот.

Когато встъпих в лоното на философията, първите думи на професора в първата ми лекция се запечатаха в ума ми: “Назовете ми една наука, която ви дойде на ум, и ще ви докажа, че тя води началото си от философията.” Реших да поема по обратния път и да разбера какво прави тъкмо философията майка на всички научни и духовни търсения на човека и ето до какъв извод стигнах: тя се гради на идеи, а за да обясни тези идеи, ползва думите, ала не своенравно и не господарски – тя стихва пред силата и значението им, безапелационното признава господството им в свят, в който езикът е не просто средство за комуникация; той е самият живот.

Това осъзнаване се роди в мен, четейки не философски трудове, а поезия. Тогава разбрах и осмислих за първи път защо поетическият език е толкова важен за изразяването на човешките дух и култура според анализите на Юлия Кръстева и редица други световни мислители и психолози. Това, което тя открива в музикалността на Маларме, аз почувствах в стиховете на Здравко Кисьов. Душата, изпята като една сюита – с редуващи се тонове на любов, тъга, надежда и отчаяние. Душата, която всички носим, пишеща сама себе си.

Литературата познава големи майстори, правещи опит за всемирни обобщения на смисъла на живота и човешката природа. Ало често пъти тези грандиозни аксиоми и хипотези, които авторите убеждават и нас, и себе си да приемем безпрекословно за теореми без изключения, звучат някак болезнено отделени от сътворителите си – самите те сякаш чужди на реалността, която и без това не търпи обобщения.

Поезията на Здравко Кисьов обаче звучи в друг регистър на съзвучие с читателската душа – в нея липсват авторитарни и авторитетни изводи, с които да се чувстваме задължени да се съгласим. Тя говори сдържано, но точно – голословието ѝ е чуждо, понеже знае, че духът се нуждае от малко, за да тласне мисълта в желаната посока на размисъл.

Тя не посочва с пръст отговора на вековни житейски въпроси и не бърка с пръст в раните на съдбата. Тя просто говори от свое име за себе си, осъзнаваща, че това, което свързва човеците, е много повече от онова, което ги разделя, и точно така избягва грешката на много други. Вместо да поучава, тя описва душата на поета – човек като всички други, който далеч не живее и твори с месианското убеждение, че е научил и прозрял повече от другите. Но себе си той научава да прозрява. Чрез словото, чрез акта на писането, сам със себе си и сам със света – той не обобщава какви трябва да бъдем, какво е любовта, какъв е смисълът, защо боли, но казва, че трябва да търсим без да спираме, без да се бавим тези отговори ежеминутно в живота и сърцето си.

Roman_Kissiov-Risunka_po_stihove_na_Zdravko_Kissiov-01

В поезията на Здравко Кисьов нищо не се губи във времето и пространството. Всяко явление, мисъл, действие намират своето проявление в битието; проявление, което винаги е двойствено и никога еднозначно:

Благословен ли съм, или наказан
да съществувам противоречиво,
но съм осъден цял живот да нося
във плът на варварин душа на елин.
Към съвършенството отправям поглед,
а се препъвам в делнични съблазни
и туй, което се стреми да литне,
е смазвано от тежестта на хляба.
Не ми достигат вече сетивата
до изнемога да се наслаждавам,
ала което тялото ми иска -
душата го отхвърля със погнуса…
Дух и материя – каприз неведом,
борба на рая и на ада в мене!…
Нима ще трябва цял живот да мъкна
с крилата на духа суетно бреме?…

Здравко Кисьов, “Присъда” от стихосбирката “Канон”, 2002

И ако за Сартр “Адът – това са другите”, то в Здравко-Кисьовите стихове:

Каквото и да правя, се оказва,
че раят е някъде наоколо,
а адът – винаги в самия мен!

Здравко Кисьов, из “Показания” от книгата “Зрение”, 1984

Тези асинхроничност и дисхармония между тяло и душа, аз и другите, иманентно и трансцендентно са именно силите, които ни поробват, ала и които ни даряват свободата. Защото не е ли игото на дихотомията най-страшната тъмница за полета на душата, а изборът и многообразието – най-голямата ѝ волност? Нищо не е само черно или само бяло. Щастието никога не е просто сладко, а тъгата, самотата, неразбирането и отчуждеността – в тях се прокрадва ароматът на красотата, защото не са ли именно те, които вдъхновяват духа да пише и осмисля?

Не може още никой да ме види
такъв, какъвто съм самият всъщност.
Един ме преценява по обувките
и знам добре – това е обущарят.
Друг ми говори само за косата
и се досещам, че ще е бръснарят.
Ако не ми стои добре костюма,
ще се обади именно шивачът.
Стоматологът ме следи в устата,
пияницата – чашата в дланта ми.
На грешките ми ръкопляска оня,
който до гуша е затънал в грешки.
И вече губя всякаква надежда,
че някой ще обхване всичко в мене,
за да проникне и до същността ми.
И се стремя да проумея само
къде се губи винаги поетът,
когато ме разкъсват стиховете.
Ще бъде вик, дори ако прошепна:
Неразпознат сред свои преминавам!…

Здравко Кисьов, “Неразпознат” от стихосбирката “Канон”, 2002

На пръв поглед тези строфи извикват в съзнанието Ботевото “… и гласът ми да премине тихо като през пустиня!” – трагично е да живееш в свят, където всеки е затворен в малката си лична вселена и разпознава само белезите на собствената си същност. Още по-трагична е съдбата на твореца в подобен свят, защото за разлика от другите, загледани в своите собствени съдби и премеждия, той гледа навън и създава за тях, а когато не може да проникне през черупката на нежеланието им, прераснало в невъзможност, да виждат и усещат, това ранява неимоверно. А стиховете са стихия, те “разкъсват”; и все пак поетът продължава – той може, на кладата на неразбирането, да допуска като другите, че е жертвеният агнец на чуждата заслепеност и мощта на поезията, но той всъщност е онзи, който извежда напред значението и не се спира по пътя си – пътя на творенето:

И вече всяко, даже несъзнателно,
докосване ми причинява болка.
Боли ме от милувката, от удара,
от истината, от лъжата гнусна,
от музиката ме боли, от тишината,
от светлината и от мрака също.
Каквото да изпитам – все е болка.
Но по-добре е тъй да си остана
незаздравяваща, кървяща рана, -
защото заздравея ли, навярно
ще се превърна в противоположност,
във къс месо – безчувствено, ненужно.

Здравко Кисьов, “Рана” от стихосбирката “Канон”, 2002

Roman_Kissiov-Risunka_po_stihove_na_Zdravko_Kissiov-02

Вечното противоборство вътре в самата душа и между нея и света се проявява и в сферата на изкуството на поета, понеже за твореца процесът на творене е неделим от битието. Нещо повече – той е самото битие, най-върховната “прищявка” на духа. Крехкият баланс между телесното и душевното все пак може да бъде постигнат, ала както авторът посочва – не завинаги:

Обичам да стоя във стаята си с часове
сред бележити умове – сред книги и картини,
обичам и да се разхождам в пъстротата
на улицата, пълна със съблазни,
и лесно може да се долови в това
кое прищявка е на тялото, кое е – на духа.
Ала надвеся ли се през прозореца, когато
поискам, уморен, да глътна въздух, сещам -
наполовина съм във стаята, наполовина – вън,
с глава – в нощта, със тялото – сред книги,
като везна, внезапно уравновесена,
и ми се струва, че омиротворявам
две сили в мен, които все воюват.
И дълго на прозореца стоя,
почти подобен на полесражение
в затишието между две войни.

Здравко Кисьов, “Прозорец” от стихосбирката “Канон”, 2002

Тези две войни присъстват във всеки аспект на живота, във всичко, което правим. Понеже всяко нещо има повече от един възможен прочит, дори най-чистите и безкористни дела. Дори предрешени като кошмарни съновидения, катастрофалните последици от конфликта между човешките същности, доброто и злото, очакванията и резултата са неизменен елемент във вселената, който способства раждането на изненадите, правещи света ни толкова богат:

Присъни ми се сън,
че и аз като Петър, Апостола,
казах на просяка-инвалид:
“В името на Иисуса Христа,
стани и ходи!”
Просякът наистина се изправи,
но вместо да се зарадва,
се нахвърли върху ми:
Човече – викна ми той –
защо ме обричаш на глад,
кой сега ще ми даде милостиня?
Нещастнико – отвърнах му смаян –
не в нозете сакат си бил ти,
а в сърцето,
щом заради жълти стотинки
си готов да отхвърлиш
най-великата Милост!
Ах, добре че това беше само
един нелеп сън!

Здравко Кисьов, “Сън” от стихосбирката “Небесен глас”, 2002

Отношението шепот-вик е също ключово в творбите на поета. То не се простира само в рамките на гласа на неразбраната душа, в обострените сетива на която всяко прошептяване отеква с гръмовен отглас. То се отнася и за света около нас – където често по-голяма гласност се дава на маловажното, докато същински необходимото преминава покрай нас безмълвно:

В неделния предобеден покой,
когато сетивата се отпускат
след делничната суетня и глъч -
ехтеж внезапен пак те вцепенява
и мисълта ти дълго в плен държи,
сякаш че капки в мозъка ти капят.
А всъщност – на отсрещния балкон
жена изтупва своите килими
и твърдата материя плющи
като ехтеж при изстрел, равномерно…
О, колко си несправедлив, живот,
щом незначителното, дребното крещи
така неистово и сетивата ни владее,
докато драмата съдбовна на човек
понякога и в собствения дом
протича все по-тихо и незримо!…

Здравко Кисьов, “Несправедливост” от стихосбирката “Канон”, 2002

Но и тук Здравко Кисьов не е крайно песимистичен – започва следващият кръг на сюитата – с напомнянето, че животът е кръговрат, че всичко е движение, и справедливостта никога не е твърде далеч. За всичко има време и търпението (което обаче не трябва никога да се бърка с примирение и апатия) ще бъде възнаградено:

Червеношийке, малка моя птичко,
не се обиждай и не се отчайвай,
че никой днес не иска песента ти
да различи сред този хор неистов
на твоите сестри неизброими.
Сега мълчи, сега пази гласа си,
дори се скрий от погледа на всички!…
След пролетта на косовете щури,
след славеевите концерти в здрача,
щом лятото на слънчогледите отмине
със химни на авлиги в зноя трепкащ
и със надпяването на щурците -
виж, иде есента със хлад и вятър,
със грак на гарвани, със тишина дъждовна,
с нашествието на снега… И чак тогава
един твой звук – ще бъде вече празник!

Здравко Кисьов, “Послание” от стихосбирката “Канон”, 2002

Roman_Kissiov-Risunka_po_stihove_na_Zdravko_Kissiov-03

Сюита звучи у мен, когато чета стиховете на Здравко Кисьов – от лед в огън преминава душата по стъпалата на простите му, но дълбоки думи, после пак в лед и пак в огън и така – нагоре по стълбицата на живота, която е тъкмо такава – ту пареща, ту смразяваща; даряваща надежда и струпваща казън върху живите същества. Сюита опитах да напиша – сладка и горчива, както сладък и горчив е животът. И в меандрите на настроенията и темите на поета открих, че основната тема, онази, обединяваща всички разнообразни мотиви в сюитата на поезията му – е не друга, а самият живот – онова, от което никъде никога не можем да избягаме. Дори и след него.

На рождения ден на големия поет бих искала да Ви оставя с една мъничка негова пиеса, с която мисля, че е нужно да започва и завършва всяка наша сюита:

Мила…
Реактивен рев отново прорязва думите ми
и залюляни във ехото му,
заспиваме с клепачи отворени.
Хора в скафандри владеят нашите сънища
и мъчително си пробиваме път
в огромната звездна виелица…

Мила…
Стронций тегне във въздуха, лепне по думите.
Замълчим ли, в тишината настъпила
тътнат атомни взривове.
С тежки стъпки приближава пустинята.
И с гримаса от болка ­ като листи зелени
съхнем в зноя на времето…

В какво време живеем!… ­
казваш сякаш на себе си
и затваряш с умора вестника сутрешен.

Мила,
време за обич е!… Време за обич!…

Здравко Кисьов, “Време за обич” от стихосбирката “Канон”, 2002

Снимки: Роман Кисьов

Здравко Кисьов е роден на 1 януари 1937 г. в гр. Завет, Разградска област, но почти целият му живот е свързан с град Русе. Бил е зам. председател на Клуба на дейците на културата в Русе и първият председател на Дружеството на писателите в Русе от неговото създаване през 1976 г. до 1991 г. От 1982 до 1991 г е главен редактор на литературния алманах “Светлоструй”.

От 1970 г. той е член на Съюза на българските писатели, а от 1974 – на Съюза на преводачите в България. Автор е на близо двайсетина авторски и още толкова преводни книги. Той е активен преводач,главно на поети от Полша и прибалтийските страни.

Неговата поезия е превеждана на 19 езика в света, а негови книги се намират в най-големите библиотеки на света, като напр. Британската библиотека, университетските библиотеки в Оксфорд, Харвард, Конгресната библиотека във Вашингтон и много други.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай