Public Republic Art Studio

Шоколад

24 декември, 2011 от · Няма коментари

София Попниколова

bird
Снимка: mjkjr

Масата е празна. Стаята мирише на мухъл. Той влиза, поглежда в нейната посока, оставя куфара и излиза.

Знаеш ли, казва тя, когато бях малка, си мечтаех за теб – да дойдеш, да ме отведеш оттук. Донесе ли ми вещите?

Виждам, че си забравил ръкавиците; знаеш, че не мога да излизам без тях, ръцете ми се напукват от студа. Как е майка ти, все още ли посещава онзи странен клуб, в който ги учат да плетат и да играят безсмислени игри? Трябва да дойде тук, кажи ѝ.

Между другото, напускам те. Чаршафите са чисти, е, има едно петънце, но надали ще го забележи. Влакът ми е след два часа, нека пием едно кафе.

Мм, облаците днес са необичайно красиви – жалко, че не измих прозорците. Мляко?

Всъщност, трябва да тръгвам, знаеш, казах ти, че не обичам еднообразието, казах ти го преди двайсет години, когато ме откри, знаеш, не обичам да се застоявам.

Изгладих си ризите. Не обичам да ме смятат за непрегледна. Знаеш, винаги ще се намери някой, който да се закачи за външния ти вид, това общество е такова, а не искам да търпя досадни подигравки. Сложила съм си и чифт официални обувки, за всеки случай. Не всеки ден напускам съпруга си, трябва да има нещо красиво в цялата работа.

Мишел, знам, че не ме слушаш. Знам, че излезе преди двайсет минути или преди двайсет години, и че този, който излезе, не беше ти, но както и да е, трябваше да ти кажа – напускам те. Оставям ти любимата си синя ваза с всичките ѝ ръбове, отблясъци и прочие, за да не кажеш, че не съм помислила за теб. Изгладих пердетата, но ги дърпай, ако искаш да наблюдаваш облаците някоя нощ.

Той влиза бавно, сяда на земята, прокарва пръст по мокета, става, прокарва пръст по перваза на прозореца, отива в кухнята, взима порцеланова чаша, връща се и пак сяда.

Мила Мери. Не. Мила Настя. Не. Мила.

От двадесет години пълня чашата си с кафе. От двадесет години чувам все същия шум, щом прокарам пръсти по перваза. Този шум е празен. Заглушен. Дори кучетата на улицата или глупавите коли, преминаващи по шосето, го заглушават, пречат му. Первазът става все по- грозен, знаеш – влага, години, разлято кафе… казват си думата.

Онзи ден ти купих цветя. Едно. Изкуствено. Поканих майка ми. Харесвало ѝ там. Не ще да идва… Пък и чаршафите вече са мръсни, а пердетата ги свалих, имах нужда от облаци. Имах нужда от свят. Не бях забелязал, че мога да го имам до деня, в който ти си тръгна. Вазата я подарих, знаеш, че не я харесвам, но малко ми липсва. Точно като теб.

Следобедите в сиво са много живописни, не помня дали съм ти го казвал. Всъщност сигурно и ти си го открила. Прахът в мокета идеално върви със сивотата на следобеда…

Седя на перона. Миризмата на шоколад дразни сетивата ми. Спомням си дома ни, обикновен и наш, познат и притъмнен, таен и постоянен, вечно там. Сега съм някъде, с чифт нови обувки, мириша на шоколад и си мисля за теб, за мен, за майка ти. Подправките са в шкафа, кажи ѝ, (забравих да купя чубрица).

Ако се прибереш по-рано, избърши прахта, знаеш колко я мразя, и не се оправдавай със сиви следобеди, моля те!

Когато ядеш, не оставяй чинии, избърсвай всичко, знаеш, остават капки. Между другото, имам нужда от нещо. Затова тръгвам. Обичам начина, по който стягаш вратовръзката си, обичам джаза, който слушаш, и обичам теб.

Като малка обичах балони. Шарени, големи, летящи, весели балони. Сега ги виждам през прозореца на влака, като огромни цветни капки дъжд, летят около прозореца. Добре, че съм с новите обувки, Мишел, това е специален случай. И аз като тях летя, с изгладена риза, това винаги е плюс с общество като нашето, та летя аз към новия си живот.

А ти… ти седиш вкъщи (или не), чудиш се къде съм, минаваш с пръст по перваза, както всеки път, когато си нервен, и ме чакаш. Не е ли наивно от твоя, и нечестно от моя страна? Не, защото ти казах, Мишел, казах ти, но ти просто не беше там ! (избухва в сълзи).

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай