Public Republic Art Studio

Коледен откъс от първа книга на романа „Приказки от Горната земя”- „Мина, магиите и бялата стъкленица”

26 декември, 2011 от · 2 Коментара

Измисли и написа:
Весела Фламбурари

Prikazki ot gornata zemia

– ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА –

БЯЛАТА СТЪКЛЕНИЦА

Сънят си отиде както бе дошъл. Мина разтърка очи и полекичка открехна клепачи. Разтърка отново очи и седна в леглото.
Бе огромно легло с балдахин. Зад копринените му пердета надничаше… госпожица-директорката Мишева. Мина се провря през юргана и скочи на земята.
- Госпожице-директор? – рече смаяно момичето.
- Не стой боса на килима! – отвърна й спокойно Мишева. – Ето там имаш чорапи и дрехи! Облечи се и ще говорим!

Мина се огледа объркано. Стаята бе широка. В камината весело гореше огън. Килимите бяха дебели, а на отсрещната кокетна масичка, в една кошница се кипреха жълти дюли.

- Къде съм? – попита Мина.
- В Двореца – отвърна й засмяно Мишева, – в една от стаите на втория етаж! Хайде де, обличай се!
- Трябва да спася Бран! – сети се Мина. – Госпожице-директор, не си измислям! Бран е в голяма опастност! Ще го убият…

Момичето спря, натъкнало се на неочаквана мисъл:
- Двореца? Нашия Дворец? Да не искате да кажете, че съм се върнала в “Музите”?
- Да и ако не се облечеш сама, ще те облека аз! – отсече директорката.
- Вие, сигурно мислите, че ви лъжа!
Мина извика отчаяно, вдигна ръка и трескаво я зарови в спуснатата си коса. Въздъхна облекчено, Клонката на съдбата си беше на мястото.
- Не мисля, че ме лъжеш, моето момиче! – успокои я директорката. – Облечи се и после ще ми разкажеш всичко!

Мина започна бавно да се облича, но явно мислеше за друго защото дълго опитваше да си пъхне главата през ръкава на пуловера. Огледа се отново. До дънките й лежеше тесен пояс. Нейният пояс! Мина го запаса внимателно на кръста си.

- Не мога да стоя тук, нямам време! – мърмореше малката докато вързваше дългите си опашки и ги навиваше на масури. – Трябва да се върна на Горната земя! Спешно е!
За изненада на Мина, директорката се съгласи с нея:
- Да, да! Като дойдат другите ще решим, какво ще правим!
Мина я изгледа. Беше й трудно да повярва, но директорката на училището сякаш бе по-наясно от нея, какво точно става.
- И не смятате, че си измислям истории? – рече смаяно Мина.
- Разбира се че не, момичето ми! Тази история е прекалено истинска за да се усъмня в нея! – отвърна Мишева.
- Къде са другите тогава? Всички ли се върнаха? – запита Мина.
- Близнаците подкараха навън цяла снежна война, а уж щяха само да се разхождат с Ренко! – обясни директорката.
Мина изтича до прозореца. Вън валеше сняг.
- Сняг? Ама нали беше пролет и лятото не беше далеч? – възкликна тя.
- Магът-бродник Кастин с един замах закова нощта, в която тръгнахте! Много е надежден този маг-бродник… да-а-а… наистина, много е надежден! Тук нищо не се промени – отвърна й Мишева. – А като се върнахте, Кастин пусна нощта отново. Но ти проспа не само остатъка от нощта, а и целия вчерашен ден. Довечера, мила моя, е Бъдни вечер…
- Бъдни вечер?

Момичето погледна учителката, която кимна потвърждаващо с глава.
- Как Ви се видяха Кастин и Ренко?
- От първа класа! – отвърна Мишева.
- Значи всички са тук? – подскочи радостно Мина.

Мишева се приближи към нея и я гушна.
- Кастин си отиде заедно с Коша – рече предпазливо директорката.
- Отишъл си? – обърка се Мина. – Как? Защо не ме събудихте?
В този момент през вратата нахлуха Янил, Китан и Ренко. И тримата бяха облечени с дънки и пуловери, но носеха препасани поясите си. Янил влезе пръв и чу въпроса на Мина.
- Не те събудихме, защото щеше да искаш да тръгнеш с Кастин и Коша! – отвърна Янил вместо Мишева.
Нещо се раздвижи на Ренковия врат. Беше един от GSM-ите на близнаците. Телефончето разтвори капачета-устни и взе да говори на странен и звучен език. Мина се стресна:
- Какво става?

Ренко се засмя и заговори на същия език. След като го изслуша, GSM-а се прокашля театрално и заяви на български.
- Просто, тук Рождената магия не е същата, детенце! Добре, че уважаемите господа Джи и Ес Емови са така добри да превеждат!
- Уважаемите какво? – слиса се Мина.
- Абе, не му мисли много! – завъртя се Янил. – Пак добре, че има кой да ни превежда от горноземлянски! Телефона на Ренковия врат твърди, че се казва Джи, а на другия името му било Ес – господата Джи и Ес Емови!

Ренко изслуша превода на телефончето.
- Аз говоря горицветски! – уточни Ренко.
- Какъвто и да е, езикът ти ми звучи познато! – рече Китан.
- Я, кажи нещо “по-така”! – рече Мина. – Моля, господин Джи Емов, да не превежда!
Ренко забърбори бързо. В речта му наистина имаше нещо много познато. Мина дори успя да различи думите “онгъл” и “гостун”. Телефончето тактично изчака, след което преведе.
- Твоят Дворец е истинско укрепено място… наместник от стари времена!
- Добре! – засмя се Мина. – Хубаво е, че телефончетата превеждат, но същото може да го свърши и Бран.

Момчетата се спогледаха.
- Бран говори фундийски! – отвърна Ренко, чрез телефона Джи. – Разбира се, фундийският, дами и господа, е същият като горицветският, но тук-таме могат да се намерят някои разлики в произношението и ударенията… Освен това, Бран не е с нас!

Мина не разбра веднага за какво говорят. Една мисъл я стрелна право в сърцето.
- Къде е Бран? – попита.
- Не е с нас, детенце! – повтори Ренко и в гласа му затрептя нежна нотка.

Мина взе тежко дъх.
- Значи, остана затворен при Нищото?
- Не, не! Изчезна преди да дойде Коша! – отвърна й Янил.

Момичето не знаеше какво да мисли.
- Как?
- Не знаем как! – отсече Ренко. – Но Кастин смята, че ти си го направила?

Всичко започна да се струва на Мина направо налудничаво: Директорката на “Музите” стои до Ренко? Обвиняват я, че е накарала Бран да изчезне?
- Направила съм какво?
- Нямаше друг начин да помогнеш на Бран, освен да го изпратиш някъде на безопасно място!
- Но аз не мога… – запелтечи Мина.

Ренко се засмя.
- Кастин смята, че можеш, госпожичке! Смята още, че това е част от магията на една истинска бояра, драга! Помниш ли, когато изведнъж се отзовахме на реката Алем, с теб и Янил? Твоята сила ни е прехвърлила там и ни е спасила! А когато в палата на Нищото ти се отзова в миналото? И това чудо си го свършила съвсем сама!

Мина само клатеше невярващо глава.
- Кастин каза, че силата ти се проявява или когато ужасно те е страх, или ако искаш нещо наистина много силно, от дъното на душата си… – се зае да обясни Янил.
- Яко, а? – възкликна Китан.
- Това е защото още не си я овладяла… – вметна Мишева. – Когато се научиш как да контролираш силата в теб, ще можеш да я използваш когато и както си поискаш!
- Яко! – повтори Китан.

Нещо бъркаха! Мина не можеше дори да си представи, че притежава… какво? Сила? “Силата в нея”! Каква сила, бе? Остава само и за фотонни мечове да започнат да приказват…
- Сила?
- Магия! – отсече Ренко. – Дано пази и нас, така както пази себе си!
- И къде съм изпратила Бран?
- Не знаем!
- Глупости!
- Не са глупости! Мога да ти покажа дневника на пра-баба ми!

Усмивката на директорката бе успокояваща. Мишева стана и вдигна дневника от втора, кокетна масичка.
Мина взе в ръце старата тетрадка с кожените корици. Вътре със завъртени букви се бе изписало: “А воинът-пазител бе повдигнат и спасен от боярата. И никое зло не притежава сила, с която да промени това… И скри се воинът-пазител в гори тилилейски и там събираше сили. А боярата слезе на Долната земя и там си почиваше… И въпреки, че бяха баща и дъщеря, името на воина-пазител бе Бран Седум, а боярата се назоваваше – Мина Сорбус!”

- Гори тилилейски? Ама, какви глупости са това? – промърмори Мина. – Бран трябваше да бъде с нас!
- Важното е, че е добре! Дневникът на пра-баба никога не лъже! А и вие трябва да съберете сили… – каза Мишева. – Хайде, следобед ще дойде и бабата на близнаците, а довечера всички заедно ще празнуваме Бъдни вечер!
- Бъдни вечер и още нещо, човечета! – тайнствено допълни Ренко.
- Какво нещо? – попита Мина.
- Ще видиш, ще видиш!
- И тук ли тайни? – подразни се Мина.

После изгледа накриво Янил и Китан.
- Значи, баба ви вече знае всичко? – попита. – Нали се заклехте на никой да не разправяте, а щом се прибрахте веднага се раздрънкахте…
- Аз й казах! – отвърна, вместо близнаците, Мишева. – Не се наложи да й обяснявам дълго! Сама се досети, че сте се забъркали в някоя каша, хм… история, де… Освен това, магиите са й в кръвта!
- Ще празнуваме тук в Двореца! Ще украсим гостната на долния етаж за бъдника! Яко! – провикна се Китан.
- А пък баба и малката Миси отидоха да напазаруват в Балчик! – рече интусиазирано Янил.

Мина тръсна глава:
- Мислех, че съм спала само един ден… Коя е пък сега, тази – Миси?
- Но ти я познаваш! – усмихна се Мишева. – Миси, Миси, ела за малко!
Нещо рече “пук” и по средата на стаята се появи момиченце със старомодна рокличка, кожено палтенце, маншон за ръцете и пандела в дългите коси. И момичето, и дрехите му – всичко бе седефено-бяло и прозрачно. В едната си ръка държеше вилица с набучен на нея лист от кисело зеле. Зелето прокапа по пода. Момичето направи недвусмислен знак с другата си ръка и се изкиска. Смехът й бе тих и далечен като звънче.

- Призрак! – извика Мина.
Всички се засмяха.
- Миси, дръж се прилично! – рече строго директорката. – Не сме полудели, а просто Мина се събуди! Киселото зеле ли пробвате? Втасало ли е вече?
Миси събра три пръста на ръката си и ги целуна възторжено. Обърна се към Мина, изгледа я и й се усмихна широко. После помаха с ръка и изчезна.
- Аз нали ви казах, че е истинска! – разсмя се най-после и Мина.
- Яко! – ухили се Китан. – Ще си прекараме страхотно довечера!

Усмивката изчезна от лицето на Мина.
- Как ще празнуваме без Бран? Бран трябваше да е с нас! – рече тихо и укорно тя. – Ако Кастин не беше избързал толкова да си тръгне, щях да накарам Коша да ме върне веднага обратно в Горната земя!
- И Кастин бе на мнение, че ще искаш същото, драга – усмихна й се Ренко, – но определено не бе съгласен! Кастин сметна, че трябва да останеш тук, за сега! А явно и Коша споделяше този ред на мисли защото едва ни остави да си поговорим. Щом свършихме, грабна бързо кестена и изчезна в дъжд от светлини… или поне така ми казаха близнаците!

Мина се взря в сляпото момче и като че чак сега се сети за нещо:
- А теб защо те изоставиха тук?
- Кошът винаги си има нещо наум или така да се каже – “налист”! – отвърна й Ренко. – Не му се сърдя, но искрено ми се ще Тилшу да беше с мен! Сега ми е най-нужен…
- Хайде, хайде, ще си поговорим повече довечера! – надигна се директорката. – Трябва да се подготвим за Бъдни вечер и Коледа.

Цял следобед майсториха украси.
Мина се запозна с бабата на Янил и Китан. Бе висока, но доста закръглена циганка с къносани коси и тонове сребърни гривни по ръцете, и обици по ушите. Гривните й изнасяха цял концерт, всеки път щом се тръснеха. Бабата на близнаците се казваше Демира и непрекъснато се смееше. Млъкна само веднъж, когато погледна дланта на Мина. Смехът й секна и тя изгледа момичето с уважение.

Демира отряза листата от киселото зеле, с които щеше да навие сърми. Близнаците, Ренко и Мина й помагаха. Докато разбъркваха на смени пълнежа от ориз, черен пипер, юзум, чубрика и повечко стрити червени пиперки, всички вкупом разказваха приключенията си.

Децата се носеха волно по бурното течение на разказа и някои неща им ставаха по-ясни:
- Кастин вярва, че Нищото през цялото време е знаел, че сме в палата му. Всъщност, щурчовци, Нищото горещо се е надявал Мина да открие къде е собственото му скривалище и да му го покаже! – обясни Ренко.
- Нали ви казах, когато се събудят сутрин сомнабулите не помнят какво са правили през нощта! – каза Янил.
- Но защо тогава Нищото е разрешил на Пеларгони и Кимин да ме пуснат? – не проумяваше Китан.
- Защото ние се разбрахме да търсим тайния коридор, чак когато си свободен, Китане! – отбеляза Ренко. – Мисля, че поне в началото, Кимин е работил като шпионин на Нищото. Точно той му е съобщил, че сме пристигнали в палата!
- А аз го учих да свири на кавал… – отвратено плю встрани Китан.
- И добре си постъпил, момко! – отсече Ренко.
- Да, защото кавалът също е магия, от която няма отказване! Добра магия, сине… – включи се Демира. – От тук нататък, той ще ти е длъжен за тази магия!
- Съвсем точно! – съгласи се Ренко.

Мина често се включваше в разказа, но и да слуша й правеше същото удоволствие.
- И Нищото – разказваше Китан – беше обсолютно отвратителен с онова разорано лице, голата глава и огромния черен плъх, провиснал да му яде ухото, блях-х-х…
- А, забелязахте ли стъкленицата обесена на веригата около врата му? – попита Янил. – Това беше Черната стъкленица…
- Ако бях се усетила на време, можех да я взема и да я счупя, и да се свърши! – ядоса се на себе си Мина.

Ренко замаха с ръка и телефона Джи преведе, като се опитваше да повтори вълнението в гласа на сляпото момче.
- Точно това исках да ти кажа, детенце! Всъщност, тази мисъл, че си могла да счупиш Черната стъкленица, мина през главите на всички ни… но Кастин бе категоричен: Черната стъкленица не трябва да се унищожава!
Мина се ококори:
- Нали е пълна с лошотии и ужаси? Защо да не я унищожим?
- Точно този въпрос зададох и аз, но Кастин нямаше време да ми отговори! – отвърна някак възмутено Ренко.

Децата се умълчаха за миг, но после продължиха да разказват преживелици, като прелитаха от случка на случка. Връщаха се към началото и после спокойно отскачаха към средата или към края на историята.
- Добре, де – отново ги прекъсна Мина, – разбрах, че Порий е предателят, и че той ни предостави на Нищото. Обаче не разбирам, защо се беше засилил да реже Алагиората и да ни оставя в миналото? А и защо гласува да ме върнат тук в “Музите”?
- Колкото и откачено да звучи, госпожичке – отвърна й Ренко, чрез превода на телефон – Джи Емов, – двамата с Кастин мислим, че той е искал да те спаси по този начин…
- Да ме спаси? Като ме остави в миналото? – не разбра Мина.
- Нищото толкова неистово е искал да се разправи с теб, че Порий трябва да се е поуплашил… Ти си прекалено важна за Горната земя! Порий знае това! Нашият учен предател е мислел, хем да вземе това, което желае, хем да не те даде на Нищото! Как да стане това, ли? Може да се получи само, ако не му се пречкаш в краката, разхождайки се в настоящето по Горната земя! Просто е нямало значение, драга, дали ще си в миналото или ще си в “Музите”– обясни Ренко. – Оттам-нататък той щеше да предаде мен и да вземе парчетата от Бялата стъкленица!
- Но теб е можел да те предаде и преди! – рече Янил.
- Да, но не е имало смисъл, младежо, защото Мрачният цар не е могъл да му даде стъкълцата. Нали ги е бил скрил и от себе си! Получил се е омагьосан кръг – усмихна се Ренко. – Порий не е луд да хаби коз като мен – нахалос!

Мина погледна с учудване сляпото момче. За миг почувства някакво смущение. Все пак е доста странно, когато един приятел се окаже царски син, при това наследник на трон… Но Ренко си беше Ренко и усмивката му си беше все така лъчезарна. Неочакваното смущение се стопи и изчезна.
- Така или иначе, колкото и да си е завирал дългия нос в чуждите работи, не всичките сметки на Порий са му излязли верни! – отсече Янил.
- Ако го зърна отново някъде, ще му го направя на пихтия, този негов нос! Един десен-прав и е готов! – изръмжа Китан.
Мина се замисли:
- Да му се не види… значи аз съм тази, която им даде къстчетата от Бялата стъкленица!
- Не, не помниш ли, та ти взе цялата дървена кутия, детенце ! – рече й Ренко. – Парчетата от Бялата стъкленица са тук!

Китан стана и взе кутията от трета, полускрита до момента, кокетна масичка. Мина я отвори и ахна. В кутията бе пълно с разни джунджурии, скъпоценни камъни и цветни стъкълца. Малката бръкна и извади цяла, пълна шепа от тях. Повечето блестяха със собствена светлина.
- Какво ще правим? – попита момичето. – Тук има прекалено много парчета като камъчета и кристали… Аз въобще не мога да позная, кои са от Бялата стъкленица и кои не!

Близнаците също са наведоха над кутията. По лицата им се изписа объркване.
- Хаосът е пълен! – възкликна Китан. – Накрая, Нищото май ни надхитри!
- Това ще го видим довечера, млади благородници! – рече спокойно Ренко.
Лицето му бе станало непроницаемо.

Следобедът отмина в приятни разговори и приготовления. Вечерта дойде. Вън валеше сняг и дори Мина (когато не мислеше за Бран) се чувстваше радостна. Празникът я обгърна заедно с топлината на камината, украсите по стените и примамливите миризми, долитащи от кухнята.
Към осем часа, Бъдникът вече пращеше весело, весело и всички се събраха в гостната стая. Бяха заслали пода с козяците, които Миси им показа в един скрин. Софрата бе дървена, кръгла и покрита с червена везана покривка.

На трапезата се кипреха постните манджи: 1. топла питка с паричка за късмет, 2. зелеви сърми с ориз, 3. бял боб с леща в гърне,
4. горещ зелник с праз, 5. студена бурания, 6. гъсто ашуре с много захар, стафиди и бадеми, 7. ошаф със сушени ябълки, кайсии, сливи и круши, 8. огромна купчина меденки, напълнени с конфитюр от рози, и
9. тиквеник с канела и половинки орехови ядки… Или, с други думи – точно девет на брой яденета!
В ъгъла стоеше украсената елха. По клонките й бяха окачили, бонбони, увити в станиол – захаросани кестени, смокини и потопени в шоколад портокалови кори. Свещичките й святкаха меко.
- Днес ще седнем на възглавници, както си му е обичаят, а утре за Коледния обяд и печеното прасенце ще наредим голямата дъбова маса със столовете, за която ми каза Миси! – бе отсякла Демира, близнашката баба.
- Да бе, да то и без това вече свикнахме да сядаме само по земята! – изтърси, ни в клин, ни в ръкав, Мина.
Останалите не й обърнаха внимание.

Разположиха се върху тъканите възглавници, разхвърляни на козяка и след като вдигнаха тост, с кола, за добруването на присъстващи и неприсъстващи, завъртяха питката. Директорката Мишева я разкъса на части и подаде по парче на всеки. Паричката се падна на Ренко. “Да си я прибереш в царската хазна!” – провикна се Китан, повдигна вежди и заклати прочувствено-смешно глава. После всички нападнаха безпощадно вкусотиите подредени пред тях.

Въпреки празничната трапеза, Ренко не позволи на никого да пие алкохол. “Утре ще изпием по чаша червено вино за здраве, но не и днес! Днес умът и кръвта ни трябва да са абсолютно чисти, дами и господа! – отсече сериозно сляпото момче. – По-късно имаме да вършим важна работа, а Рождената магия не понася нещата, които завземат човека отвътре и го правят роб!”

Към дванайсет бяха отдавна преяли и ужасно доволни. Бузите им се бяха зачервили от огъня. Ренко и близнаците вече два часа не спираха да свирят. Бяха взели инструменти от “Музите” и сега поддържаха веселието с песни. Ренко пееше на горноземлянски, но песните му си оставаха все така близки и хубави. На трапезата не се бе задържало много, само празни чинии, малко туршия и черупките от орехите, на които си врачуваха. Демира предсказа на всички любов, любов и пак любов, така че децата се подкачаха един друг и се заливаха от смях.

Изобщо, въпреки отсъствието на Бран се бе получила Бъдни вечер за чудо и приказ, когато…

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

… когато внезапно удари дванайсет часа!
Изведнъж Бъдникът изчезна яко дим от камината, а малкото призрачно момиче – Миси политна и взе да прави някакви знаци на директорката. Госпожица Мишева стана.
- Време ли е вече, пазителко на стария дневник?
Ренко проговори стреснато и всички го изгледаха с неразбиране защото телефончето на име Джи бе забравило да преведе. Джи се изчерви цялото и смутено се изкашля. После преведе.
- Какво му стана на огъня? – додаде Мина.
- Миси казва, че е време! – отвърна и на двамата Мишева. – Бъдникът ще ни е нужен горе в кулата защото е от старо и родовито дърво. Миси го прехвърли! Хайде, Миси, сега донеси ключа!

Призрачното момиче се изви и изчезна. Минута по-късно влезе през стената. Носеше в ръце голям сребърен ключ.
- Какво ще правим? – попита Мина.
- Отиваме горе в кулата – отвърна й директорката. – Имаме да свършим една работа!
- Но кулата е затворена, никой, никога не се качва там! – учуди се Мина.
- Всъщност, Дворецът си е на Миси и само тя има ключ от кулата! – каза директорката. – Но, по изключение, тя е съгласна да отключи!

Директорката излезе бързо и се върна с дървената кутия, която Мина бе донесла от Горната земя.
- Хайде, какво чакаме! – надигна се и Китан.
Ренко остави тамбурата на възглавницата до него.
- Вие, двамата, си вземете кавалите, ще ви потрябват!
Сляпото момче изрече тези думи съвсем сериозно към близнаците, а Джи бързичко преведе думите му. После допълни:
- Аз съм готов! Хайде, дружина!

Потеглиха в редица.
Вратата към кулата бе голяма и дървена. Миси вкара ключа в ключалката и го превъртя. Вратата се отвори. Множество завити стълби водеха нагоре. Изкачиха се, докато стигнаха площадка.
Пламнаха факли…

Там, в кулата, бе заключена и скрита от външния свят една странна зала. Приличаше на работилница, но високите, тесни и закръглени отгоре прозорци светеха целите от цветни витражи. По стените висяха обагрени, стъклени плочки с причудливи руни по тях. Срещу стълбите стоеше малка пещ, а огънят в нея бумтеше с пълна сила. На дългия дървен тезгях бяха подредени изящни тръбички, чукчета и пилички. Отстрани стояха делви с вода, от които си носеше тайнствено благоухание. Няколко полици бяха изпълнени с множество малки кутийки, а от тавана висяха торбички.

- Стъкленицата? – прошепна Мина.
- Да, детенце! – отвърна й тихо Ренко – Ще направя Бялата стъкленица! Но ми трябва твоята помощ! И не само твоята… Китане, Яниле, свирете… свирете каквото ви казва сърцето!
Мина щеше да помни цял живот тази Бъдни вечер. Вечерта, в която Бялата стъкленица се завърна…
Ренко взе дървената кутия от директорката и я остави на тезгяха. Близнаците подеха нежна и напевна мелодия. Мелодия, която извираше от цялото им същество и изпълваше със звук залата.
Кулата тихичко запя.

Направиха кръг.
Внезапно поясът на Ренко се размота, избледня до бяло, уголеми се и ги покри всичките. След миг, изглеждаха като навлекли бели кенарени ризи над дрехите си. Ризите ги свързваха един за друг с по една дълга бяла лента.

Ренко се обърна и отвори кутията. Бръкна вътре и започна да опипва предметите. Примижа и извади едно парче стъкло. Повтори същото цели шест пъти. Внимателно опипваше стъкълцата и отделяше истинските. Пот изби по челото му. Накрая въздъхна облекчено.

Парчетата стъкло бяха шест на брой: жълто, оранжево, зелено, небесносиньо, виолетово и тъмносиньо. Издигнаха се бавно във въздуха и закръжаха около главата на сляпото момче. Парчетата искряха и напомняха корона.
- Мина, липсва ми червеното парче! Седмото парче не е в кутията! – рече Ренко. – Трябва да ми помогнеш!
- Но какво мога да направя? – обърка се Мина. – Откъде да ти намеря – червено парче стъкло! Може би, някъде по рафтовете има някое, а?
Ренко поклати глава в знак на отрицание. Мина продължи:
- Тогава, я, потършувай пак в кутията… Сигурно, червеното стъкълце е някъде вътре, но ти не си го напипал!

За миг лицето на сляпото момче се изопна, но после Ренко се усмихна дяволито.
- Мога да разпозная парчетата от Бялата стъкленица дори само по мириса, драга! Аз съм наследникът на Първия стъклар и ще ставам цар, забрави ли! – засмя се той.
- В кутията липсва червено късче и така трябва да бъде! – обясни вече сериозно Ренко. – Ти единствена можеш да ми дадеш материал, от който да го направя! При всяко възраждане на Стъкленицата, червеното парче се майстори наново! Защото трябва да съдържа в себе си нова обич… Хайде, де, постарай се!
Мина се обърка още повече. Всички я гледаха, сякаш очакваха да сътвори някоя съвсем истинска магия. Почувства безсилието си и пронизващо усети колко много й липсва Бран.

- Татенце! – прошепна момичето. – Само ако беше тук, татенце!
Нещо се изви във въздуха и блестящ пясък се изсипа върху тезгяха. Пясъкът светеше с ярка, рубинена светлина. Ренко го пипна и отново се усмихна:
- Ето, това ще ми свърши работа!
Момчето си сложи тънки ръкавици и подаде един чифт на Мина.

После, Ренко взе един глинен калъп и пресипа в него червения пясък. Стъкълцата бавно започнаха да се спускат от главата му, докато накрая и те влязоха в калъпа. Ренко развърза някаква торбичка, която висеше току до главата му, помириса и отсипа от нея в глинения съд. Повтори и потрети с други торбички. Накрая разбърка сместа. Взе в шепа една стиска и помириса отново. Другите бяха затаили дъх.

С помощта на Мина и едни дълги щипци, Ренко сложи калъпа в пеща. Сляпото момче се обърна към всички, влезе в несключеното хоро и рече тържествено. Телефонът Джи тихичко се намеси за да преведе:
- Заради естеството на Слънчевия гъсок и неговата Сянка!
Направи знак и близнаците спряха да свирят. Всички заедно повториха Ренковите думи.
- Заради мъдростта на Стопаните!
Сляпото момче продължи да изрежда, а Джи тихичко да превежда:
- Заради кръвта на предците ми!
- И заради мен…
- Аз творя!

Докато повтаряха след Ренко, внезапно разбраха, че залата се изпълва със сенки. Доброжелателни сенки. Сенки, които ги караха да се чувстват у дома си!
- Аз творя!
Близнаците засвириха протяжно, а Ренко и Мина извадиха от пеща глинения калъп.
Сляпото момче взе куха, желязна тръбичка и с нейна помощ бръкна в глинения съд. Заедно с тръбичката, към смаяните погледи на другите, се издигна и пламтящо в огън, мъничко кълбо. Цветовете бяха изчезнали напълно. Кълбото блестеше с пронизващо бяла светлина. Ренко поднесе тръбичката към устните си и леко духна в нея. Кълбото стана колкото голяма лимка.

- Ножици! – рече сляпият магьосник.
Мина му ги подаде и Ренко отдели клъбцето от тръбичката. После го пусна в една от делвите с дъхава вода.
В този момент, Клонката на съдбата се размърда върху главата на Мина. Сякаш досега бе наблюдавала ставащото и най-после бе решила да се включи.

От Клонката се спусна тънко филизче и също топна зелената си главичка в делвата. После внимателно се отдръпна и отново се нави около опашката на малката. Но когато Ренко извади от делвата сияйно-бялото кристално топче, всички ахнаха. Около топчето се бе увила, тънка, зелена, филигранена жичка от листа. Също такава жичка се втурна извън клъбцето и то увисна на нея като на изящно синджирче.
Сега всички забелязаха, че факлите и пеща вече не горят. Но в залата бе светло като ден от светлината на Стъкленицата. Ренко пристъпи и я закачи на врата на Мина.

- Защо на мен? – прошушна малката.
- Коледен подарък! – усмихна й се топло Ренко.
После всичко се върна на мястото си.
Поясът на момчето-магьосник си се прибра на кръста му. Всички слязоха по витите стълби и Миси заключи кулата със сребърния ключ.

Само сияйното стъклено топче се поклащаше на врата на Мина. Бе толкова невероятно красиво, че дъхът й спираше щом го погледне… Найният безценен подарък за Коледа – Бялата стъкленица!

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

На сутринта, когато я потърсиха, близнаците видяха, че Мина е излязла навън. Дори не си беше взела подаръците, които се кипреха весело под елхата. Имаше подаръци за всички. За Ренко и Миси също. Те двамата получаваха Коледни подаръци за първи път в този живот. Ренко се сдоби с невероятна кристална ваза и за радост на всички изпадна в пълна възхита, още щом я задържа в ръце.

Призрачното момиченце също отвори своя пакет и градината на Двореца се огласи от звънчето на смеха й. В пакета имаше зимни кънки.

Снежинките играеха белият си танц. Мина седеше на трона на царицата и се възхищаваше на Миси. Призрачното момиче рисуваше с новите си кънки не просто осморки, а цели акварели от ледени цветя, при това направо във въздуха.

Директорката се провикна към момчетата да оставят момичетата поне веднъж на мира… Близнаците само повдигнаха рамена и заедно с Ренко се заеха да приготвят гостната за Коледния обяд. Трябваше да измъкнат от един килер, тежкия плот на дъбовата маса, да му завият краката и да изправят масата.
Демира отново готвеше и миризмата на печено прасенце се носеше на талази от фурната. Беше им обещала да сготви и нещо типично циганско, което циганите готвят само по големи празници. Затова не пускаше никой в кухнята.

Мина гледаше зимното море. Стъкленицата на врата й не искреше вече толкова силно. “Магията пази живите, така както пази себе си!” – щукна внезапно в главата на момичето.

Всъщност там, в главата й, в пълен хаос се щураха всякакви мисли и най-вече десетки въпроси без отговор. “Къде е Бран? Защо не трябва да се счупва Черната стъкленица? Каква е тази моя магия и ще се науча ли някога да я управлявам? Какво ще я правя сега, тази Бяла стъкленица? Дали някога ще успея да видя мама? Само да я зърна отдалеч… Кога ще се върне да ни вземе Коша? Ами ако не се върне?” Изведнъж един въпрос прониза сърчицето й! Беше се сетила нещо важно: “Защо Нищото каза, че не той е убил мама? Ако наистина не е той убиеца, то тогава защо е умряла?” Мина отмести поглед от морето и викна сърдито към седефеното момиче пред себе си.

- Прекалено много въпроси имам… И нито един отговор! Непременно трябва да отида пак на Горната земя! Мислиш ли, че ще успея?

Миси се засмя и далечното звънче на гласа й иззвъня тъничко. Направи един пирует. Падащите снежинки се подредиха изписвайки: “Вярвай!” После звънчето звънна отново…

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

“Едно въгленче огледа жаравата, в която се бе родило.
- Какво ли не бих дало, южняка да ме раздуха и да ме отнесе изгарящо в блясък, някъде надалеч! – промърмори то.
И ето, че духна вятър. През жаравата прехвръкна искра. Въгленчето потръпна, прескочи другите, запали се, полетя… и падна далече, далече върху висока пясъчно дюна.
- Я, колко самотно е тук! Какво ли не бих дало да се върна в жаравата… – прошепна въгленчето и лекичко въздъхна.”

Приказка от господарство Фунда

Весела Фламбурари
по времето на Зимното слънцестоене

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • Тамара Караколева // 30 дек, 2011 //

    Весела Фламбурари е лауреат на Националната награда за детска литература “Петя Караколева” за 2010 година. Присъствието й в град Кърджали беше празник за децата на Родопа. В. Фламбурари им подари 4 представления на “Мишката Метличина” и дари книги на училищните библиотеки. Честита и успешна 2012 година, Весето!

  • boromir // 30 дек, 2011 //

    Малко харипотърствуваме тука , а!? ;-) Всъшност, прилично е на фона на сагата за мишката Метличина, която дори моята невръстна дъщеря не можа да издържи…

Коментирай