Public Republic Art Studio

За Япония отдалеч: Попътни имейли от един български американец – III част

5 януари, 2012 от · 1 Коментар

Златко Ангелов

Продължение

Златко Ангелов
Снимка: Шогунският замък в Осака

Киото, 17 юни

Вчера напуснахме чудесната си резиденция в Осака и за 15 минути с влака Шинкансен бяхме в Киото. Тук сме настанени в риокан, традиционен японски хан. Обаче спим на традиционно европейски легла. Иначе старото дърво, малките стаи и модерните удобства са японски. Поради местоположението си обаче цената на стаите е най-висока от всичко досега, с изключение на Century Southern Tower в Токио.

Странно, че тук за първи път тоалетната е без промиващата пръскалка—много готино приспособление, впрочем, с което човек свиква бързо—но пък водата се пуска сама след като станеш от чинията. Също в банята един и същ кран обслужва мивката и ваната с душа.

Когато човек се къпе всеки ден на различни места, непременно обръща внимание на крановете и смесителите на топла и студена вода. И в тази толкова необходима на човечеството джаджа японците са най-изобретателни, моделите смесители са направо съвършени по функция и дизайн.

Повечето японци знаят много слабо английски. Които го разбират, почти не говорят. Но вчера на гарата в Киото влязохме в такси на човек, който дори не знаеше латинската азбука. Аз му показвам адреса на риокана от своето копие на интернетната страница, но личи, че той нищо не вдява. Нашето произношение пък на японски сигурно нищо не му говори.

Но малко по малко той усети къде искаме да отиваме и се обади по телефона на своя диспечер. И след някоко минути чакане, оттам му изпратиха по Джи Пи Еса (Global Positioning System) дестинацията и маршрута. Беше близко. На едно друго такси, което взехме от центъра към риокана, пък показахме на картата къде е, и той се оправи.

В Киото най-ползвания обществен транспорт е автобуса. Но градът има взаимно перпендикулярни улици, като американските, и веднага се ориентираш. Казаха ни, че японците отбягвали чужденците, например в метрото ставали, когато бял човек седне до тях.

Стори ни се само веднъж, че това се случи с нас в един доста пуст вагон. Но пък няколко пъти хора, които говореха малко английски, се обръщаха към нас да ни упътят. В автобуса вчера, когато Руми попита за крайната спирка шофьора, а по говорителя съобщаваха спирките само на японски, момичето на предната седалка, която беше чула въпроса, се обърна към нас когато спирката наближи да ни подскаже да слезем.

Също в Осака, метрото за гарата имаше за крайна спирка една станция, която беше две станции преди гарата и видяхме, че всички слизат без да разберем, че са били предупредени за това по високоговорителя. Една жена специално спря на вратата да ни покаже, че трябва и ние да слезем. Просто имам чувството, че сме наблюдавани—от една страна да не нарушим правилата, от друга, да не се загубим, от трета просто от добро чувство.

Най-впечатляващо от всичко обаче е, че вече на три пъти хора ни спират на улицата да ни питат дали се нуждаем от нещо. И след това ни благодарят, че сме дошли.

Златко Ангелов
Снимка: Деца обядват на кея на пристанището в Осака

Коментар: Когато се прибрахме у дома, студентката от Йокохама и някои от колегите на Руми изразиха в имейли специлни благодарности, че в такова трудно за Япония време, не сме се отказали да я посетим. Явно не става дума за загуба на пари от намалелия туризъм, а за накърнена национална чест.

Японците (както и аз, впрочем) смятат страха от радиация за преувеличен и приемат като лична обида, че толкова много чужденци се въздържат да посетят страната им. През цялото време на нашето пътуване нивата на радиация бяха безвредни – не че проверявах, докато сме там, но прегледах статистиките впоследствие – но почти всеки един имаше малки трусове.

Японците са се научили да живеят с тях и не им обръщат внимание: животът, който са си уредили, е толкова хубав. Но той е уреден в борба с природните стихии. И ако срещу земетресенията са измислили как да се борят, убеден съм, че предстои да измислят и как да предпазнват земята и хората си от цунами.

Нека най-сетне кажа нещо за храната. В трите града има невъобразим брой ресторанти от най-различен вид и категория, но в Киото те са може би най-много на глава от населението. Най-много са японските, но почти толкова сякаш са и китайските. Ние избрахме обаче един малайзиски, който беше чудесен, и веднъж вечеряхме в прочут от години ресторант за унаги, за когото трябваше да си запазим маса предварително.

Тайната на успеха на един ресторант е в умението да предложи нещо уникално, по-различно от останалите. Дори в приготвянето на суши и сашими има разлики—макар че общо взето е все риба. Но няма да забравя нашия хранителен поход във вторник в Осака. След банята, обядвахме към три и половина в едно малко местенце—не повече от осем стола—с унаги.

Това е парче от змийорка, разрязано на две и опечено на скара с териаки сос. Слагат ти го върху ориз и соса се просмуква в ориза. Отделно има настърган джинджър и ядеш от него колкото си искаш. Адски вкусно съчетание: унагито, което просто се топи в устата, заедно с джинджър и ориз в терияки сос.

След това влязохме в нещо, което може да се уподоби на кръчма—изакая—защото се предлагат и напитки. Но пак основното е рибата. Това заведение беше много изискано, приятно декорирано и осветено. На бара имаше човек с каскет, който си сипваше уиски от бутилка.

Пак нещо уникално: постоянните клиенти си купуват бутилка и тя им се пази, докато свърши, надписана и поставена на специален рафт. Решихме да опитаме известното ни от филма японско уиски Сънтори—нищо особено—с мезе сашими от риби, които, увериха ни, са местни и уловени същата сутрин.

Наистина имаше разлика в сравнение с многото други сашими, които сме яли. Рибата беше поднесена върху лед, с листа от японския босилек, който има много силна и приятна миризма, различна от тази на нашия. След това поръчахме други риби, наредени върху друг вид листа и с вариант на соевия сос.

Вървяхме по пешеходната Дотонбори и нейните пресечки, където правят окономияки и такояки. Млади сервитьори пред почти всеки ресторант стоят с плакати и ти предлагат да влезеш. Най-сетне спряхме на един уличен щанд да ядем такояки. Това е тесто с мляко, което се поставя в редици от кладенчета върху голяма метална плоча поддържана постоянно нагрята.

Златко Ангелов
Снимка: Градината в замъка Нижо – Киото

Във всяко кладенче се поставя по парче октопод. Напръскват се с подправките и след това с две шпатули съдържанието на всяко кладенче, което отдолу се е запекло, се обръща ловко и така се получава топка. Това е такояки. Поръчваш си осем или десет, или колкото ти се иска, поливат ги с майонеза и с две пръчици започваш да си ги ядеш. С това върви бира и трябва да кажа, е японската наливна бира е много добра. Яденето е доста мазно и нездравословно, но неудържимо вкусно.

Пак ходихме насам-нататък, правихме снимки и най-после към осем и половина отидохме да ядем окономияки на осмия етаж на магазина Такашимая. Предния ден на Скайуока, от където правих снимки на Осака, бяхме попаднали случайно с ескалатора в подземния етаж, уреден като автентични стари улички с малки японски ресторантчета, и бяхме влязли в едно от тях, което предлагаше окономияки.

Та вече знаехме вкуса и можехме да сравним. В тези заведения масите имат нагревателна плоча и на подобна плоча, но по-голяма, работи готвача.

Всичко започва с изливане на няколко лъжици от смес за палачинки—точно каквато е и българската смес—върху горещата плоча и, докато тя започва да се запича, върху нея се сипва онова, което си избрал: скариди, октопод, бейкън или пиле, голямо количество ситно нарязан праз и подправки. След това отново се сипва от сместа и питката се обръща, за да се опече от другата страна.

Майсторство е в умението да я изпечеш точно до необходимата конститенция. Когато е готова, се намазва с терияки сос от двете страни, обръща се няколко пъти и ти се донася, като малко преди това плочата на твоята маса е включена и нагрята. Това пази окономияки-то топло, докато го ядеш. Дават ти се чиния и шпатулка, за да си отрязваш и, разбира се, вездесъщите пръчици.

Дотук добре, но е толкова вкусно, че не можеш да спреш да ядеш. Първата вечер Руми поръча и нещо, което е смес от макарони и кълнове със скариди и бейкън, и което, заедно със соса, ти се изсипва върху нагрятата плоча и започваш да го ядеш, докато то се грее и малко по малко соса се втвърдява. Това и за двама ни беше още по-вкусно от самото окономияки.

Та окономияки в префинения ресторант беше по-малко вкусно от първото, автентичното. Обаче самите окономияки бяха по-дебели. И понеже бяхме яли много, взехме си остатъците в кутия и обядвахме с тях на другия ден в хотела. Готвачите са много готини—случихме на двама, които бяха явно стари пушки в занаята, знаеха как да общуват с клиентите—ти през цялото време ги виждаш как работят и те могат да си приказват с теб.

Друга кулинарна магия са огромните подземни магазини за готови храни—във всеки универсален магазин има такъв подземен етаж, пълен (меко казано) с щандове за всякаква храна за в къщи. Също и щандове за сладкиши.

Блясъкът, тълпата, изгледът на нещата по витрините трябва да се видят, всеки опит за описване ще ги подцени. Най-първия ни ден в Токио бяхме в такъв и доста срамежливо ядохме от един щанд за здравословни храни. Но сетне разбрахме, че истината е в това да си опиташ от най-пърженото и най-подправеното.

Един обяд през последния ден в Токио на деветия етаж на Такашимая беше пък в макробиотичен ресторант, но например вчера в Киото влязохме в един такъв магазин и си взехме: Руми кутия със суши, а аз два вида салати, едната от скариди с майонеза и макарони, а другата две огромни скариди, парченца бейкън и мариновани гъби от четири вида, мини царевички и всичко това в слизест сос.

Седнахме отвън да го изядем, защото вътре няма места за сядане, освен ако има някои малки кафенета. Кафето тук е винаги отлично, впрочем, и то не само в Старбъкс. В сладкарските магазини предлагат много добър баумкухен: по-добър от този, който веднъж ядохме в Чикаго в една полска сладкарница.

Златко Ангелов
Снимка: Каменна градина в замъка Нижо – близък ракурс

С две думи: японците ядат добре. Тяхната местна кухня няма да ми стане любима, макар че унаги (за съжаление никой в Америка не прави такова унаги), суши и сашими ще ям винаги. Китайската кухня и малайзийската обаче стоят много високо в собствената ми класация.

Киото, 18 юни късно вечерта

Има нещо странно в това, че на 65-ия си рожден ден съм в Япония. В Киото—място пълно с будистки, т. е., зен храмове. Като погледна назад, 65 години ми се виждат много. 1946 е твърде далеч назад във времето. Като погледна напред, 65 ми се виждат все още малко на брой, недостатъчни.

Днес беше мек ден с променлива облачност, прекаран в съзерцание. От частния храм, Гинкаку-джо, на един от шогуните—победител в онази битка край Замъка на Осака, за която вече споменах—до комплекса от масивни храмове с най-невероятно могъщата порта, наречен Нан-Зен-джо, води една тиха пътека покрай канал с бавно течаща вода.

Наречена е Пътеката на философа, защото преди около век по нея е вървял всеки ден един учител по философия в местния колеж. Над голяма част от нея висят клоните на стари вишни. Представете си ги в месеца на пролетния цъфтеж! Под пътеката водата в канала тече бавно и упоително, а на места има отклонения към стари гробища.

Пътеката минава по хълмовете, които ограждат Киото откъм север и е на самия край на града. Ту върви край мистериозна стара гора, ту криволичи между махали с малки къщи и храмове с японски градини зад високите огради. Кварталът е за богати хора, но тук-там има миниатюрни сладкарници и кафенета. По пътеката почти не срещахме хора.

Да, странно е, че Япония толкова ми харесва и съм тук след 65 години живот. Да не би да имам корен тук? Питам Руми и тя не може да отговори. Никой не може да каже нищо със сигурност. Мога да твърдя само онова, което сетивата ми възприемат. И ето че надвечер взехме автобуса да отидем до ресторанта “Огава” на майстор готвача Огава Коджи.

Бяхме го локализирали още предната вечер, но въпреки това пристигнахме десет минути по-рано. Вечерта беше топла и задушевна. Ресторантът е на една дълга улица, Киамачи, по която има само ресторанти, барове и кръчми. Докато се чудехме как да убием десетте минути, направихме двайсетина крачки нагоре по улицата и Руми видя до една врата надписа Pub на английски и спонтанно каза “дай да изпием по нещо.” Влязохме.

Вътре нямаше никой освен кръчмаря, възрастен човек с посребрена късо подстригана коса. Малко си приличахме с него. Барът беше една масивна дъбова дъска, столовете бяха също тежки, от японски дъб. На стената стъклените лавици бяха пълни с триъгълни стъклени мензури—като декантерите за вино—само че два пъти по-малки, пълни с кехлибарена течност. Човекът ни каза, че това са напитките на неговите постоянни клиенти.

Нямаше нито бърбън, нито сингъл-малцово уиски. Но въпреки това Руми каза, нека останем. Поръчахме си Балантайнс, с лед. Кръчмарят натроши леда, сложи го в чашите и наля от бутилката на око. Видях, че на една от лавиците зад него има няколко тестета карти и попитах дали клиентите играят в кръчмата. Да, каза той. Типична японска кръчма ли е това? Да, типична.

Отстрани Руми видя две лавици с книги и попита, ама и четат ли вашите клиенти? Той се засмя и каза, да, четат. Говореше завален английски, но ни разбираше добре.

Златко Ангелов
Снимка: Каменната градина в парка Нижо – близък ракурс

Както отпивахме от питието, той взе едно от тестетата с карти, разгъна го пред нас без нищо да каже и извади поповете на отделна купчинка. Прибра останалите карти и след това помоли Руми да си избере един от поповете. Тя избра поп купа. Той постави на бара манилов плик, тъмно жълт, и каза, че в него има също четири попа.

Тогава накара Руми да постави попа купа с лице към нас между останалите три попа, обърнати към плота на бара. Тя го сложи между втората и третата карта. Човекът извади от плика четири карти със същите гърбове, но двойно по-големи по размер и показа нареждането им. Попът купа беше обърнат към нас на същото място, на което го беше поставила и Руми върху бара. Ние възкликнахме от изненада и Руми го попита как прави този фокус. Той каза на английски че е ESP, екстрасенс. До този момент не беше се усмихнал нито веднъж.

След малка пауза, човекът взе друго тесте карти както са в пакета си и сложи пакета на бара пред нас. Каза на Руми да си представи, че е избрала една карта, да я назове на глас и след това да я постави във въображаемо тесте с лице към нас. Думите си придружи с жестове на ръцете. Тя избра дама пика, но помня как направи пауза между думата „дама“ и „пика“. Той правеше жестове като че ли всичко това става с истински карти. Тогава извади тестето от пакета и бавно започна да го разгъва пред очите ни. Всички карти бяха с гръб към нас, единствено дама пика беше с лицето си.

Оставам на вас тълкуването. Руми беше абсолютно шашната. И цяла вечер не престана да се опитва да си обясни как така този човек е проникнал в нейния мозък и й е наредил да избере точно онази карта, която той е подготвил предварително в тестетата.

Свършихме питието си и точно в седем влязохме в ресторанта. Оказа се миниатюрно пространство, не повече от осем на шест метра, в кремава светлина и махагонова мебел, с бар извит като дъга и осем стола. Менюто беше френско, фюжън на френска кухня с японски вкусове.

От дългата страна на бара имаше пет места, от късата три. Нас той ни постави на ъгъла, по-точно на завоя—Руми седна на късата, а аз на дългата страна. Това е важно, защото откъм нейната дясна страна седяха двойка японци, които можех да наблюдавам без те да забележат—виждах ги в профил.

Мадамата беше не повече от 30-годишна, висока, може би по-висока от Рада (най-голямата ми дъщеря, която единствена живее в България), изящна, с голи рамене и дълги пръсти, с лице прилично на Афродита. Най-вероятно модел или проститутка за скъпи клиенти.

Беше от онези японки, от чийто вид ти пресеква дъха. Мъжът беше на средна възраст, много сериозен на вид, с правилни мъжествени черти, и лек корем като на човек, който е свикнал да си угажда. Те приказваха малко и ядоха същото каквото и ние, но малко по-бавно от нас.

Към края, малко преди да станем, видях как под плота на бара той й подаде пачка йени от по десет хиляди, захванати със зелено ластиче. А малко преди да видя това, между Руми и мен се размениха следните реплики: (Руми) “Не е ли странно, че ще отидат да легнат след вечеря?” (Златко) “А защо не допуснеш, че са били легнали преди вечеря?” Предаването на парите потвърди версията за “преди” и сякаш разсея съмненията ми дали младата красавица е модел или проститутка.

Впрочем, може и да е била и двете. Вечерта отново постави въпрос, на който нашите сетива не можеха да дадат отговор. Продължихме да си живеем с недостатъчната информация за света: най-обичайното човешко състояние. И не станахме по-малко щастливи.

Златко Ангелов
Снимка: Замъкът Нижо под дъжда

А щастливи бяхме от това, че сме заедно тази вечер и че можем да си позволим да опитваме екзотично приготвени ястия. Тя избра шест-блюдно меню, аз – осем. Не съм в състояние да ги опиша, твърде стар съм, за да се науча да разпознавам подправките и начините на приготовление, твърде просто и еднообразно сме се хранили през целия си живот и се страхувам, че възторгът ми би бил прекалено неоправдан, понеже нямам база за сравняване.

Ето списъка, за онези, които разбират: 1. Fois gras with apple sauce; 2. small pieces of squid, unagi, red pepper, a wedge of a fig, on a plate with spots of Japanese sauce; 3. sea urchin on a fish canape with jelly and mayonnaise; 4. lobster bisque; 5. fried white fish with potatoes, small tomatoes, egg, and anchovies; 6. Beef stew – беше миниатюрна купичка от парченца телешко с мини-картофчета и се сетих за българина посетител на Япония, описан от един наш приятел, който се питал защо в тази държава няма месо с картофи :-) ; 7. Japanese lake fish risotto rolled in a cabbage leaf; 8. Duck confit (Z) or beef tenderloin (R); 9. Curry sauce with rice – from the chef; 10. Coconut cream with Japanese beаn ice-cream; 11. Coffee with fig pie (Z) or parfait pastry (R).

Бутилката френско розе 2008 беше много добро, но на ръба на презряването—реколта 2009 би била идеалното вино. Всичко беше вкусно и изискано, поднесено от готвача по непринуден начин, с обяснения по френски маниер. Руми го усети, че е много суетен и непрекъснато го хвалеше, при което той се разтапяше в самодоволна усмивка.

На излизане от ресторанта, около 9 вечерта, отидохме да видим какво става в онази pub. Надзърнахме през пердето на вратата. Старият кръчмар седеше на един от столовете на бара с гръб към нас. Съвсем сам.

Пишейки за тези странни неща, за които нямаме достатъчно информация, си мисля за онези мои дъщери и приятели, които вярват в срвъхестественото и прераждането. Пишейки за храна и ресторанти, си мисля за дъщеря ми, която току-що отвори ресторант в Рио де Жанейро. Пишейки за Япония, си мисля за всички вас и ми се иска отново да се съберем някъде, макар и за една седмица, както бяхме през миналата година на същия този ден

На всички ви благодаря за чудесните пожелания!!

Нарита, 21 юни сутринта, от лобито на хотела

Преди да взема автобуса от хотела за летишето, изпращам ви няколко снимки от най-свещените зен места в Киото: Златния храм, Кинкаку-джи, и Храма на съзерцанието, Риоан-джи. Красотата и спокойството на тези две места са наистина вълшебни, въпреки че има доста посетители. Градината с камъните е най-зен мястото на всички зен религии: Риоан-джи. Всичко 15 камъка, поставени в пространство от 25 на 15 метра.

Знам, че на никого от вас не му е до Япония сега, но не мога да се въздържа да не кажа, че това е страната, която изглежда най-напреднала в най-важни аспекти от живота и човешкото състояние. Дано се видим скоро—но първо ще видите албумите със снимки на Интернет. Храната не мога да ви изпратя, за съжаление—но беше великолепна. На мен японското хранене няма да ми стане любимо, но е интересно да с опита всичко.

Всекиму пожелавам да дойде тук и да изпита онова, което преживяхме ние. Токио е най-страхотния град на света, в това нямам съмнение и го казвам без никакви уговорки. Лично на мен ми допадна Осака, като удобно място за живеене и преживявания.

Киото е стар и грозен град, с изключение на храмовете. Така че, за който не обича да гледа старинни сгради и религиозни паметници, нищо няма да е интересно. Може би гарата, която е едно архитектурно чудо. Много хубаво място е Кобе: модерен град, в подножието на планини и това му придава ообен чар. Но Токио!!! Това е място, където всеки модерен човек би се чувствал прекрасно да работи и да живее.

Коментар: Накрая трябва да призная, че знаех малко повече за Япония, отколкото заявих в началото. Но пребиваването ми там всъщност потвърди убеждението ми, че всяко знание за Япония отдалеч си остава повърхностно.

Преди четири години шефът на Катедрата по спешна медицина в Айовския университет, д-р Ерик Диксън, един забележителен лекар и администратор, както и прекрасен човек, ме нае да му помагам в писането на научни публикации.

Златко Ангелов
Снимка: Сребърният храм в Киото – наречен така, въпреки че никога не е бил покриван със сребро

Неговият централен интерес беше съсредоточен върху пионерския проект да се въведе метода за повишаване производителността в заводите за автомобили измислен от Тойота и известен под имено Lean (Lean означава слаб, мършав, без излишна тлъстина – в автомобилостроенето Тойота е дала това метафорично название на метода за постигане на максимална производителност с минимална загуба на време и ресурси.

Като принцип Lean изисква процеса на производство да се очиства радикално и завинаги от всякакви излишъци. С това се печели време и се пестят материални ресурси. В средата на миналото десетилетие в американската здравеопазна система започнаха да се правят опити метода Lean да се пригоди към медицинските услуги, като спешната помощ се оказа най-подходящото звено за неговото въвежданеF), в Центъра за спешна медицинска помощ. Поради моето социологично образование от Канада, аз бързо се превърнах от задкулисен писател на статиите, в съавтор.

Работата с д-р Диксън беше изключително интересна и творческа. Покрай нея прочетох доста неща за Тойота и автомобилостроенето в Япония. Неговия център постигна големи успехи в прилагането на Lean и заедно публикувахме една голяма статия в най-престижното американско списание за спешна медицина Аnnals of Emergency Medicine, която излезе през 2009.

От тогава до сега нашата стаия е между 25-те най-често сваляни от интернета статии на това списание—и всяко тримесечие аз получавам имейли, потвърждаващи това място.
На път към дома, от летището в Денвър, където беше второто ми прекачване след излитането от Нарита, написах на своя приятел следния имейл:

Скъпи Ерик,
Препращам ти имейла, с който отново ни съобщават, че и през последното тримесечие нашата статия е била между 25-те най-сваляни от Аналите.

Връщам се от Япония, където бях за три седмици като придружител на жена ми, която чете лекции в три токийски университета. Япония е забележителна страна и Токио е може би най-динамичния и красив град в света. Ако не си ходил, горещо ти препоръчвам да отидеш.

И като попаднеш там, няма начин да не те удари същото прояснение, което удари и мен по отношение на Lean и целия почин той да бъде въведен в други държави извън Япония. А прояснението ми се състои в това, че Lean може да бъде ефективен и дълготраен инструмент само ако системата, в която се прилага, е била замислена, изпълнена и ръководена от японци.

Не се съмнявам, че ще се опиташ да отхвърлиш този извод и че, за да те убедя в правотата му, би трябвало да ти обясня надълго и нашироко защо стигнах до него. Но казано най-общо, това е народ с качества съвършено различни от другите народи по света и по отношение на ефективност, дисциплина, работна етика и лоялност японците ми изглеждат ненадминати. Lean може да работи успешно и да бъде установен за постоянно само в ръцете на японски работници.

Прощавай, че говоря така прямо. Но дори и да не се съгласиш с мен в момента, сигурен съм, че един ден, след много години на напразни усилия—защото е факт, че дори твоя собствен център изостави Lean след като ти напусна—ще си спомниш за този мой имейл и ще се съгласиш с мен.

Но онова, което направи ти, да опиташ да въведеш Lean в САЩ и то в здравеопазната система, си беше, без всякакви уговорки, акт на голяма смелост и новаторство.

Твой ЗЛАТКО

Златко Ангелов
Снимка: Пясъчната градина в Сребърния храм

Снимки: Златко Ангелов

Рубрики: Frontpage · Модерни времена · Около света

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • качествени смесители // 9 апр, 2014 //

    Просто не знам от къде да започна.Цялата тази природа и невероятни сгради,коти само там може да се видят определено си заслужава дългото пътуване в страна където ако не знаеш друг език, то май е по- добре да не се ходи.Не знам дали ви е направило впечатлени, че дори и агенциите не предлагат подобни почивки и и екскурзии, не знам на какво се дължи,дали факта, че няма много желаещи или просто няма екскурзовод,който да знае китайски. Да не говорим, за това че са ви спирали и питали дали се нуждаете от нещо….уникално.Това в България дори и не мога да си го представя как ще се случи.

Коментирай