Public Republic Art Studio

Йосиф от Преслав

7 януари, 2012 от · Няма коментари

Написа и илюстрира Йордан Тачев

Tachev

Всяка подобна история обикновено започва с “Имало едно време…”. Тези разкази обаче нямат нищо общо с обикновените вечерни приказки, които бабите ни разказват преди лягане, докато натъпкват пухените завивки и сърбящите вълнени одеяла, че да ни е по-топло.

Не, разказите, които ще прочетете, са извадени от тъмните дебри на Българската история и не са нищо като обекновените фентъзита. Но пък нищо в България не е обикновено. Това е магията на нашата пъстра държава.

Ще прочетете четири разказа, всеки посветен на сезон от годината; дванадесет разказа, посветени на месеците; седем – на дните седмицата; 31 – на дните от месеца; 12 – на часовете; 3 новели и 22 стиха. Всичко това, събрано в един сборник, който надали ще излезе цял от този лаптоп. Нека започнем.

Историята се развива през пролетта, когато цветовете растат и дърветата сякаш се пръсват в зари от розово, жълто и бяло; птиците се завръщат от топлите страни, а младото слънце плахо се показва изпод топящите се снежни завивки.

Все още е студено, но това не пречи на българите в Преслав да възхваляват Деня на Свети Йосиф, когато работата е забранена. И това е добре дошло за героя, когото виждаме да слиза от старата си дървена каручка и да се затътря мудно към хана, за който си е мечтал цяла сутрин.

Да, този обед ще падне голяма гощавка. Защото Йосиф не обича нищо повече от големите гощавки, а когато Йосиф не обича нещо, не го прави.

Щом постави ръка върху желязната дръжка на вратата и я бутна, ушите му прихнаха от дразнещото изкърцване на разждясалите панти, а носът му се напълни с киселата миризма на застояло пиво.

Още щом влезе в хана, той се разочарова – заведението беше претъпкано. Нямаше място на нито една маса. Йосиф прегледа всяко ъгълче – едри българи, слаби българи; невзрачни и доста видими. Тъкмо щеше да се откаже от бирата, когато започна да се вдига врява от една от масите близо до него.

Трима мъже играеха на някаква игра на карти, когато един от тях – едър и гологлав, с препасан на бедрото меч, рязко се изправи и стисна ръката на дребничък човек, облечен в ездитно палто, препасано с протрит колан от свинска кожа и нахлупил най-странната шапка, която Йосиф бе виждал някога.

На нея имаше не едно, а цели четири пера и всички от различни птици. Като изключим този артикул, човечето беше напълно невзрачно. „Кого ще мамиш ти, бе?” разгневено попита здравенякът. „Да мамя? Че смея ли да правя подобно нещо?” попита човечето.

Гласчето му наподобяваше това на врабче – покачваше се и спадаше, но никога не се понижаваше. Мъжът изглеждаше по-скоро весел, отколкото изплашен от застрашителния вид на съперника си. „Мамиш, мишко! Видях, че мамиш.”

„Замисли се, драги ми господине! Как бих могъл да мамя с толкова много честити и наквасени господа около мен? Че това би било сигурна смърт!”

Здравенякът изглеждаше стъписан, но скоро се отърси и изви още по-силно ръката на мишока. А човечето направи едно–две прости джижения и се отпримчи от месестата ръка. Като детска игра. „Отговори ми на следния въпрос, господине: къде си по-силен – в ръцете или в главата?”

Второ стъписване от страна на едрия. Последва силен замах, който дребничкият успя да избегне, като залегна. Втори замах и второ залягане. След което мишката се изшмугна някак изпод масата и се озова при съседната маса. Здравенякът реагира бавно, но все пак се нахвърли към съперника си само за да осъзнае, че него вече го нямаше на старото място.

Плешивият стана, огледа се – мишката я няма никъде. Огледа се пак – пак нищо. Изсвирване. „Ей, здравеняк!” Побойникът погледна нагоре и що да види! Дребничкият се качил на една от гредите на тавана и клатушка крака.

„Слизай оттам!” закани му се с юмрук здравенякът. „А, не! Не и докато не ми се извиниш за обидата.” „Слизай, казах!” „Е, щом настояваш…” Мишокът скочи и с гръм и трясък се приземи върху врага си, събаряйки го на дъсчения под. Преди здравенякът да се помръдне, мишокът скочи на пъргавите си крачета и вдигна юмруци.

„Ставай да се бием, грубиянин!” „Сега ще те науча! Грубиянинът замахна, но мишокът приклекна, а после му зашлеви шамар. Грубиянинът заекна, но отново замахна, този път по-непохватно. Малкият клекна, после последва втори шамар. Замахване, клякане, шамар.

Здравенякът вече не знаеше какво да прави. Мишокът се ухили до уши и му плесна поредния шамар. Здравенякът залитна назад и преобърна масата зад себе си. Съдържателят, който бе свикнал на подобни свади и много добре знаеше как да постъпва, ако изникваха, вече бе изпратил един от синовете си да извика градската управа.

Да се бият подпийнали нехранимайковци бе едно – хубаво, нека го правят, докато не дойдат войниците – той бе стар и нямаше желание да се намесва; но да трошат собствеността му, бе нещо друго. Той нямаше да го търпи. Направи знак на останалите си трима сина и четиримата скочиха да разтървават биещите се.

Разделиха се на две групи и всяка се зае с всички сили да разтървава. Извиха ръцете им зад гърбовете, но двама от братята с ужас установиха, че всичката им сила не бе достатъчна да спре мишока, който със същата лекота, с която извършваше всяко свое действие, се изплъзна от тях, махна им за довиждане и излезе през входната врата, профучавайки покрай Йосиф.

„Оставете го да си ходи, нареди им бащата. Хубаво, че се отървахме, пък, ако имаме късмет, управата ще го намери.” Йосиф видя как извеждат здравеняка навън, където щяха да изчакат властта да се погрижи за него, и видя повод да си тръгне.

Той не обичаше пренаселените заведения и това му посещение бе единствено за тази година. Излизайки навън, младежът усети, че нещо не е наред. Каруцата му не беше на мястото си и той с ужас видя, че тя завива в края на улицата. Със стон на устни той се втурна напред.

Март е вестителка на пролетта, но все пак зимата все още бе на власт и мразовитият вятър брулеше гърдите му, което го забавяше. Засуквайки крака, той се изненада от бързината си – бързо гълташе разстоянието, което го делеше от собствеността му.

Явно крадецът се страхуваше да кара бързо, за да не привлече вниманието на жителите. Йосиф вече можеше да докосне каруцата и в същото време викаше на каращия: „Спри, спри”. Апашът се правеше, че не го чува, и изглежда, че не възнамеряваше да спре.

Задъханият младеж се вкопчи с две ръце в дъската, пренебрегвайки треските, които се забиваха в дебеличките му пръстчета. Конят все пак си оставаше по-бърз от злощастния си собственик и скоростта завлачи Йосиф по павирания път подобно на парцалена кукла. Набиране, извикване на всичката си оставаща сила и гонителят се озова сред сеното, което превозваше.

Опитвайки се да запази равновесие, той се придвижи до крадеца и го стисна за врата. „Пускай!”, изграчи единият, “Спирай!”, изрева другият. Слабо боричкане и нова размяна на заплахи. Ненадейно коларят издърпа юздите и конят направи рязък завой, отправяйки се по нова, по-тясна и по-неподдържана уличка, която Йосиф не познаваше.

Редица резки завои и скоро конят изведе талигата в тясна, изоставена уличка със задънен край. Крадецът за пореден път издърпа юздите и добичето рязко спря. „Ще те науча аз тебе, крадец” изръмжа Йосиф, но се закова, щом осъзна, че врагът му е същият онзи мишок, който изхвърча от хана преди няколко минути.

Сега обаче той не изглеждаше толкова дребен – сякаш беше пораснал с поне още една глава. С плавно движение той се отпримчи от младежката хватка и в рамките на няколко секунди от нападател Йосиф се превърна в нападнат, с нож опрян о гърлото.

„Не мисля, че си в състояние да задаваш команди, приятелю!”, ухилено заяви мишокът. Младите очи се разшириха и младежът започна да хленчи за милост. „Че каква полза имам да те убивам? Ще си ми само излишна тежест. Искрено се извинявам, че те ограбих, млади господине, но виждаш ли, имах нужда бързо да се разкарам от злощастния хан. За мен ще бъде изключително непродуктивно да вися в тъмница. Влагата не понася на здравето ми. Сега ще те пусна, господине, но само ако дадеш честната си дума, че няма да викаш и няма да избягаш.”

Младежът треперливо кимна и странникът повдигна вежди в знак на удобрение. Ножът се отдръпна и Йосиф пое огромна глътка въздух. „Имаш ли храна?”, попита друмникът. Йосиф, който все още беше шашнат, просто поклати глава и отново пребледня от страх, сякаш онзи щеше да го убие, разочарован от отговора. Вместо това мъжът бръкна във вътрешния джоб на палтото си, извади парче осолено месо и залък кисел хляб и с пълна уста заяви: „Е, жалко, че няма да можеш да обядваш с мен.”

Следва продължение…

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай