Public Republic Art Studio

Наровите Семена

24 януари, 2012 от · 1 Коментар

Приказка от Диана Петрова

Narovite semena
Снимка: jbelluch

Когато листата на дърветата поруменеят и есенният вятър запее тъжна песен, старият горски магьосник започва да приема гости. Те, за съжаление, не са много любезни – отбиват се само за да поискат нещо. Но старецът няма нищо против.

Гледа винаги да изненадва гостите си – прави го от скука и защото си е малко вдетинен.Така една слънчева есен при него се отбил момък на име Найден.

Той искал да спечели ръката на самата прекрасна принцеса и затова трябвало да победи царската войска само за два дни. Казал на магьосника, че бил най-бързият боец, но въпреки това едва ли щял да се справи с толкова много войници.

Магьосникът се съгласил да помогне на Найден. Старецът му дал купа с нарови семена и го предупредил да запази едно и за себе си. Щом ги посеел, от тях мигом щели да израстат големи нарови дървета. Найден не знаел с какво могат да му помогнат тези дървета и си тръгнал озадачен.Запътил се към царството, а пред него се виела опашка от жени, облечени в черно.

- Защо сте тук? – попитал една от тях.

- Идваме да оплачем мъртвите си синове – рекла тя. – Предводителят на войската, Симеон, убива всички, които поискат ръката на царската дъщеря.

Найден подминал опашката и помолил пазачите да го пуснат при царя. Той го приел и когато момъкът влязъл, изгледал дрипавите му дрехи отдолу до горе.

- Къде ти е оръжието? – попитал царят.

- Нямам, Ваше височество.

Царят дал знак на пазачите да придружат момъка до войската му и им наредил да подготвят място за още един мъртвец, защото бил сигурен, че и Найден ще бъде убит.

*
Царската войска се разстилала като дъжд по цялото поле, всички въоръжени с оръжия от страшни по-страшни. Щом видели Найден да се задава, войниците настръхнали и насочили копията си към него. Той се втурнал срещу тях, промушил се през първите редици, прескочил вторите и се хвърлил право върху коня на Симеон. Грабнал ножа от ръката му и го допрял до врата му. Войниците не посмели да помръднат, защото сега техният водач можел да умре.

- Какво искаш? – попитал го през зъби Симеон.

- Дай ми войската си за една нощ и аз ще се предам – пошушнал му Найден.

- Хм – закашлял се предводителят.

- Ако го сториш, ще станеш герой за цял живот. Ако откажеш, и двамата ще умрем безславно – добавил момъкът.

Предводителят помислил каква чест го очаква. После погледнал към ножа, опрян в гърлото му, и дал съгласието си. Заповядал на войската си да се подчинява на Найден само за една нощ, а на следващата сутрин да го убие.

После се отправил към дома си да си почине.Когато останал сам с войската, Найден им заповядал да прекопаят бойното поле. Войниците се трудели до късно през нощта, защото земята била утъпкана и суха. Призори момъкът им раздал наровите семена. Всеки засадил своето и скоро се извили дълги смолисти дървета.

Корените им запълзяли по рохкавата пръст и потънали в земята. Клоните им се раззеленили и накичили с пъпки. Положило всяко дърво дебелата си сянка.Есенното слънце не бързало да се покаже, сякаш пазело Найден от присъдата, която сам си наложил.

Но ето че лъчите му се провряли през облаците и се състезавали кой по-първо ще стигне до земята. Грейнала утринната зора, заблестели тъмнозелените листа на дърветата. Надигнали се корените като дълги поли на момичета. Гъста мъгла се спуснала от небето и покрила наровата гора.

После се вдигнала също толкова бързо, а на полето се показали чудно красиви девойки със стебла, вместо глезени. Те разказали, че ако се грижат за тях всеки ден, ако ги поливат и прекопават, щели да народят куп деца… В този момент се задал Симеон. Той бил облякъл униформата си с всички ордени за храброст по нея.

Огледал се и щом видял красивите девойки и разнежените си войници, извикал:

- Какво става тук?! Веднага ми доведете Найден.

Настъпила тишина, такава тишина, каквато се стели само в нарови гори върху пусто поле. Двама войници се приближили до предводителя си, хванали го и го завели при Найден.

- Сега ти си нашият водач – рекъл по-едрият на Найден. – Кажи ни какво да сторим със Симеон.

- Смърт! Смърт! – разнесли се викове сред множеството.

- Не! – прекъснал ги Найден. – Дайте му лопата.

После наредил на Симеон да изкопае дупка, извадил от джоба си последното нарово семе и му го подал.

- Засади го!

Предводителят мълчаливо изпълнил заповедта. Спуснала се отново мъглата, а после се вдигнала. Всички ахнали, щом съзрели хубостта на най-красивата от всички девойки в полето. Тя протегнала нежната си ръка като цъфнал клон и погалила лицето на Симеон. Той паднал в корените й и заровил ръце в пръстта. От очите му покапали едри сълзи.

- Защо плачеш? – попитала го красавицата.

- Защото трябва да те изкореня.

- Но ти ме създаде. Ако се погрижиш за мен, ще ти родя прекрасни деца.

- Аз воювам и убивам, не създавам.

- Но ти ще бъдеш славен водач! Не бива да постъпваш така.

- Ох, какъв водач съм аз… – въздъхнал Симеон и огледал войниците си, които току поливали, току почиствали дърветата си. – С войска градинари.

- Най-добрият – рекла девойката и го прегърнала с цъфналите си ръце клони.

През това време Найден понечил да тръгва към царския дворец. Но Симеон го спрял:

- А ти няма ли да посадиш дърво, Найдене?

- Не – отвърнал тъжно момъкът. – Семената свършиха.

- Какво да сторим за теб тогава?

- Вие сторихте достатъчно. Сега мога да се омъжа за принцесата.

Тогава войниците, и дърветата, и Симеон – всички до един му се поклонили. Найден им благодарил, сбогувал се с тях и се запътил към двореца.Така той се омъжил за прекрасната принцеса. Вдигнали пищна сватба в наровата гора.

Били поканени всички войници и техните нови семейства. Празникът отминал и Найден заживял щастлив и доволен с невестата си.Но всяка сутрин стоял умислен пред прозореца на дворцовата спалня и гледал към полето, по което сега щъкали децата на войниците и жените със стебла.

Прекрасната принцеса често го питала какво му е, но той никога не й разказвал. Минали години, Найден наблюдавал гората от нарови дървета, големите им червени плодове, после как се разпукват и от тях се раждат деца. Виждал и щастието по лицата на войниците. Едва сега разбрал какво си е сторил, като е дал последното си нарово зърно – той не можел да засажда повече дървета.Дните минавали, а Найден тихо гаснел в нерадостните си царски покои.

Една сутрин царедворецът влязъл при него и известил, че пред портите го чака цялата войска. Найден се зачудил какво ли искат хората му, след като не ги е повикал. Излязъл и видял Симеон да стои най-отпред с ръце зад гърба си. Найден се приближил до него и Симеон показал дланите си, свити в юмруци. Отворил ги и подал на приятеля си няколко нарови семена.

- Не знаем дали са вълшебни, но ги събрахме от нашата градина. Приеми този дар от нас – рекъл Симеон.

Щастлива усмивка се изписала върху лицето на Найден, който взел семената и на свой ред се поклонил на войската. На следващата утрин тръгнал на далечен път, за да сади своите вълшебни дървета. Говори се, че те поникват и по най-сухите земи в царството, а Найден се грижи за тях като за свои деца, търпеливо чака да дадат плодове и да събере нови семена.

От време на време и горският магьосник подучува тези слухове. Той всеки път се подсмихва, защото си казва, че Найден бил първият човек, който не послушал съвета му и въпреки това не сгрешил. Понякога старецът се улавя, че мечтае той пак да го помоли за помощ. Потрива ръце и се оставя да крои планове за новите чудеса, които ще му подари. Разбира се, тези мисли го спохождат, не за друго, а понеже скучае и открай време си е малко вдетинен.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • troha // 24 яну, 2012 //

    “Така той се омъжил за прекрасната принцеса.”…?!

Коментирай