Public Republic Art Studio

Весела Фламбурари: “Винаги при всичко трябва да се започва от децата”

6 януари, 2012 от · Няма коментари

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Димитър Ганев с Весела Фламбурари

Разкажи ни малко за себе си.

Родена съм в Добрич, Северна България, близо до Черно море. Много хубав град, много си го обичам, има огромна градска градина, в която растат диви теменужки. Като малка карах летни кънки там. Родена съм в семейство на татенце юнак, който беше скулптор и майка учителка по биология. От малка чувствах вкъщи дух на творчество. В ателието на татко можех да се омацвам цялата с мрамор… с гипс де, с мрамор е малко трудно да се омацаш. От малка имам желание да се забърквам с някакво изкуство.

Тате беше основател на първия куклен театър в града и работеше там като художник. Общо взето съм израснала в кукления театър и реших, че ще стана куклена актриса. Когато бях 10-ти клас, в нашия куклен театър беше по разпределение Мая Новоселска. Тя ме готвеше за НАТФИЗ и взех, че влязох. Изкарах много хубави пет години там.

Точно 90-та година, когато завърших, се смени строя и нещата малко загрубяха с намирането на работа и тогава реших, че ще си сменя професията и записах “Културология” в Софийския. По това време влязох в радио Христо Ботев. Седем години водех едно детско предаване, което се казваше “Тинтири-минтири” и много ми харесваше.

Там започнах да си пробутвам приказчиците, по радиото за пръв път си публикувах нещата. Децата бяха много заинтригувани. Общо взето винаги съм си пишела, но в радиото вече имах възможността да публикувам. Там имах и много добра редакторка, на която съм изключително благодарна.

Благодарна съм и на професорката си в НАТФИЗ, защото превърна всичките ми гледни точки в хоризонт. Николина Георгиева. 99-та година в издателство “Фют” издадох първата си книжка с приказки, която се казва “Приказки за мъничета”.

Големият ми обрат беше, че от Добрич дойдох в София, но в един момент се запознах с мъжа си, който е грък. Той каза “Хайде, ще се женим, ще се женим” и така се озовах в Атина. Започнах отново всичко отначало.

За добро или за лошо?

Като е по любов, е винаги за добро. Освен това ние двамата си имаме собствена страна – не е България или Гърция, нашата си страна си е наша и си върви с нас.

В Атина преподавах театър в едно частно училище по изкуства и започнах по-сериозно да пиша. През 2009 “Жанет 45″ ми издадоха една книга – “Съчиненията на малката мишка Метличина.”

Оттам нещата тръгнаха доста нагоре. Сега издавам в няколко издателства, защото в момента е трудно да издаваш само в едно издателство. Имам осем книжки.

Миналата година за пръв път бях наградена с националната награда за детска литература “Петя Караколева”. Тази година за втори път бях наградена с националната награда за детска литература “Константин Константинов” и ми остана само една награда, която е за цялостно творчество, и се надявам да имам време за нея.

Важни ли са тези награди?

И да, и не. Важни са, защото носят признание, радост. Нашите професии, които са свързани с писане, с театър и изобщо с изкуство, е важно да комуникираш.

Като си намерил формата, е хубаво да стига до другите, и в това отношение наградите помагат – ставаш малко по-известен и хората повече се заслушват в теб. Освен това започват да те канят на много срещи с дечица, което мен много ме радва. Много обичам дечицата. Аз им разказвам приказките си с куклички.

Защо толкова обичаш децата?

Принципно нещата, които пиша, винаги излизат детски. Опитвала съм се да пиша за възрастни, но не се получава. Веднъж например ми поръчаха сценарий за едно политическо предаване и аз го написах.

Стана прекрасно предаване – политическо… и за деца. Каквото и да направя, това излиза. Общо взето с малките деца се разбирам най-добре.

За какво си говорите?

На най-различни теми си говорим. Например за това какво вижда едно червейче, когато излезе над земята.

Когато на малките деца им харесва нещо, то наистина им харесва. Когато не им харесва, те си го казват и не те лъжат.

Какво мислиш за новата рубрика на нашето списание – Public Republic Junior?

Много се зарадвах, когато разбрах, че я стартирате. Отдавна познавам “Public Republic” като за възрастни и го чета с голям интерес. Определено има нужда и от тази рубрика.

Защо има нужда от нея?

Ами защото прекалено много са вързани за компютрите децата. Интернет не мирише на нищо. Там няма ухания. Интернет не е вкусен. Живият живот е по-пълнокръвен и е хубаво хората да се виждат очи в очи. Но тъй като така и така е ясно, че децата от най-ранна възраст за вързани за компютрите, е хубаво да има нещо в тоя интернет, което да ги връща към живия живот.

Аз мисля, че “Public Republic” ще свърши тази работа с новата си рубрика. Списанието кипи от живот, от истински неща, които се случват в действителността.

А ти защо пожела да участваш в рубриката?

Възможността да работя в тази насока беше като коледен подарък за мен. Обичам директната връзка, срещите, когато сме очи в очи. Много се надявам и в рубриката да се получи тази директна връзка с децата.

Аз смятам, че винаги при всичко трябва да се започва от децата. Всеки започва от възрастните, което е голяма грешка. Все пак децата са бъдещите възрастни, нали? Ако не можеш да накараш едно дете да прочете два реда, то ще бъде един възрастен, който с гордост ще казва, че не е прочел нито една книга. Има такива, срещала съм ги. Не им е интересно, но просто никой не ги е запалил, когато са били деца.

Общо взето детето винаги попива това, което вижда. Не това, което казваш, а това, което правиш. Да речем, че го караш да си мие зъбите сутрин и вечер – ако ти не си миеш зъбите сутрин и вечер, детето ти също няма да го прави.

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Модерни времена

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай