Public Republic Art Studio

За Япония отдалеч: Попътни имейли от един български американец – II част

5 декември, 2011 от · Няма коментари

Златко Ангелов

<- Към I част

Trotoar_na_modata
Тротоар на модата в Харанджуку

Токио, 8 юни

Лекциите на майка ви са днес следобед, та употребихме предиобеда да доразгледаме Омотесандо. Великолепната четириетажна сграда на Прада лежи върху нещо като ниша от гладки камъни останали от отминали векове. Вътре не позволяват да се фотографира. Практически никой не влиза, а на всеки от четирите етажа има по три или четири усмихващи се японки в тъмносиня униформа.

Изложени са чанти, обувки и дрехи, струващи милиони йени. На пръв поглед ненужна красота—изложбата имам предвид. Дори бих предпочел да видя моделите в списания. Но дизайнерската мода ми е интересна като синтез на самовлюбения капитализъм. А самовлюбеност, която черпи от човешката сексуалност, може да произведе форми, вдъхновяващи и възпитаващи човешкото око.

Аз не се дразня от това, че става дума за пари и че само една тънка прослойка богати хора поддържат този вид изкуство. В края на краищата винаги изкуството е било поддържано от минимален брой богати хора, които са били освен това образовани и вдъхновени. Най-богатият институционален меценат, разбира се, е била църквата. Сега поне нещата са изведени на едно човешко ниво.

Хората са суетни и колкото по-богати са, толкова по-суетни изглеждат—не че непременно са. Модната индустрия произвежда стоки с невероятна естетическа стойност, за да задоволят нечия потребност. Щом е човешка потребност и не потиска никого, аз я приемам (потребността) и се радвам на продуктите, които я задоволяват.

За първи ден над Токио небето беше синьо—без да е горещо—и разходката из ултрамодните квартали, Хараджуку и Шибуя, беше великолепно преживяване. За първи път прекарвам повече от четири часа по магазини без да се уморя и без да ми омръзне. В Хараджуку има две улици, които са известни с модата си: Омотесандо, по която са подредени къщите на най-известните в света дизайнери, и Такешита, по която има различни бутик магазинчета, специално за много млади хора.

Първата прилича на парижки булевард с кестени—само че тук дърветата са от друг вид—с широки тротоари и двупосочно движение на коли помежду, а втората е тясна почти като в арабски сук и пълна с хора. Между тях има много други малки улички с ресторантчета и барове—чувстваш се почти като в курортно градче от Южна Франция.

Две неща отличават всичко това от местата, където ние се движим обикновено: публиката и подредбата на магазините. Разбира се, основната разлика е в цените: тук всичко е много по-скъпо от Европа и САЩ, а в тези изложбени къщи няма намаления. Като цяло нивото на цените в Япония е по-високо и трябва да получаваш парите си в йени, за да можеш да се чувстваш добре—нашите долари тук нямат еквивалентна покупателна способност. Но думата ми е за естетиката и хората, които я създават и ползват.

Prada
Сградата на Прада на улица Омотесандо

Архитектурата на магазините е своеобразна и разнообразна. Вътрешният им дизайн и дизайна на изложените дрехи, бижута, обувки и т. н. е необичаен за моето око и ми изглеждаше много по-красив от онова, което съм виждал. Вървиш и си с чувството, че си в една изложбена зала, продължаваща от къща в къща, направена специално за теб: да й се радваш. Хората наоколо са облечени по същия красив начин и повечето изглеждат щастливи, весели, любезни, добронамерени.

Не знам дали е поради квартала, в който се намираме или навсякъде в Токио е така, но младите хора просто бликат по улиците. И много рядко, да не кажа изобщо, се вижда враждебно лице. За красотата на жените и мъжете вече казах, но то се повтаря всеки ден и е част от прелестта на мястото. От моята гледна точка Токио създава постоянно чувство на еуфория и благополучие.

Хараджуку е спокойно място и някак по-тежкарско. Шибуя е стълпотворение от хора, пак предимно млади. Вървях всред тълпата и непрекъснато се чудех, че не ме е страх, че някой може да ни обере, нито че се намираме сред хиляди непознати. Казват, че кръстовището около станцията в Шибуя е най-оживеното пешеходно кръстовище в света. Тълпата обаче не ме умори.

Всеки си гледа своята група или приятел, най-често се заливат от смях, облечени са със същите модни дрехи, каквито са изложени в магазините, момичетата са много гримирани, а на момчетата прическите са нещо специално. И още нещо уникално за Япония: много често се виждат хора, които носят маска на устата си—казаха ми, че някои носят, за да се предпазват от инфекции, а други, за да се предпазват от алергените във въздуха. На никого това не прави впечатление—не ги сочат с пръст, искам да кажа.

Особеност на този град, а по всичко личи и на цяла Япония, е, че заведенията за хранене са предимно на горните етажи на високите сгради; по-малко са тези, които са на нивото на улицата. Влизаш в подножието на магазина и на електронно табло виждаш на кой етаж се намират ресторантите, какви видове ресторанти има и цените на ястията. Също нещо необичайно е, че на тези табла или пред всеки ресторант са изложени пластмасови модели на ястията в цвят. Някои не са никак апетитни, но има и много добре направени.

Снощи вечеряхме на осмия етаж в една такава сграда недалеч от нас в тайландски ресторант. И ето нещо за проявите на младите хора: имаше място за продажба на сладолед, което е от същата марка каквато имаме и в Айова Сити, казва се Cold Stone Creamery. Поръчахме си сладолед от зелен чай с натрошени бадеми и преди нас имаше три момичета, които си бяха поръчали някакви други смеси. Зад щанда работеха три момичета и две момчета, почти на училищна възраст.

Всички постоянно усмихнати и смесването го правят върху студена метална повърхност с шпатули, а към края пеят в ритъм и слагат сладоледа в конусите или кофичките. Подават го на момичетата и се покланят. На нас не ни пяха, но момчето ни заговори на английски и ни пожела приятно прекарване. По улиците долу тълпата беше все същата, весела и жизнерадостна. Просто не е ясно от къде всички черпят толкова енергия: дали от зеления чай, който се пие постоянно и навсякъде, дали от това, че се къпят и чистят непрекъснато, или просто защото са щастливи по някакви техни приини.

Prychici
Запалени пръчици тамян с надежда мъдростта на Буда да осени вярващите: пепелта от изгорелите пръчици се събира и служи като “пръст” за поставяне на следващите пръчици

Япония предизвиква към интересни аналогии между модата и храненето. И двете задоволяват фундаментални човешки потребности, но с помощта на парите са доведени до изящество и превърнати в скъпа стока, която удовлетворява потребностите на минимален брой клиенти, способни да си платят. По улица Омoтесандо окото ни се радваше на италиански, френски и японски дизайнерски модели и след това, уморени от гледане и ходене, влязохме в малък френски ресторант, наречен „Мозайка“.

Първата изненада беше, че собственикът, който ни посрещна и настани, беше невероятно точно копие на един от приятелите на моя син. До подробности, като височината, цвета на очите, обръснатата глава, правия като дъска врат и т.н. Но се оказа човек от Южна Африка. Единият от сервитьорите беше французин и съм сигурен, че остана с впечатлението, че и аз съм французин, който живее в Америка, защото си говорихме на чист френски. Изпих и една френска бира, известна като Жълтата (La Jaune).

Нямахме намерение за голям обяд, но във френски ресторант, колкото и да е неформален, не може просто да грабнеш сандвич или салата. Започнахме със супа, след това Руми си взе бяла риба направена върху печка, а аз кускус с агнешко. И двете бяха приготвени идеално. За десерт беше задължително да си изберем три неща от една табла с голям асортимент и, разбира се ,малиновия мус и пая със смокини бяха най-доброто от всичко.

Обаче кафето се оказа истинския връх, отдавна не бях пил толкова вкусно и енергизиращо еспресо. Обслужването и изпращането до асансьора бяха на японско равнище. А, да не забравя публиката! Две безумно красиви японки обядваха на съседна маса: едната имаше рожден ден, другата беше с детето си.

Не знам дали да се отплесвам в разкази за женската красота в Япония, но изразът “дъхът ти спира” тук при мен получи пълно покритие. Вървиш по улицата или влизаш в магазин, асансьор, влак и внезапно погледът ти пада на лице, от което не можеш да се откъснеш и спираш да дишаш и да мислиш за всичко друго. Не преувеличавам!

И най-сетне вечерта отидохме в един тих квартал, където явно живеят заможни хора и интелектуалци и вечеряхме пица в италианско бистро.

Бункио, 10 юни

Днес сме точно по средата на посещението си. Възторгът ни от лицето на Япония е нестихващ. Какво има зад това лице, не можем да научим от едно толкова кратко пребиваване. Но дори и да имаме съмнения, че в дълбочина има и грозни черти, за нас Япония е важна с онова, което е постигнала. Как го е постигнала е проблем на самите японци.

Формите, с които Япония се представя—невероятно изобретателната архитектура, съвършената електроника, изобилието, видимата красота—произтичат от някаква история, която за нас ще остане непозната, неузнаваема и поради това загадъчна. Мен ме интересува, например, защо Токио е съзнателно превърнат в един град-чудо на материалния свят.

И как преживяванията на японците в тяхната история, затвореността им от останалия свят, чувството им за миниатюрна естетика и много други не-европейски неща са ги предизвикали да създадат онова, което с пълно основание може да се нарече уникална красота и функционалност. Да го създадат с технологията, произлизаща от европейско-американската цивилизация.

Японците изглеждат жизнерадостни и щастливи в своята собствена среда—казвам го със съзнание за цялата относителност, която това твърдение неизбежно съдържа. Но понеже няма да се местя да живея тук, съзнавам, че любопитството ми едва ли ще бъде задоволено. А и трябва ли?

Но не мога да не се радвам, че дойдохме тук и ще се върнем разширили погледа си за света още повече.

Do_Prada
Старинна каменна текстура служи за естествен декор на модерната сграда на Прада

Преди да напуснем прекрасния Century Southern Tower, правихме снимки в парка Шинджуку. Като ги пренесох в Пикаса и отворих албума, от екрана на компютъра ме лъхна същото спокойствие, каквото ме беше обзело по време на разходката.

Японците имат дарбата да организират малки пространства сред невероятно шумни стълпотворения от хора, където е внезапно тихо и някак приказно. Също и призрачно, ако го въприемаш и с очите. Парка Шинджуку e много голям, но е създаден и пазен като оазис на тишина и съзерцание всред тътнежа на най-шумната част на Токио—Шинджуку. Как се постига това е тайна, която японците сигурно ревниво пазят. Или за тях то е толкова естествено състояние, че не се опитват да го обяснят.

Вътре в парка има английска, френска и японска градини; последната е най-спокойната и съзерцателна от трите. Съчетанието на трева, вода и дървета, които като пинии простират иглолистната си зеленина върху зеления фон на моравата, най-вероятно са ключа към ефекта на тишината. В японската градина имаше две чайни, този предиобед затворени.

И си спомних че, когато вицепрезидента на Университета Чуо ни развеждаше из кампуса, той специално ни поведе по една странична пътечка в гората, само и само да ни покаже тяхната стара чайна. Не беше отворена дори. Той просто искаше да ни потопи за минути в тишината и спокойствието, което беше само на метри от шумния университетски двор.

Осака, 13 юни

В момента сме на 11 етаж на хотела в Осака, Fraser Residence (Резиденция Фрейзър). Издигнат в самия център на града, хотелът е част от верига, придържаща се към една интересна концепция: стаите са оборудвани с кухничка, пералня и т. н., така че можеш да имаш домашни удобства, има безжичен интернет, уред за ай-под—в момента слушаме Чарли Паркър от колекцията на телефона на Руми—плазмен телевизор, който е абсолютно хай-дефинишън, нощно фенерче и разни тукашни джаджи, които дори не знам за какво служат. Хотелът пак има гореща баня, само че тук е без басейн, а с малко парно помещение.

Цената на стаята ни по някакъв странен начин е по-ниска от стаята в хотела в предградието Бункио, която ни бяха резервирали за времето на конференцията: тук е 7,500 йени, а там беше 7,900 (курсът е около 80-85 йени за долар).

Дойдохме дотук на прочутия Шинкансен, или влакът-куршум; от Токио до Осака е около 3 часа. Цената на билета е много висока, но с нашия рейл пас, който си купихме в Айова, наистина спестяваме сериозно. Рейлпас се продава по интернет само на чужденци и може да се купи само ако не си жител на Япония и се намираш извън Япония.

На влизане през границата, в паспорта ти се отбелязва, че си турист, и само срещу това ваучерът за 57,000 йени платени от Америка, се превръща в карта за пътуване, която има точно три седмици давност и която показваш всеки път при влизане и излизане от станциите на най-голямата тук железопътна компания, Джапан Рейл. Цената на Шинкансен между Токио и Осака е 20,000 йени, а рейлпасът позволява да се движиш навсякъде без ограничение, където има влакове на Джапан Рейл, а това са главните пътни артерии, свързващи градовете на Япония.

Вагоните на влаковете-куршум са 10 или 16 и са широки, с пет седалки на редица (2 + 3) и широк коридор помежду. Разстоянието от редица до редица е много голямо, така че като си наведеш облегалката можеш почти да се опънеш хоризонтално. Седалките могат да се обръщат, така че компания от шест или четири души могат да седят един срещу друг и да си приказват.

Влаковете са два типа: Нозоми и Хикари—Нозоми не спира никъде между главните станции, Хикари спира на няколко места. Ние имаме право на Хикари. Оказа се, че Хикари обаче са по-празни, в нашия вагон имаше по един човек до прозорците и много свободни седалки. Но видяхме, че Нозоми беше пълен до последната седалка. Разписанията са идеални—няма нужда да се бърза, защото влаковете са на по-малко от десет минути.

Iaponska_gradina
Японска градина в парка Шинджуку – Токио

Осака е подходящо място да пиша повече за храната. На мен лично японската храна не ми харесва—и това може би е другата причина да отбягвам тази тема. Най-точно не ми харесва поднасянето на миниатюрни порции от десетки неща; просто няма основно ястие. Да не говорим, че стомахът ми се бунтува на идеята сутрин да ям солена супа и риба с ориз. По време на конференцията в Бункио се хранихме по следния начин.

Сутрин в хотела закуска по японски, от която аз можех да ям само салатата от макарони с майонеза. На обяд ни даваха по една бенто-кутия с малки преградки напълнени с ориз, риби, странни зеленчуци, мариновани неща и т. н. Руми умира за всичко това, но аз го изяждам без особен апетит. За пиене навсякъде има зелен чай, хубаво кафе има само в Старбъкс, но пък там е наистина отлично, така че всеки ден поне по един път отиваме в Старбъкс.

Вчера изведнъж почувствах, че тук не се яде сирене—страшна потребност имах от българско сирене и трябваше в Старбък да си взема сандвич с чедър (единственото налично европейско сирене).

По време на конференцията имаше веднъж банкет и два пъти ни водиха на ресторант. Първият беше италиански тип и бяха избрали прошуто и пица, така че се нахраних добре, но банкета беше от китайски спринг-ролс, малко суши, и клуб-сандвичи, поляти с бира или лошо червено вино.

Много интересно беше мястото снощи: типично японско, всяка група седи в отделна стая, масите са на ниско, но под тях има място за краката, за да не седиш със сгънати крака на седалката. Този път имаше много вкусни японски неща, като например пиле териаки и ориз и увито в тънки листа свинско месо. Пие се бира или вино, но те винаги го смесват, особено в края на вечерта, със саке.

Сакето има шоколадов привкус, алкохолната му сила е като на виното, но поради бъркотията, лесно те напива. Бяхме и на караоки бар, организиран по японски, т. е., идеално. Групата получава една стая с два телевизора и електронно табло за избиране на песните. Има два микрофона и когато се пусне песен, по телевизора се появява някакъв „подходящ“ клип и думите на песента на японски—хора от групата запяват по двата микрофона. Плаща се на време и получаваш напитки, колкото може да се изпият.

Днес влакът ни пристигна в Осака в един и половина по обяд и Руми беше гладна. На излизане от вагона, на самия перон, имаше малка будка с барче, където продаваха супи с макарони. Видях как ги правят. Макароните ги потапят с една замрежена кофичка във вряла вода, сипват ги в купата, след това върху тях наливат приготвения бульон, ситно нарязан лук, царевични зърна, ако искаш едно сурово яйце; една огромна купа супа нахрани и двама ни.

Осака изглежда съвсем различен град—много по-отпуснат, хората са различни, като физионими и като облекло. Сигурно ще има интересни неща, плюс специфична храна, за която ще пиша специално.

Grupa
Група млади хомосексуалисти се отправят към храма

Осака, 15 юни

Досега пътуването ни минава абсолютно по план и без никакви инциденти. Винаги намираме пътя си, никога не сме закъсняли, нито сме забравили нещо в хотелите или изгубили по пътя. Един-единствен път нещо неприятно щеше да се случи, но то беше предотвратено от японската честност и ефективност.

Хотелът Шисодоме в Гинза, където беше отседнала нашата приятелка Юкико Хасата (тя ни разведе из най-луксозната част на Токио), започва от 30 етаж нагоре—на това ниво беше ресторантът, където обядвахме по типа бюфет и от където направих някои хубави снимки на Токио. Преди да отидем на вечеря, Юкико искаше да вземе нещо от стаята си и ние с Руми останахме да я чакахме в лобито на хотела седнали на едно от канапетата пред рецепцията.

Моят фотоапарат обикновено виси на рамото ми в калъф, който се отваря отгоре. За този калъф е закачен втори калъф, в който държа телеобектива—общо взето нормална тежест, която усещам на рамото си. Юкико дойде, станахме от канапето и взехме асансьора за приземния етаж. Изляхме от хотела и повикахме такси. Таксито приближава, лявата врата се отваря и Руми е вече на път да влезе в колата, когато осъзнавам, че капака на калъфа е отворен и апарата го няма.

Едва казал на нея и на Юкико да не влизат в таксито и всъщност само няколко секунди след като трескаво бях започнал да мисля къде може да съм загубил фотоапарата Канън (доста скъп, впрочем), виждам през стъклената стена в коридора вътре да тича един от хотелските служители. Докато разбера какво става, той отваря входната врата и се насочва към нас и ми сочи към моя апарат, който е в ръката му.

Почти нямахме време да се притесним. Някой от рецепцията ни е наблюдавал, веднага са видяли апарата, който се е бил изплъзнал от отворения капак на калъфа върху канапето, и един от тях е хукнал да ни догони с асансьора от 30-я етаж. Не мога да си представя в друга държава това да се случи по този начин, ако изобщо се случи.

Онзи списък, който започнах, с неща уникални за Япония досега сигурно щеше да стигне бройката 40-50; реших да не го продължавам, защото самото изброяване щеше да стане банално, но японското умение да се справят със ситуациите по необичаен начин се вижда на всяка крачка.

От това, че в обществените тоалетни има закачалки между писоарите да си закачиш чадъра до начина, по който са обозначени станциите в метрото, така че дори и да не знаеш японски, не можеш да се объркаш; или от това, че автоматите винаги отброяват абсолютно точно рестото, картинките или нумеричните указания им са винаги спрямо най-простата схема и веднага става ясно как да действаш и никога не засичат, до безумното спазване на светофарите от пешеходците и колите, които изчакват да завият надясно дори да си едва стъпил в противоположния край на пешеходната пътека – всичко е ясно, чисто, функционално и красиво.

Тоалетни има на всяка крачка, така че никога не се налага да се стискаш при продължителното ходене. Също и автомати с различни студени напитки има под път и над път, така че не може и да останеш жаден.

Osaka
Осака от елеватора към покрива на сградата Умеда

Първия следобед в Осака отидохме до Умеда Скай Уок—две сгради една до друга с височина 45 етажа (173 метра), които са свързани с кръгова пътека за разглеждане на града от високо.

Вчера разгледахме Замъкът на Осака, който е бил построен от един от шогуните през 16 век, след което отидохме в Spa World (Световни минерални бани), огромна обществена баня с естествена минерална вода, на четвъртия етаж за мъже, на шестия за жени, на осмия смесен басейн за плуване.

Там, всеки на своя етаж, прекарахме два часа, и след това започна едно диво ядене на специфичните вкусотии, с които Осака е прочута. Яденето приключи на осмия етаж на магазина Такашимая, където ядохме прочутите окономияки в малък ресторант.

Две особености трябва да отбележа, свързани с хората. Първата е, че всеки се забавлява по улиците или в заведенията, пълно е с хора, светлини, шум. Но нито веднъж не срещнах лице, което да изразява агресия, така както срещам в нашия свят. Всички изглеждат добронамерени и се веселят в своята компания, по своя си начин, но всеки отстъпва път или място, всеки ти се усмихва или просто не ти обръща внимание.

Изобилието от стоки и храна е направо невъобразимо и хората изглеждат задоволени и със самочувствие. Един-единствен бездомен човек видяхме да спи на улицата. Сякаш няма бедни. И сигурно има връзка между тази задоволеност и липсата на агресия у хората. Добих впечатлението, че японците съзнават, че са постигнали това изобилие със своя труд, и просто му се радват и го ползват.

Коментар: Добронамереността, или видuмото отсъствие на агресивност по лицата и в телесния език на хората, е наистина уникална черта на японския характер. Естествено и там има подземен свят, банди, които си съперничат за територия, и квартали, където е опасно да се разхождаш нощем. Но те са много малко. Те са изключенията. Статистиките показват, че в Япония кражбите и убийствата, т. е. социалното насилие така характерно за западните демокрации, Русия и мюсюлманския свят, са забележително малко.

Същевременно, Япония е едно хомогенно общество. В Япония няма имиграция—или поне тя се свежда само до браковете с чужденци. С една дума, няма пришълци, които да търсят да установят своята религия и култура тук и, в процеса, неизбежно да влязат в конфликт с местните общности. Поради това и няма етнически малцинства. Ако има някакви социални противоречия, те са между хора, говорещи един и същ език, наследили една и съща история и обединени от едни и същи стремежи.

Работа на социолозите е да установят има ли връзка между хомогенността и добронамереността. Работа на психолозите е да анализират механизмите, които водят до липсата на агресивност, която е видима и повсеместна. Но след като бях в Япония—без оръжие, без предразсъдъци и без намерение да оставам там—не виждам кой би могъл да намери аргумент срещу факта, че отсъствието на социално напрежение е продукт на самородната японска култура.

А що се отнася до това, че хомогенността води до еднообразие и консерватизъм, ценности отхвърляни от радетелите на човешката пъстрота и освободеността от норми и социални зависимости, които характеризират западния свят, не бих спорил. Всеки отстоява онова, на което принадлежи. Японците, за разлика от нас, не изглежда да претендират, че са най-напредналата демокрация на земята.

Kobe
Пристанището на Кобе, видяно от Осака

Впрочем, моето възхищение от Япония не се посрещна с възторг от приятелите ми американци, с които споделих впечатленията си.

Втората особеност е, че не можах да видя нито един автомобил по улиците, който да не е лъснат до блясък или да има следа от удар. Вярно е, че автомобилите са най-малко ползвания транспорт в Япония. Влаковете между и във градовете и велосипедите по улиците на градовете се ползват с непозната за нас честота. Колелата се карат по тротоарите, между минувачите, с изумителна ловкост, и със сигурност са повече на глава от населението отколкото в Холандия.

Но има автомагистрали и камиони и коли по широките булеварди. Както разбирам, почти няма задръствания. Чистите коли се паркират в невероятно тесни места—къщите са малки и няма място за гаражи—най-честото паркиране е под навес, който е над единствената свободна площ между две къщи и на такива места видях коли паркирани с потресаваща точност на сантиметри от стените.

Много БеЕмВе-та и почти няма Ауди; тук-там Мерцедеси. Хората от японската мафия карат Мерцедеси и Хъмъри, черни, и се забелязват веднага. О, шофьорите на такси в Токио освен бели ръкавици, носят и папийонки.

Готов съм да препоръчам хотела, в който сме отседнали на всеки, който идва в Осака. Първо, имахме малък инцидент при чекирането. Ние бяхме резервирали студио и се оказа, че нямат студио за непушачи—както ни обясни момичето, понеже не сме отбелязали дали сме пушачи или не (запазването стана чрез интернет). Готова беше да ни даде студио за пушачи.

Руми обаче се запъна и каза, че по правило хората трябва да бъдат смятани за непушачи, щом не са отбелязали предпочитанието си, и че иска да ни дадат стая за двама на цената на студио. Момичето се смути, но настоя, че не може. Причината, която изтъкна, ме шашна: другите в същото положение, каза тя, се съгласяват да вземат студио за пушачи и не е честно за вас да правя изключение.

Но жена ми остана непреклонна и, след около 2-3 минути разговор, отвътре се появи мениджърката. Момичето й обясни ситуациятна и тя, макар и без удоволствие, но и без видимо раздразнение, веднага ни даде стая за двама на 11 етаж, за която платихме по тарифата за студио.

Стаята е идеална, има кухничка с прибори, чинии и други кухненски неща подредени по японски в шкафове, има собствена пералня, телевизор, радио за ай-под, достатъчно пространство за куфарите, гардероби за окачване и за бельо, безупречно чиста баня и върховен изглед към града. На втория етаж, освен споменатата парна сауна, има стая за гостите с всички компютърни уреди и малка библиотека и гимнастически салон.

Закуската, включена в цената, е на партерния етаж в заведение, което иначе предлага испански тапас. Най-голямото предимство на резиденцията е, че е разположена удобно до всичко, което би интересувало един чужденец в Осака и до централна станция на метрото.

Хората в Осака са по-разнородни, по-хипарски изглеждащи, изобщо по-интересни и не така формални както тези в Токио. Сякаш Осака е град за душата, докато Токио е град за ума. Младите момичета са облечени много женствено. Много от тях носят черни чорапи до над коляното и къси панталони, така че откриват бедрата си. И както Руми първа отбеляза, това ги прави много сексапилни.

Ученичките навсякъде в Япония са облечени в чорапи до под коляното и полички и си изглеждат като деца. Но точно тази разлика, покритото коляно, което позволява на бедрото да се очертае при младите жени, е наистина предизвикателно сексуална.

Osaka
Осака – едно безкрайно урбанистично чудо

На попадналия в Япония европеец с чувствително око не може да убегне една дълбока разлика между градските пейзажи на Западния свят и на Япония. Разликата е в това, че тук всичко във външното и вътрешното пространство е много по-красиво и това е състояние, което те обзема от самото начало без да разбираш какво е то точно и защо е така.

И постепенно си даваш сметка, че в Япония чувството за красота—за това че предметите, лицата, улиците, градините, буквално всичко, до което се докосва човека, трябва да е красиво и фино—е присъщо на всички хора. То е може би по някакъв начин вродено или изработено с вековете, но започваш да го усещаш и колкото повече го наблюдаваш, толкова повече разбираш каква съществена част от японската душевност е.

На нивото на архитектурата, то се иразява в градоустройството, във формите на високите сгради, шосетата, улиците, двуетажните къщи. На нивото на природата – в градините и в съчетанието на цветята и цветовете. На нивото на човека – в облеклото и как си поддържат лицата и косите. На нивото на магазините – във витрините, в дизайна на продуктите, в подредбата на стоките по рафтовете, също в това как се увиват нещата. За всяко нещо има изработен ритуал, всичко се прави до последната подробност, т. е., до усмивката, с която ти връщат парите, подават пакета и те изпращат на входа.

Шогунският замък и отвътре, и отвън е комбинация на форми и цветове, които те пренасят в миналото, но в същото време ти позволяват да се насладиш и на настоящето от високо или в градините около него. Водата около стената на замъка се поддържа кристално чиста.

Сливовата градина е оазис на гъста, сочна зеленина, мостчетата над водните пространства са от лакирано дърво, подходът от замъка към станцията на влака е очертан с дървета и зеленина, отпреде е дъгата на хотел Ню Отани, после се качваш на перона на една гара на Джапан Рейл, която ми напомни гарата в Борущица, в Тревненския балкан – беше тиха и зелена, сякаш загубена на края на света. До пристигането на влака.

Вътре в замъка са подредени картини от битките, които са свързани с историята му—прочутите японски гравюри, които освен това се прожектират на една стена като диапозитиви в различен мащаб. Те издават една войнственост и жестокост—заобиколен си освен това с ризници и мечове, но също и с оригинални писма, писани от самия владетел, който е живял в замъка.

Питам се как тези толкова войнствени хора постепенно са се превърнали в днешните мили и любезни жители на Япония, които са горди с онова, което са постигнали. И които, въпреки катастрофалното цунами от преди три месеца, не показват никакви признаци на отчаяние или страх.

Напротив, репортажите във вестниците описват стоицизъм и решителност нещата да продължат както досега. А това значи да се строят красиви небостъргачи, магазините да са претъпкани със стока, градините да бъдат красиви и съзерцателни и от високо, докъдето ти стигат очите, да виждаш очовечена градска среда.

Съзнавам, че пиша набързо, много неща все още не съм дообмислил, други сигурно не описвам съвсем вярно, но мисля, че спонтанността е важна. Признавам, че за първи път моята система от стандарти е объркана и ми трябва време, за да вместя японските неща в тях—или да си променя системата.

Но вдъхновението е силно! Освен всичко, никога не съм си представял, че ще дойда дотук и то без никакви очаквания, а ето че изведнъж съм в тази предизвикателна държава и всичко надминава собственото ми въображение.

Следва продължение.
Снимки: Личен архив

<- Към I част

Рубрики: Frontpage · Tворчество · Около света

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай