Public Republic Art Studio

Сирано дьо Бержерак – чернобяла приказка за разноцветната душа

22 декември, 2011 от · Няма коментари

Oпит за рецензия на спектакъл

Диана Петрова

Bergerac
Снимка: untipografico

Ако сте стигнали до етап, в който навалицата в духа се размазва в безлична тълпа и съществува неяснота относно владетеля на отделните същности в него, вероятно е време за театър от ранга на „Сирано дьо Бержерак” на Едмон Ростан. Чернобелият характер на трагикомикса, поставен в Народния театър от Теди Москов, превръща кълбото от лични колебания в стройна войска от чернобели войници, чрез които многоцветната тълпа в душевността се редуцира до ясната амбивалентност: вътрешност-външност.

В случай, че му позволите, представлението разсмива или разплаква. Но ако психодрамата на главните герои изглежда отвлечена от всекидневната реалност, остава приемането им като проявления на човешкия характер, а не като цялостни личности.

В този смисъл парите за билети се оправдават, а постановката „захапва” зъбчатото колело на съвременното ежедневие, макар и насила. Опасенията, че пиесата ще предизвика досада с блудкава смърт заради любов, следва да бъдат забравени. Героите умират успоредно с любовта си и въпреки нея, но не и в нейно име.

Сюжетът

Сприхавият Сирано е поет и кадет във френската армия, който се влюбва в Роксана, но не смее да изкаже чувствата си, тъй като се смята за грозен и следователно недостоен за любовта й. Роксана му съобщава, че харесва красавецът Кристиян, млад войник в поделението на Сирано, и моли за покровителството на Сирано над него.

Кристиян е простак и селски хитрец, за което тя не подозира, но Сирано се сприятелява с Кристиян и му предлага да пише писма до общата им любима вместо него, без знанието на Роксана. Кристиян и Сирано заминават на война, където Кристиян е убит. Сирано разкрива пред любимата си истината едва миг преди да умре.

Темите

Първосигналната тема е опустошителната същност на любовта, която може да погубва всичко, до което се докосне. Единственото щастие, което може да донесе, е предоставената възможност на героите да изпитат докрай смелостта, благородството и човечността си. Любовта на Сирано към Роксана не признава граници, в нея няма място за ревност и отмъщение, което доказва нейната истинност.

Войната не е централна тема в постановката, но със своята жестокост и безсмислие унищожава Кристиян.

Ядката, от която пониква сюжетната история, е амбивалентността вътрешност-външност. Несправедливостта на съдбата към Сирано е причина той да стане любимец на зрителя, а несправедливостта на съдбата към Кристиян, макар и проявена в съвсем друг аспект, е отново причина той да стане любимец на зрителя.

Двамата приятели-съперници, поетът грозник и красавецът селяндур, които успяват да реализират любовта си към Роксана единствено в комбина, неочаквано печелят публиката както поотделно, така и заедно, в общата си игра.

Езикът на сцената

Режисьорското решение да остави преведеният текст римуван, както е в оригиналната версия на Ростан, придава трагикомична екзотика на спектакъла, а не ощетява неговата дълбочина, именно защото помага за бързото и наситено с изненада прехвърляне от смешното към тъжното и обратно.

Зрителят е спечелен, докато се смее още в началото, за да може да понесе и приеме трагичния завършек в самия край на пиесата. В речта на героите се правят чести отпратки към съвремието (например, героите запяват „We are family”, Кристиян говори на югоизточен български диалект).

Така Теди Москов отхвърля обвинението за времева отвлеченост на персонажите и битието им, още преди то да се е зародило у наблюдаващия.

Декор, облекло и осветление

Безспорно декорът, съчетан с подходяща музика и осветление не само показват, но и говорят на моменти повече от самите герои. Чудесното хрумване за гигантския нос на Сирано, който се превръща в платно на лодка внася ведрост и ражда асоциации.

Човекът не може да се отърве от голям нос, точно както и от платното на лодката си. Дори и да ги ненавижда, те са необходими за неговото оцеляване – в първия случай духовно, във втория – физическо.

Подиумът за обяснения в любов, прозорецът във форма на човешка фигура, почти вълшебната нощ, сабята свещник – са все неща, за които едната от двете ръце ръкопляска, когато при възлови сцени тишината в залата става непоносима.

Облеклото и декорът са издържани почти изцяло в чернобяла гама – досущ вестникарски, изглежда за да подчертаят сблъсъка на противоположностите в конфликта, такъв, за който не можем да прочетем и в жълтите вестници.

Роксана е със зашеметяваща синя рокля и синя коса, недостижима и желана като синьото небе и само войната е обагрена в кърваво червено.

Решението армията от войници да бъде представена не със статисти, а с дървени червени, но безлични фигури, които падат една след друга при удар със сабята на Сирано предизвика устрема и на другата ми ръка към ръкопляскане.

Ако има нещо, което да компенсира нежеланата пълна идентификация, с който и да било от героите, виждащите се работници по сцената, истеричните крясъци на Сирано и гърмящата музика, това са оригиналните решения за декор, облекло и осветление. Браво!

Вълната от смях и ръкопляскания (с две ръце!) в препълнената зала на Народния театър доказа, че Теди Москов изпълнява нелеката задача да избави българския зрител от пресилената му модерност с помощта на модерни средства и да го пусне да плува в платноходката на Сирано.

Единичните зрители, в това число и авторът на рецензията, които не съумяват да пропътуват във времето назад заедно със Сирано и Кристиян, само потвърждават успеха на постановката, който няма да изглежда реален, ако е безусловен.

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Сцена

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай