Public Republic Art Studio

Чарлз Буковски – стихове

16 декември, 2011 от · 7 Коментара

Превод от английски: Мария Попова

snimka-Vladislav Hristov
снимка: Владислав Христов
болен от грип и без да имам какво друго да правя

прочетох книга за Джон Дос Пасос и според
книгата бившият радикалкомунист
Джон свършил в Холивуд, живеейки от инвестиции
и четейки
Уол Стрийт Джърнъл

което изглежда се случва доста често.

онова, което рядко се случва
е някой млад консерватор да се превърне от млад консерватор
в див радикал

обаче:
младите консерватори изглежда винаги се превръщат в стари
консерватори.
това е нещо като доживотна въздушна тапа.

но когато млад радикал завърши
като стар радикал
критиците
и консерваторите
се отнасят с него като с избягал
от лудница.

такава е нашата политика и може да я имаш
цялата.

да я задържиш.

да й развееш
задника си.

кое прави?

трудно е да се обясни, имам предвид кой беше мъжът,
както и да е, беше в голяма структура и той седеше
с униформа в стол, червено палто и всичко останало и работата му беше
да проверява печатите върху дланите на всеки, който напуска
или се връща в структурата, имаше лампа, под която пъхаш
ръка и печатът се появява (господи, това беше
работа) както и да е, когато си сложих ръката под лампата
мъжът попита: “слушай, как ти е името?”
“Ханк”, казах
“слушай, Ханк,” той продължи “кое прави човека
писател?”
“е”, казах, “просто е, или го
написваш на хартия или скачаш
от моста.
писателите са отчаяни хора и когато престанат
да бъдат отчаяни те спират да бъдат
писатели.”
“ти отчаян ли си?”
“не знам…”
продължих нататък и когато взех ескалатора нагоре
го видях как седи, вероятно мислейки си че всичко това са
пълни глупости, той искаше да му подскажа някакво специално
училище, специален начин, нещо като начин да се измъкне
от това червено палто, не беше работа, с която се стига до просветление
като да конструираш мост или да си батер на четвърта позиция
за Доджерс но
той не беше достатъчно отчаян, отчаяният не разпитва,
а действа
и горе на ескалатора бутнах
стъклените врати и когато го направих си помислих, кучи сине,
трябваше да го питаш за неговото име, и тогава
ми стана кофти за него и за мен самия но няколко минути по-късно
бях забравил всичко за него
и той за мен
той продължаваше да гледа печатите по ръцете под лампата
а аз продължавах да гледам таблото за залагания и конете и
отчаяните хора
отчаяни все по грешния
начин, на-
истина.

комарджии сме всички

понякога се измъкваш сутрин от леглото и си мислиш,
няма да го направя, но вътрешно се смееш
спомняйки си колко пъти си се чувствал така и
отиваш до банята, оправяш си тоалета, гледаш това лице
в огледалото, о Боже, о Боже, о Боже, но сресваш косата си все пак,
обличаш дрехите за излизане, нахранваш котките, донасяш
вестника на ужасите, слагаш го на масичката за кафе, целуваш
жена си за довиждане и после връщаш колата обратно в самия живот,
както милиони други и ти излизаш на арената още веднъж

на магистралата се провираш през трафика
движиш се напред към нещо и към нищо в крайна сметка, когато пускаш
радиото и хващаш Моцарт, което е нещо и ти някак
преминаваш през бавните дни и през заетите дни и през скучните
дни и през омразните дни и през необикновените дни, всички те толкова възхитителни
и толкова разочароващи, защото
ние така си приличаме и сме така различни

намираш разклона, шофираш през най-опасната
част от града, чувстваш се за миг прекрасно докато Моцарт
напипва пътя към мозъка ти и се спуска надолу по костите, за да
излезе през обувките

беше безпощадна битка, която си заслужаваше
докато всички шофирахме по пътя
и залагахме на новия ден

беше съвсем преди малко

почти се развиделява
черни косове по телефонните жици
чакат

докато дъвча своя вчерашен
забравен сандвич
в 6 часа
на тихо неделно утро.

едната обувка в ъгъла
стърчи с тока нагоре
другата лежи
обърната настрани

да, някои животи са създадени
да бъдат пропиляни

обувки

когато си млад
чифт
дамски
обувки с висок ток
захвърлени
сами
в дрешника
могат да ти подпалят
костите;
когато си стар
са просто
чифт обувки
без
никой
в тях
и
така
е добре.

Бира

Не зная колко бутилки бира
изпивах докато чаках всичко
да се оправи
Не зная колко вино и уиски
и бира
най-вече бира
изпивах след
раздяла с жена –
в очакване телефонът да звънне
в очакване на звука от стъпки
и телефонът да звънне
в очакване на звука от стъпки
и телефонът никога не звънеше
до доста по-късно
и стъпките никога не идваха
до доста по-късно
когато стомахът ми излизаше
през устата
те идваха свежи като пролетни цветя:
“какво по дяволите си направил със себе си?
цели три дни няма да можеш да ме чукаш!”

жената е издръжлива
живее седем и половина години повече
от мъжа и пие много малко бира
защото знае колко вреди на фигурата.

докато ние се побъркваме
те излизат
танцуват и се веселят
с надървени каубои.

е добре, има бира
пликове и пликове с празни бирени бутилки
и когато си вземеш една
бутилката пада през влажното дъно
на книжния плик
търкулва се
издрънчава
изсипва сива влажна пепел
и вкиснала бира
или пликовете падат в 4 часа
сутринта
с единствения звук в живота ти.

бира
реки и морета от бира
радиото свири любовни песни
докато телефонът е ням
и стените стоят
изправени отвесно
и всичко което има е бира

Източник: www.poemhunter.com

Чарлз Буковски е роден през 1920 г. и започва да пише на съвсем ранна възраст. Публикува за първи път през 1940 г., след което се отказва от писането заради работата и баровете и не пише, и не публикува, както се носят легенди, цели 20 години. Десет от тях преминават в смяна на странни работи и скитане от Източното до Западното крайбрежие. Останалите десет години Буковски прекарва като служител на Пощите на САЩ в Лос Анжелис – работа, която не изисква от него особено усилие, освен издръжливостта да се явява на работа и да има търпение да извършва безсмислените дейности.

По време на този период животът му е на ръба на лудостта и на смъртта, две преобладаващи теми в творчеството му. Според разказите на самия Буковски, той се завръща към писането в деня, когато напуска Пощенските служби, но библиографията му показва, че всъщност е публикувал няколко години преди това. Буковски публикува в продължение на 30 години в различни малки литературни издания. Те са с ограничен тираж и е трудно, дори невъзможно да бъдат открити. За щастие Джон Мартин от Блек Спароу Прес събира тези стихотворения и разкази в няколко издания до съвременните творби на Буковски през 1980 г. Най-общо има повече от 40 тома, написани от Буковски.

След неговата смърт на 9 март 1994 г. все повече автори се занимават с него като важен първоизточник и литературна легенда. Въпреки че Буковски никога не се асоциира директно с Джек Керуак, Алън Гинзберг или друг писател от бийт поколението, неформалният му стил и неконформисткият му подход към литературата го изпращат към читателите на бийт жанра.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

7 Kоментара за сега ↓

  • Калитко // 16 фев, 2013 //

    Аз ли съм лаик или наистина няма рима в тези стихове?

  • Даная // 10 юли, 2013 //

    това ако е поезия,аз съм хеликоптер :)

  • Скитник // 28 окт, 2013 //

    Никой от вас не вижда изкуството в това. Научете се да гледате и зад думите.

  • Вивиан // 13 мар, 2014 //

    Да, ако вкусът ти за поезия се простира до префърцунтени и напудрени рими за “уханни люлякови нощи” и прочие, Чарлз Буковски със сигурност не е за теб…

  • Вивиан // 14 авг, 2014 //

    Буковски не е лъжица за всяка уста. Искрено съжалявам хората, които не разбират думите му.

  • Петя // 1 сеп, 2014 //

    Буковски е много повече от рима. Той е смисъл.

  • Станислав // 25 мар, 2017 //

    До някъде завиждам на хората, които не разбират Буковски. Да не можеш да вникнеш в стихове за болка, самота и безразличие означава никога да не си изпитвал тези чувства…

Коментирай