Public Republic Art Studio

Роман Кисьов: “За истинския творец болката е камък за стъпване, а не за препъване”

4 декември, 2011 от · 3 Коментара

Exclusivno_za_Public_Republic

Интервю на Жасмина Тачева с поета и художника Роман Кисьов

Roman_Kissiov

Платното ли дойде първо в живота Ви, или стихът?

Платното. А преди платното – хартията. Рисувам откакто се помня, от най-ранна детска възраст… Първо започнах да рисувам („драскам” е по-точната дума) в книгите от библиотеката на баща ми, върху текстовете, върху илюстрациите… И до днес пазя издание на „Малкият принц” (издадена в годината на моето раждане), върху чиито страници все още личат моите „отпечатъци”. После рисувах на гърба на листове хартия със стихове или преводи на баща ми, напечатани на пишеща машина…

За първи път моя рисунка беше експонирана в изложба когато бях на 5-годишна възраст – това участие ми донесе и награда: прекрасно издание на „Чичо Томовата колиба” с илюстрациите на Ангелушев. После наградите зачестиха, предимно от конкурси за рисунка върху асфалт (тогава това беше много модно), а когато бях 10-годишен дори участвах и на международен детски фестивал за рисунка върху асфалт в Потсдам (тогава Източна Германия). Естествено следваше да продължа да уча в Художествена гимназия и да следвам в Художествената академия.

Стихът дойде много по-късно – бях 25-годишен, студент във втори курс по живопис… „Дойде” е точната дума, защото той – стихът – при мен наистина дойде, колкото и да се съпротивлявам, това беше нещо по-силно от мен, и просто го приех… А се съпротивлявах, защото – като син на поет – си имах своите лични основания за това.

Иначе, мога да кажа, че тогава вече имах изграден някакъв свой критерий и отношение към поезията. Така че беше напълно логично моята дебютна книга да види бял свят едва когато бях на Христова възраст… По правило това е късен дебют за поезия, но нали всяко правило си има изключения… Казват, че обикновено изключението е предпоставка за изключителност… Шегувам се. Но мисля, че моят дебют се осъществи точно навреме и по най-добрият начин за един дебют.

Roman_Kissiov_Tainstvo

Художник с поглед на поет? Поет с поглед на художник? Или за Вас двете са една синкретична цялост?

Лично за мен двете са една цялост, различни проявления на една същност, които са тясно свързани и взаимно се допълват, без да си пречат или конкурират… Свързващият елемент и основата е Словото – образно и фонетично… Не случайно най-древното писмо на човечеството (хилядолетия преди новата ера) е пиктографско и идеограмно, и то е свещено, изцяло сакрално.

Изящното изобразително изкуство и изящната словесност са тясно свързани по природа. Не случайно не малко художници (вкл. големи художници) са писали поезия, в някои случаи дори изключителна поезия… Достатъчно е да споменем Микеланджело и прекрасните му сонети, чудесната поезия на Шагал се преиздава по света, както и поезията на Пикасо… Списъкът може да бъде продължен…

А в България – нека споменем Сирак Скитник, Павлето, Рафаел Михайлов, Георги Трифонов… И обратно – много поети и писатели са и художници или поне рисуването им е страст: Уилям Блейк, Пушкин, Хлебников, Халил Джубран, Екзюпери, Жан Кокто, Анри Мишо, Одисеас Елитис… А в България – Николай Райнов, Гео Милев, Радичков, Иван Давидков и др.

За мен е интересно в кои случаи и по какъв начин един такъв творец остава в съзнанието на обществото повече с едното, отколкото с другото изкуство… Веднага се сещам за такива съвременни примери – немският поет Кристоф Мекел или полската поетеса Ева Липска имат художествено академично образование, българската поетеса Невена Стефанова също… но те са известни преди всичко като поети. Миналата година с Ева Липска бяхме участници в един поетичен фестивал и тогава тя ми сподели, че вече не рисува… Е, в такива случаи отговорът на моето питане е ясен и логичен.

Що се отнася до мен самия – дълго време ме възприемаха като художник, който пише поезия… Една от рецензиите за първата ми книга дори беше озаглавена „Книгата на художника”… Напоследък като че ли се получава обратното – все повече срещам хора, които искрено се учудват, че съм художник по образование и професия. (Тук е мястото да се напомни за едно от съществените различия между двете – професия художник има, но професия поет няма и не може да има.)

Сблъсквал съм се и с друго – колеги художници са ми казвали: „Абе я си гледай поезията!”, а се е случвало поети да ми казват: „Ти си преди всичко художник!” с демонстриране на неглижиране и надменност към моята поезия. Много хора предпочитат етикетите или просто отхвърлят това, което не разбират, жалко е когато това са хора на изкуството (няма да коментирам друг вид мотиви за подобно поведение). Аз следвам своя път, другото е Божа работа.

Roman_Kissiov_Utro

Поезията Ви носи знака на дълбоко философски въпроси за битието и смисъла му. Ваши творби (например „Никой не ме е питал…“) провокират асоциация с Хайдегеровата „захвърленост“ в света – непосилността на човека сам да избере къде и как да се роди; попадането му в свят, вече подреден и систематизиран по определен начин, който е съществувал преди нас и ще продължи и след като си отидем. Според Вас какво е нужно за оцеляването на индивида в тази несправедлива ситуация?

Преди много години смятах, че тази ситуация е наистина несправедлива, което пораждаше в мен бунт и лава от трудни, съдбовни въпроси… Стихотворението „Никой не ме е питал”, което споменахте, е нагледна илюстрация на това, но то е писано преди 22 години, а оттогава много вода изтече и междувременно аз вече открих (или ми се откриха) отговорите на не малко съдбовни въпроси от моята младост, (които отговори обаче естествено родиха нови въпроси, но те са вече други, от друг порядък)…

Едно друго мое стихотворение („Процесия на думите”) завършва така: „Стиховете, писани преди години, / надживяха човека с моето име, / който бях тогава.” Днес не смятам, че е несправедливо това, че човек не може сам да избира къде и как да се роди… Напротив, справедливо е, защото това е право и решение единствено на Провидението, на Твореца (Всесилата) на Живота и на всичко видимо и невидимо…

В своето Послание до римляните светият апостол Павел пише следното: „Ами ти, човече, кой си, та спориш с Бога? Изделието нима ще каже на майстора си: защо си ме тъй направил? Или грънчарят не е властен над глината…” Така че, вместо човек да роптае и спори със своя Създател, по-разумно е да потърси промисъла и замисъла (смисъла) на това и неговото място и дял в него… Защото човекът не е създаден от Твореца, за да бъде Негова играчка и „кукла на конци” (както смятат някои)…

Напротив, известно е, че човекът е венец на Творението, в съществото, наречено „човек” са заложени божествени елементи и качества, то е единственото словесно същество, (на което е дадено Словото, Речта), човекът е велика Тайна и мястото, което му е отредено от Твореца, е велико и уникално! В този смисъл човекът не е „захвърлен” и изоставен от Създателя, но точно обратното – човекът е изоставил своя Създател, обърнал Му е гръб, подобно капризно, неблагодарно дете, което в стремежа си към имагинерна независимост спрямо своя родител, вместо свобода – получава робство и неволя…

Нека си спомним известната евангелска притча за блудния син – тя много точно илюстрира това положение. На човека е дадена свободна воля, и това негово право на свободен избор е неприкосновено дори и от Онзи, който му е дал това право, този Дар. Но свободният избор е и отговорност – човекът е отговорен за живота, който му е даден, както и за всичко, което му е дадено…

Коренът на думата „отговорност” е „отговор” – всеки в един момент отговаря как е употребил това, което му е дадено, или е злоупотребил… Има хора, които по всякакъв начин бягат от тази отговорност като си намират оправдания, често наричат безотговорността „свобода”, но така заблуждават себе си, а от отговорността пред Живота не може да се избяга, рано или късно тя те застига във вид на Съдба.

Та на въпроса Ви, „какво е нужно за оцеляването на индивида в тази несправедлива ситуация” – колкото и да са различни и индивидуални пътищата и начините за всеки, все пак има някои основни и универсални условия за това: първо, човек да се обърне към себе си и да потърси причините за несправедливостите първо в себе си, а не само навън, (днес като че ли хората ги е страх да остават насаме със себе си и да си задават въпроси като „Кой (коя) съм аз?”, „Откъде идвам и накъде отивам?”, „Защо съм тук, какъв е смисълът на моя живот?” и други подобни); и второ – да потърси възстановяване на изгубената връзка със своя Създател, за да намери себе си и да познае своето истинско Аз, както и неограничените възможности, следващи от това. А знаем, че само онзи, който търси, ще намери.

Roman_Kissiov_Vecher

В стиховете Ви (например: „Присъда“, „Дом“, „Врати на изгнанието“, „Писмо II“) се оглежда и Сартъровият екзистенциализъм – битието и свободата като присъда, затвор:


Живееш тук затворен,
неспособен – дори ако поискаш -
да излезеш.
Луташ се
сред многобройните невидими стени,
бродиш из невидимите стаи,
чийто брой самият ти не знаеш.
Изгубваш се,
без да се откриеш.
Защото си стопанинът -
единственият обитател…
И въобще не съществуваш.

Свободата на поета да твори благословия ли е, или тегоба?

Отговорът на този въпрос до голяма степен се съдържа в отговора ми на предходния. Стиховете, които давате за пример, особено първите две, както и цитатът от „Дом”, също са много ранни, писани преди повече от 20 години… В ранните ми стихове от края на 80-те и началото на 90-те години е силно изразен този екзистенциализъм, стигащ на места до парадоксалност и дори до абсурдизъм… Те са болезнен израз на състоянието на безизходица и ограничение, на липсата на истинска свобода (във всякакъв смисъл, но преди всичко в екзистенциален и духовен план), а и тогавашната ситуация в онези смутни години подсилваше това чувство…

По-късно осъзнах, че именно това тежко и болезнено състояние на не-съществуване, на „изгубеност” и някаква екзистенциална (почти космична) самотност (някои дефинират подобно състояние с понятието „Мирова Скръб”), както и липса на свобода, е провокирало силно в мен желанието за промяна (трансформация), да търся и да призовавам Животът да ми се открие и да разруши „многобройните невидими стени”, да ми помогне да намеря себе си и да открия, че не съм „единственият обитател”, защото (по думите на Джон Дън) „човек не е самотен остров”… И това се случи в живота ми… И неминуемо се отрази пряко и на изкуството ми.

Тази промяна по-ясно е изразена в моята поезия, или както казвам в стихотворението „Стъпки”: „ След мен остават думи – / стъпки в белия сняг на листа, / показващи ясно / откъде съм минал.” Именно контрастът, произхождащ от тази духовна транформация, съм използвал за композиционна конструкция на първата ми книга „Вратите на рая”, разделена на две части – „Преди да се родя” и „Откровение”. И с просто око е видно колко много се различават стиховете в следващите ми книги (и особено от последните години) от ранните, за които вече стана дума.

Екзистенциални белези присъстват и в по-късните ми стихове, но те са екзистенциални дотолкова, доколкото засягат екзистенциални въпроси изобщо за човека и битието, и това вече няма нищо общо със Сартъровия тип екзистенциализъм (или този на Камю) и мироглед на безизходица и фатализъм, (който по същество е атеистичен)… Именно поради това македонският поет Ефтим Клетников озаглави своя послеслов към моята македонска книга с избрана поезия така: „Поезията на Роман Кисьов: или амалгама на духовното и екзистенциалното”… Ще си позволя да цитирам няколко изречения от този послеслов, защото те много точно улавят същността на моята поезия и трансформацията, за която вече стана дума:

„Трансцендентността, бихме казали, е основен императив на целокупната, написана до сега, поезия на Кисьов, и особено на поезията в неговата най-нова стихосбирка „Гласове”. А това означава земното, изпълнено със съдбовна проклетия, да се преобрази (трансформира) в небесно, да се възвърне в неговия изгубен, първоначален образ, или тъмнината да се пренесе в светлина, една от думите-стълбове при този поет, първосътвореният елемент от Бог при сътворението на света. Светлината при Кисьов не е декоративно понятие, или ефектна метафора, а представлява същностна онтологична стойност. За него тя е есенция, или, хайдегерски казано, говор на битието.”

А относно това дали свободата на поета да твори е благословия или тегоба, ще отговоря, че творчеството е голяма отговорност, защото то въздейства, влияе на много хора, особено когато става въпрос за силата на Словото, на думите… Думите имат по-голяма сила, отколкото повечето хора могат да предположат, защото резултатите много често не са преки, а косвени, и имат по-голяма давност във времето, но често и по-голяма трайност…

Думите могат и да градят, и да рушат, могат да изцеляват и да разболяват, дори могат да съживяват, но и да убиват… Свободата на поета е в това какви думи ще избере и какво казва, и в зависимост от този избор той е или благословен, или прокълнат… Говоря за истинските, ярките, родените поети – другите, които са някъде по средата (нито благословени, нито прокълнати), остават в най-добрият случай на едно средно ниво.

Roman_Kissiov_Avtoportret

Думата „скрупул“ идва от латински и буквално значи „остро камъче“. Смятате ли, че за истинския творец е важно постоянно да е гложден от камък в обувката, от душевен дискомфорт, болка за света и реалността?

Творецът, ако е нормален човек, а не е мазохист, не би търсил умишлено и на всяка цена да страда, да изпитва болка, за да твори… Не е нормално страданието и болката да са самоцел в името на изкуството, такова изкуство се превръща в патология (не че няма и такива примери)…

Но от друга страна истинският творец (а това за поета важи в пълна степен) е на светлинни години от всяко самодоволство, напротив – той, иска или не, е гложден и много са поводите в живота, за да изпитва болка… За истинския творец болката е камък за стъпване, а не за препъване, при него тя има характер на родилна болка, следствие на която се ражда живот, ново начало…

Дъждът в самата Ви душа е често канен гост в поезията Ви:


В сърцето ми вали…
Пороен дъжд вали във моето сърце.
Вали
вече десет,
двадесет,
тридесет години…

Кой е този дъжд, който никога не спира?

Пречистващият дъжд, онези духовни води на Словото, които измиват всяка нечистота и трансформират всяка скръб във вътрешен, душевен мир.

Стиховете Ви (например: „Самоличност“, „Вълк-единак“, „Воините на Самуил“) говорят за парадоксалната раздвоеност на човешката същност:


Аз съм идеалистът-прагматик.
Аз съм моралистът-развратник.
Аз съм геният-бездарник,
хуманистът-диктатор,
християнинът-безбожник…
Аз съм
недоверчивият наивник,
кроткият бунтар…

В такъв случай, възможен ли е душевният мир, балансът между противоположните природи?

Душевен мир е възможен, въпреки тази двойнственост на човешката природа, но при условие, че човек пожелае и обикне по-добрата, светла страна на тази природа, и призове Светлината, като я покани в своя дом – във вътрешната стая на сърцето си… Тогава тази духовна трансформация е осъществима и светлата природа поглъща тъмната, макар и постепенно (и това е много дълъг процес, изискващ характер и постоянство)…

Има, разбира се, и обратен вариант, при който деградацията на човешката личност е неминуема… В този смисъл не може да има баланс – и вълкът да е сит, и агнето да е цяло… Ако обикнеш едното, неминуемо намразваш другото, защото – както правилно отбелязахте – тези природи са противоположни една на друга и са в конфликт. Но отново стигаме до проблема със свободния избор.


Не закачайте поета,
недейте му говори нищо,
не го докосвайте,
защото той сега отсъства
от света.
Защото той не съществува
в този миг,
когато Словото
като невидим гълъб
слиза
над главата му.

Това божествено осенение на поета не му ли отрежда в живота ни мястото, което в древността са заемали пророците-мислители? Каква е задачата му в този свят?

Поетите по правило са пророците на този свят… А в древността пророците са били и поети (Орфей, Давид, Соломон, голяма част от старозаветните пророчески книги са чиста поезия, както и новозаветното Откровение на св. Йоан Богослов, и др.)… В древността Поезията е имала изцяло сакрален характер… Езикът на Поезията е Езикът на Бога!

В едно мое стихотворение – „В защита на Поезията” (пак от първата ми книга) казвам, че Поезията „е годеницата на Бога”, а в много по-късно друго мое стихотворение от последната ми книга „Гласове” („Какво е Поезията”) заявявам, че „Поезията е невястата на Словото” (а ние знаем, благодарение на св. Йоан Богослов, че „в началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.”).

В този контекст е и мисълта на Новалис за поезията като предходна на религията, (или като религия преди религията)… А Рилке определя поетите като „пчели на невидимото”… Сартър пък е стигнал до прозрението, че докато авторът на проза, белетристът, си служи с езика, езикът е негов инструмент, то при поета е точно обратното – езикът си служи с поета, поетът е инструмент на езика, на Словото… Тази концепция е много по-пълно изложена в моето есе „За Поезията, или тайната йерархия на думите”…

Относно задачата на поета в този свят, отново ще цитирам Клетников, който (отново по повод на моята поезия) написа: „Бог е сътворил света за шест дни, а на седмия си починал, но са останали още много неща да се доуредят, довършат и, разбира се, досънуват. За тази цел Той е овластил поетите, изпращайки им най-скъпоценния дар, който имал – Словото. С това поетът се явява близнак на Пантократора. И той, подобно Него, стои с ясновидско око в централното кубе на храма, който издига.”

Задачата на поета е винаги една и съща, универсална, за всяко едно време – да бъде инструмент на Словото, да бъде негов храм и да свидетелства за Светлината. За много голямо съжаление мястото и ролята на поета в съвремието ни, днес, е много отдалечено по смисъл и съдържание, а и по влияние, от поета на древността… Причините за това са много, но мисля, че самият факт заслужава внимание и размисъл.

Roman_Kissiov

Въпреки сакралното му призвание, тази ли е присъдата на хората за поета:


Приживе казваме за гения:

Той е бездарник и измамник
Безделник и развратник
Аморален тип…

Посмъртно казваме за гения:

Той бе велик
Неповторим
Ако не бяхме ние
Щеше ли да бъде гений?

В повечето случаи – да! Как иначе да си обясним подобна фраза като тази, че „най-добрият поет е мъртвият поет”? Или ако перифразираме известната библейска мисъл, че никой не е пророк в своята родина, тя би звучала също толкова вярно и за поета: Никой не е поет в своята родина! Тази перифраза може за различните страни да важи в различна степен, но вече знам, че за България тя важи в много голяма степен.

Какво бихте искали да завещаете на света:


… В часа на Отлива,
когато си отида от света,
дъното ми ще се превърне в суша,
в пръст-земя…

А в корабите, останали след мен,
бъдещите хора ще открият
невиждани богатства.

Завещанието на твореца е в неговото творчество. Надявам се все още да не ми е дошло времето за „последно завещание”!

Художникът рисуваше без отдих,
изпълваше с видения
десетките платна.

Веднъж той изкусно нарисува
върху стената в ателието си
една врата.

О, дарба прокълната!…

В онази нощ той сбърка нарисуваната
с другата, истинска врата.
Челото му окървави стената.

- Какви рискове крие оттеглянето на твореца от реалността в собствения си магически свят?

Писането и рисуването са самотни занимания, изискват усамотение, съзерцание, вглъбяване и пълна концентрация… Това „влизане” в себе си (в невидимата реалност) не може да се случи, ако няма „излизане”, отделяне от външната, околна среда (видима реалност), то е задължително… Но наистина това оттегляне крие рискове… Един такъв риск е неминуемият сблъсък на тези две реалности, понякога този сблъсък е доста груб и нелицеприятен…

Тогава съществува реална опасност творецът да се опита да избяга от проблема, от този конфликт, като „изключва” спрямо външната реалност и да заживее в илюзия, и да „сбърка нарисуваната с другата, истинска врата”… В горния ми стих, който цитирате, художникът е попаднал в този капан и си строшава главата… Вместо да бяга, нужно е творецът да приеме това предизвикателство и да се научи да помирява тези две реалности, с разбирането, че те са взаимно свързани… Това се възпитава.

Поезията Ви по неповторим начин обединява силата на християнската вяра и мъдростта на античната традиция. Как съжителстват двете?

Благодаря Ви за тази оценка на моята поезия! За мен Мъдростта е една, независима от традиции и време… Нейният Източник не е от измерението на този свят – макар че присъства в света, Тя се спуска по духовната вертикала „свише” и е Дар за онзи човек, който я обикне… Истинската (истинната) мъдрост е София – Премъдрост (Божия) и няма нищо общо с човешката ограничена „мъдрост”… Тази Мъдрост е неотделима от Вярата, а самата Вяра се утвърждава не на човешката мъдрост, а на тази София, откъдето произтича и духовната й сила (на Вярата)…

Св. Апостол Павел пише в едно от своите послания, че проповядва тази Мъдрост между съвършените (духовните), но не мъдростта на тоя век, нито на преходните властници в тоя свят, а Божията премъдрост (София), като я нарича тайна и съкровена, която Бог е предопределил преди векове за наша слава… А мъдрост, отделена от тази вяра, е суетна и безплодна, и (по думите на старозаветния Еклесиаст) голямо количество от подобна мъдрост е голямо страдание за човека, и който трупа подобно знание – трупа печал.

Roman_Kissiov

Как бихте описали съвместната работа с баща си – поета Здравко Кисьов?

Моят баща ми е дал много и много неща съм научил от него, той е първият редактор на моите стихове, като в началото винаги сверявах поетичния си часовник с него… Мога да кажа, че той е мой учител в поезията, независимо че сме различни като поети… Мисля, че успях още от самото начало да възприемам неговите уроци в поезията, без те да накърнят или претопят моята идентичност (а тази опасност по принцип в подобни случаи е реална).

Това общуване много ме е обогатило (и продължава да ме обогатява)… От доста време вече не показвам на баща ми моите книги преди те да са отпечатани… Но това не е поради недоверие, а просто защото нашето творческо общуване вече не е толкова на ниво на конкретни текстове, а на едно друго, по-пълноценно и за двама ни, ниво. За голямо съжаление това наше общуване в последните години е по-рядко, по обективни причини – разделят ни повече от триста километра, той живее в Русе, а аз – в София.

Съвместната ми работа с него (в прекия смисъл) преди всичко се изразява в това, че аз съм художник на неговите книги – авторски и преводни.

Представен сте с три свои стихотворения на английски език в международната поетична антология “Поети за световен мир”, 2011, както и със стихове в последния брой на списанието за литература и култура “Књижевни ЗАПИС” в Подгорица, Черна Гора. С какво ще зарадвате читателите си в близко бъдеще?

В последните години излязоха доста публикации на мои стихове в чужбина, в превод на различни езици, както в литературни списания и издания, така и в книги. Също и участия в престижни международни поетични фестивали… И отминаващата 2011 година не прави изключение… През лятото бях участник на юбилейното 50-то издание на един от най-старите и големи световни фестивали – Стружките вечери на поезията, чиято Антология включва и мои стихове…

А последната публикация е буквално от преди дни – в международната антология „Поети за световен мир”, която споменахте… Печата се в Канада и Швейцария… Тя е изцяло на английски език и в нея са представени над 40 поети от целия свят, като аз съм единственият от България. Това ме радва! Но ме натъжава фактът, че у нас – уви – възможности за периодични публикации на поезия върху хартиен носител почти не съществуват… Липсва реална литературна среда… Остават книгите. И ми се струва, че бъдещето (а и настоящето) е в електронните издания. Като Public Republic например.

А за това, което ми предстои в близко бъдеще предпочитам да не говоря, преди да е станало… Новата 2012 е почти на прага ни, а тя за мен е юбилейна (половин век живот) и се очертава да бъде интересна, поне за мен… Отново публикации в чужбина, но и изложби – в България и извън нея.

Снимки: Личен архив

Роман Кисьов:

“[Т]ова е най-доброто интервю в живота ми до този момент, което в най-голяма степен осветлява някои факти от живота ми, пътя ми, моя мироглед, философия и хвърля по-ясна светлина върху поезията ми.”

За поезията на Роман Кисьов

„Роман Кисьов е един от представителите на новата школа на поезията в България, от поколението, което може да се счита напълно освободено от каноните, които спъваха поетичната дейност през комунистическия период. Самонаблюдението, въпросите за такъв тип свобода, каквато още се търси в Източна Европа, но най-вече за любовта и съществуванието, за красотата, поезията, за чудото на думите, творящи чрез себе си, за един друг свят с понятия и смисъл, които понякога могат да изглеждат независими от реалното – това са темите, характерни за Роман Кисьов.”
Мариус Келару (поет, преводач, лит. критик и редактор) – Румъния (2003)

„За българския поет Роман Кисьов светът е пронизан от Божията благодат, земя и небе, живот и смърт са така тясно преплетени, че дори положените върху гроба цветя пускат корени в отвъдния живот.”
Александър Говорков (поет и преводач) – Русия (2003)

„Роман Кисьов е поет с изтънчено усещане за мяра… Мотивите в неговите картини и стихове са хармонично преплетени. Самият Кисьов е изключителен познавач на теологията, философията, митологията, историята (особено българската) и литературата, което е и видно от неговите стихове. Кисьов е, преди всичко, роден поет… Той е също така поет, който се стреми към лаконичност на израза, стреми се към поетическия идеал – с малко да се каже много… Леснодостъпна, а същевременно дълбока, мисловна и дълбоко преживяна, поезията на Роман Кисьов със сигурност няма да остави равнодушни истинските любители на поезията.
Жарко Миленич (поет, преводач и лит. редактор) – Босна и Херцеговина (2008)

„Това е поезия и поетика на една осветлена и свята онтология, на една съзерцателна личност, чието познание и интуиция се напояват от кажи-речи един-единствен извор – изворът на святото. Но тази единственост ни най-малко не е неин недостатък, а нейно предимство. (…) Тя не е естетична, а екзистенциално-духовна. Кисьов не е само духовен, или, както каза на премиерата на неговите „Гласове” Светлозар Игов, „небесен поет”, но той е в добрия смисъл и екзистенциален поет, който не се отказва от болката и страданието на човека на земята. (…) Той е теургически поет, поет на тайната, на мистичното чувствуване на микро и макро-космоса, както и на тяхното религиозно познание, но е също така и поет на човешкото падение, на пра-греха и страданията, които произтичат от него.
Ефтим Клетников (поет, преводач и лит. критик) – Р. Македония (2010)

„Есенцията на поезията на Роман Кисьов е в неговите многопластови художествени реминисценции, в които той методично ясно вижда в Света посредством своите думи и обратно – неговите думи са отражение на неговия собствен визуален Свят. И повече от това – той успява да изобрази ясните и силни сентенции въз основа на онтология на човека. Поет, преди всичко.”
Сабахудин Хаджиалич (поет, преводач и лит. редактор) – Босна и Херцеговина (2010)

„Още с първите контакти с поезията на Роман Кисьов разбрах, че се касае за роден поет. И когато по-късно осъзнавах и възприемах тази поезия, тя ми възвръщаше вярата в неугасимостта на Словото, вплетено във вечната плетеница: поезията.
Роман Кисьов е поетичен храм, в който диша индивидуалността, мъдростта и Светлината.”
Михаил Ренджов (поет и преводач) – Р. Македония (2011)

„Прочетох с голямо изумление текстовете на Роман Кисьов. Той пише прекрасна поезия, преведох на арабски някои текстове от италианската версия на моя скъп приятел Джузепе Наполитано. (…) …наистина е поeт, който трябва да се преоткрие, и защо да не пренесем неговите изумителни текстове в арабската култура. Благодарности на “Stanza del poeta”.
Abdelmajid Youcef (доцент по арабска литература, преводач) – Тунис (2011)

Рубрики: Frontpage · За творчеството

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

3 Kоментара за сега ↓

  • Hroni // 4 дек, 2011 //

    ” …художник, който пише поезия… ” или…?
    Невероятно интервю! Благодаря, че по такъв вълнуващ и приятен начин ме срещнахте с Роман Кисьов. Истинско удоволствие…!

  • деси денева // 4 дек, 2011 //

    И четката и стиха ми харесват!

  • Мартин Христов // 7 мар, 2012 //

    Романе, поклон за искрените думи! И за Мъдростта, която струи от тях.

Коментирай