Public Republic Art Studio

Белият приказен свят на Каралийчев

12 януари, 2012 от · 2 Коментара

Проф. дфн Светлана Стойчева

Prikazen sviat

Нека осмислим, че всъщност Ангел Каралийчев не разказва приказки – той е от сътворителите на приказни светове.

„Приказен свят” не е просто едно обединяващо заглавие на приказките на писателя. Първо той щастливо го открива още когато обединява книгите си „Мечо”, „Крали Марко” и „Жълтици” за второ издание; после под същото заглавие събира почти всички свои разкази за деца (другото им жанрово название е авторски приказки) и ги издава в тритомник.

Тези три тома „Приказен свят” (1930-1933) и до ден днешен са най-представителните за типа Каралийчева приказка. Колко (с)мислено е това заглавие говори и фактът, че в творчеството му се появява и контрастният му антипод – „Лъжовен свят” (1932).

Разбира се „лъжовният” свят е обърканият и сгрешен свят на социалната реалност – мястото, където човешката душа може да осиротява и да студува: „Колко е пусто на този свят. Свой човек няма. Сирак е човешката душа. Тя ходи с протегнати ръце, пипа в тъмнината, моли се и не може да найде родни прегръдки. Кой ще отвори вратите си и да я прибере, когато замръкне в някое далечно село?” (от разказа „Иван Кралев”, посветен на Н. Лилиев, поместен в сб. „Лъжовен свят”).

Каралийчевият приказен свят не е светът на фолклорната приказка. Към нея той също има отношение, доказано най-вече с преразказаните от него народни приказки, събрани в отделни сборници („Дядовата броеница” (1931), „Край огнището” (1936) и др.). За писателя те са част от родовата култура, която силно го интересува – но не в нейните словесни или материални „застинали” форми, а като съхранения примитивен и чист дух на народа.

Тази посока на търсене на родните корени не е характерна единствено за Каралийчев – това е почеркът на движението „Родно изкуство”, българската „дума” в европейския модернизъм между двете световни войни, обединяващо едни от най-добрите ни творци във всички изкуства тогава. Чрез приказката Каралийчев черпи от генетичната културна памет на цялото човечество, но истински го интересува улавянето на българското „родно”.

Приказката на Каралийчев „Житената питка” (публикувана още в първата му книга за деца – „Мечо”, 1925) изглежда буквално като „възстановка” на „родното”: „Разровила баба огнището скритом, извадила питката и я потулила някъде. Ваню и Кунето претършуваха кюшенцата, пъхнаха главичките си под одърчето…” *. Още началото показва, че „тази” житена питка не е от познатата фолклорна приказка, въпреки че и тя присъства в текста, но само като вътрешен цитат, като напомнена.

Бабата импровизира „своята” приказка за житената питка, за да обясни на гладните си внучета защо й е на питката да обиколи „нивката”, като вплита битови (днес те ни се струват даже етнографски) реалии: мястото на семейната нива на „къра”, с „крушката самосенка” насред нея, със замръзналото „кладенче” под синора, „хамбаря”, който чака узрялото „житце”, че и кучето Черню.

Така приказката се ражда от самата комуникативна ситуация и желанието да събере сякаш цялото семейство: докато слушат баба си, децата дочакват не само питката да изстине, но и бащата да се завърне, за да се седнат всички около трапезата.

И всичкото това е интимизирано чрез нарочната употреба на умалителни имена и е поетизирано чрез пейзажа на загърнатия и заспал като затопленото житно зрънце на нивата селски свят. Само заради този пейзаж бихме нарекли писателя майстор на топлата словесна миниатюра. Илюстраторът на първото издание Илия Бешков „превежда” тази топлота на езика на изобразителното изкуство.

Погледът на фолклорния човек, сравним само с детския – това е гледната точка, която интересува Каралийчев. Затова и пейзажните му импресии обикновено стилизират фолклорните представи, силно ги поетизират, а случките най-често са проява на етичността на простосърдечния човек, или с други думи, на „наивната и магическа детска душа” (М. Арнаудов), или на „селско-фолклорния примитив” (В. Галонска). Неслучайно когато преразказва фолклорни приказки, Каралийчев предпочита битовите сюжети с „регионално” звучене или дообогатява/стилизира универсалния приказен сюжет чрез внасяне на битови детайли.

Дори ако описва и „усвета”, той пак се опира на обозримия реален свят на земния българин. В приказката „Дяволчето” (сб. „Мечо”, 1925) „оня” свят се оказва просто мащабно увеличеният „този”. Долната земя е построена чрез познатите до болка на селския човек пространствени ориентири: „Биволите им големи като черквата, а снопите като къщите. Хората високи като кавака на гираня. (…) Някъде зад нивите пуши селото. Черквата му като балкан, а камбанарията му се губи забита в небето.(…) Вървят, що вървят, стигат една гора. Дърветата й по-големи от курника. Листата й като черги…”.

В приказката „Чепинският змей” (сб. „Божият ратай”, 1936) разказвачът демонстративно се отказва да опише змея със следната аргументация: „Не мога да ви го опиша, защото никога не съм виждал змей”. Тази реплика е парадоксална от гледна точка на „незнанието” на разказвача и „знанието” на всеки читател или слушател на няколко вълшебни народни приказки.

Но в друг случай пък идва провокативният въпрос на разказвача: „Ти виждал ли си Рогатото? Не си. Пък аз съм го виждал.” („Рогатото” от „Мечо”, 1925). Тези любими вмъкнати реплики на Каралийчев подчертават игровата конвенция между разказвач и читател.

Безспорно взаимопроникването на реално и приказно e най-същественото в концепцията на Каралийчев за литературната приказка. Двете „борещи се стихии” (Б. Константинова) на приказното и реалистичното съставляват творческия му феномен, който може да съотнесем изобщо с творческия феномен на българското разказване. С това се свързва и трудната жанрова определимост на текстовете му, преплитащи елементи на приказката и разказа.

Лесно е, когато разказвачът обявява началото на приказката, след като е започнал вече разказът: „Приказката започна вече” („Мечето” от сб. „Жълтици”, 1927). Но най-често те са преплетени точно като в онзи момент от повестта „Ането” (1938), когато патето невероятно понася къщичката, за да търсят заедно изчезналото момиченце, а разказвачът внася факта, че електрическата крушка „логично” спира да свети, тъй като жицата е прекъсната. Примерите са много.

Приказният свят на Каралийчев е „бял” (има и приказка с такова заглавие – „Белият свят” от сб. „Богородична сълза”, 1929). Метафората можем да „отворим” по много начини: свят през бял, добър поглед; свят по Божиите закони; свят на белия пейзаж; изобщо свят на бялото.

Това е светът-убежище, изграждан още от първата му книга с разкази за възрастни „Ръж” – книга, която съдържа реакцията на твореца срещу кървавата разправа на бунтовете на селяните през 1923-та. Както Гео Милев противопоставя на братоубийството своята философскооптимистична митология, така Каралийчев създава и непрекъснато попълва с нови щрихи (най-вече чрез приказките си за деца) своята бяла митология:

„А воловете, като два големи бели орли, се бяха спрели на върха на хълма с вдигнати глави. Дошли са от небето. Слезли са да донесат благословение и сила на земята, която ще роди хляб. Два бели божи пратеници. Ако те отлетят – земята ще опустее. И нивите ще заплачат, и гората ще заглъхне.” („Пролет”, сб. „Ръж”, 1925).

Дори когато иде реч за контрастното на бялото – черното, то пак е потопено в белия свят на Каралийчев. Ето въвеждащият пейзаж още в първата публикувана приказка за деца на Каралийчев „Рогатото” (в сп. „Детска радост”, 1924): „Снежинките падат като мънички бели ангелчета. Кацат по измръзналите пръстчета на младата вишна пред прозореца, люлеят се. Смеят се весело и тихичко и поема ги вятъра, издига ги.

Изведнъж ще се втурне през портичката на градинката Рогатото и те ще изпищят. И техния писък ще влезе през куминя и ще посипе сажди от камината.” И в следващата Каралийчева приказка, публикувана от Ран Босилек в „Детска радост” (1925) – „Житената питка” – бялото е „наваляло” така, както може да се случи само през детския поглед или погледа на детството: „Ваню и Кунето залепиха очи на изпотения прозорец. И видяха широкия, белия път. Нападал от небето сняг — един човешки бой. Затрупал дърветата, затрупал малките къщурки, затрупал гората”.

Естетическата наслада от Каралийчевите декоративно красиви родни светове е факт, но той нямаше така да засяда в паметта и истински да приобщава, ако емоцията не беше главното в тях – една от първите причини приказките му толкова много да въздействат. Декоративният рисунък не само че не „умъртвява” природата, а точно обратно – дори може да се опре на „туптящото сърце” на т.нар. мъртва природа.

Например мъката на славейчето, че не може да занесе едно животоспасително зърно грозде на болната си майка е толкова голяма, че дори разплаква камъка (похвата на буквализираната метафора), който, разбира се, е по каралийчевски бял: „То отвори уста и запя, но песента му беше толкова жална, че разплака белия камък, който стоеше забит край пътя с едно черно число на челото. Едри каменни сълзи, затупкаха в праха…” („Есенна приказка” от сб. „Мравешка история, 1931).

Ако говорим за емоционално преживяване, на първо място е „Майчина сълза” (сб. „Кладенче”, 1934). Тук приказният свят е побран в една гореща майчина сълза, която, от своя страна, стапя всички неумолими обстоятелства: осакатеното и осамотяло малко лястовиче, наближаващата зима, навъртащия се котарак.

Ако кажем, че тази приказка е шедьовър, то трябва да споменем и колко траен е интересът на автора към темата за всесилната майчина/Божия любов. Много и много пъти се появява мотивът в творчеството му за болното пиле и сълзата на майката преди „Майчина сълза” („Сълзите на синеокото момиче”, сб. „Честит човек”, 1930; „Сълзите на птичката със сребърните криле”, „Майчина клетва” и „Лястовичка” от сб. „Мравешка история”, 1931), а и след нея („Майка”, сб. „Божият ратай”, 1936).

Едва ли ще сгрешим ако кажем, че Каралийчев предпочита магическата сила на майчината обич и пред най-големите чудеса, които предлагат вълшебните фолклорни сюжети. Затова неговите приказки не могат да се възприемат „наужким” и условно – те или ангажират читателя, или – не.

Затова и читателят им не е „големият” или „малкият”, а душевно чувствителният човек. Посланието на приказките не може да се предаде – то трябва да се преживее. Не е чудно, че този автор е определян като „най-сърдечен и най-много подкупващ човешките, социални чувства на читателя” (Г. Константинов).

Недостигът на „човешкото” в се усеща не само днес, но и в 30-те години на ХХ век, във времето на написване на първите варианти на повечето от най-популярните приказки на писателя. Каралийчев търси тези ценности единствено в примитивната душа, чиято наивност и простота преоткриваме чрез детето. Но в края на краищата приказките му не изграждат един идиличен свят на наивно и щастливо човечество, а по-скоро на едно невинно, но нещастно човечество.

Героите му живеят в мир с Божия свят в себе си, но не и със социалния свят. Затова в приказките му доброто невинаги води до приказното благополучие и това е една от съдържателните причини те да клонят към жанра разказ.

С други думи казано, в тях злото не се наказва, както това става във фолклорните приказки, а по-скоро се утвърждава доброто въпреки лошото. Злото носи страдание, но не заплашва доброто; несправедливата социална наредба не накърнява добрите души на героите на писателя, защото доброто и злото са положени в различни сфери.

Малцина са авторите, които могат да пробудят мисълта за бедните, нещастните и самотните така, както Каралийчев. Именно от неговите разкази С. Янев извежда формулата, валидна според него за цялата българска проза за деца преди 9. септември 1944 г. – „беден, но честен”. Ако емоционалното въздействие на тези текстове и до днес не е под въпрос, то заслужава да се помисли върху социално-етичната им доминанта в сравнителен план с днешните ценности.

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • Весела Фламбурари // 12 яну, 2012 //

    “Светът-убежище” ми е много, много нужен! С Вашата прекрасна статия се докоснах до него! Благодаря!

  • troha // 12 яну, 2012 //

    Един интересен литературен труд ! В една очаквана и полезна рубрика!

Коментирай