Public Republic Art Studio

Калин Терзийски – „Думите трябва да вибрират”

15 ноември, 2011 от · 2 Коментара

Exclusivno_za_Public_Republic

На 28.11.2011год. в Брюксел в хотел Льо Плаз писателят ще получи европейската награда за литература.

Интервю на Велика Гюлемерова с писателя Калин Терзийски

Kalin_Terziiski

Калин Терзийски говори откровено за Калин Терзийски:

Роден съм на 22.03.1970г. в Подуене – София, в семейство на инженер и сътрудничка в профсъюзите.
Детството си прекарах в крайните квартали на София, сред деца, които не ме разбираха.
Истинският ми живот започна, когато бях приет в Националната природоматематическа гимназия (НПМГ) в София. Там попаднах на умни и пълни с идеи деца. Те бяха подготвяни за научен елит на страната, но тъй като социалистическата система беше в упадък, бяха изпълнени и със съмнения.

Там написах и първите си стихотворения. Те бяха в сюрреалистичен стил „Стихове на тъмно”. Бяхме една малка група от поети на 17, които силно ненавиждахме официалното изкуство. Подигравахме му се. Така – в насмешливост – се раждаше нашата поезия.

След това прекарах две години в Гранични войски – като редник. Това бяха трудни и много вдъхновяващи години – заради сливането с дивата природа на най-дивата част от България – Западна Стара планина. Там живеех като въоръжен отшелник – заедно с десетина мои връстници – войници като мен. В планината.
След това завърших медицина във Висшия медицински институт – София. По това време работех и като дърводелец, анкетьор, санитар и медицинска сестра.

В първите четири години след завършването си, работих като психиатър във втората по големина психиатрична болница в България – „Свети Иван Рилски”.

Успоредно с това – защото младите лекари получаваха много ниски заплати, с които буквално не можеше да се живее – започнах да пиша за вестници и списания. Издадох цяла серия от разкази и авангардни текстове за алтернативни списания в периода 1998-2005.

През 2000 година напуснах работата си като лекар и се отдадох изцяло на писането. Работих като сценарист в телевизии и радиа.

Започнах да пия и приемам наркотици. Разболях се от алкохолизъм.
С него се борих пет години и се преборих успешно през 2008-ма. Цялата тази борба описах в романа „Алкохол”, в който съчетавам опита си на алкохолик и психиатър. Както и вдъхновението си на поет.

През 2006-та заедно с Мартин Карбовски и Ангел Константинов създадох литературния клуб „Литертура Диктатура”. В него членува и брат ми – писателят Светослав Терзийски.

В периода 2007-2011г. издадох четири сборника с разкази („Сурови мисли със странен сос”, „Има ли кой да ви обича”, „Любовта на 35-годишната жена” и „Имен ден за добрия човек”), две стихосбирки („Сол” и „Съвсем в началото”), както и романите „Алкохол” и „Лудост”. В романа „Лудост” разказвам за годините си в психиатрията. Но не само това. Разсъждавам за правото на отстояване на личното достойнство. На лудите и на нормалните хора – без дори да се опитвам да определя кои са всъщност луди и кои – нормални. Защото все още не знам.

След анкета в медиите и разпространителите на книги се установи, че романът „Алкохол” е най-продаваната художествена книга от български автор в България. Това сигурно се дължи на нейната искреност и оптимизъм. Защото „Алкохол” е роман за възраждането и спасението.

През 2011-ва започнах да пиша романа „Войник”. Опит да направя сериозен психологически роман от темата за казармата в края на Студената война.

През март 2010-та учредих, заедно с група водещи телевизионни сценаристи, Сдружение на българските телевизионни сценаристи. СБТС. Направих го с цел да въведа регламент в тая сравнително нова за България професия. Регламент, свободен от нормите на социализма и свръхмеркантилния капитализъм. Човешки регламент.

През 2009-та и 2010-та и 2011-та участвах в организирането на популярните публични четения и куп кампании с обществена значимост. Примерно в подкрепа на жените, страдащи от рак на гърдата. В кампанията за тях се снимах със сутиен.

През 2011-та също така спечелих и Европейската награда за литература.
Това е общо взето всичко свързано с литературата. Останалото е фантазия.
В момента пиша романа „Лудост” – посветен на годините ми в психиатрията.

Kalin_Terziiski

Очаквахте ли да спечелите точно с този си сборник с разкази? В „Има ли кой да ви обича” пишете за умората от мисленето, умората от любовта, умората от самия живот. Това ли е болестта на XXI век?

Аз въобще не очаквах да спечеля тази награда. Когато ми се обадиха и ми казаха (членовете на българската комисия, която беше подбрала българските кандидати, за да ги предложи на европейската комисия), аз останах учуден. Не много учуден, но все пак – учуден. Защото винаги съм бил встрани от официалните награди и признания. Аз, някак си, се бях примирил с мисълта, че няма да получа признанието на официалните институции, но се успокоявах, че съм получил огромно признание (наистина!) от читателите си. И така – останах учуден. А иначе – именно този сборник мисля, че е най-богатият и колоритният ми. Не мога да кажа – най-добрият. Просто разказите в него са наистина доста разнообразни. И може би – с най-ясни хуманистични послания.

Първите Ви стъпки в литературата са на 17 години и са били реакция спрямо официозното изкуство. Какво Ви инспирира сега?

Сега ме вдъхновява мисълта, че човекът е творец на смисъл. Вселената е безсмислена. Сама по себе си тя е мрак и хаос. И там стои Човекът – творец – и той е този, който посочва нещата и ги насища със смисъл, създаден от самия него. Аз съм християнин, но не се смущавам да наричам и човека творец. Смелост е думата, която ме вдъхновява напоследък. Смелостта да се създава смисъл.

Помага ли Ви в писането това, че имате медицинско образование? Къде поставяте границата между лудостта и общоприетата норма?

Помага ми. Всяко образование е добре дошло за писателя. Медицината дава един хубав, природонаучен поглед над нещата – много различен от абстрактния и твърде словесен поглед на хуманитаристите. Тоест – приятно ми е, че познавам биологията на човека, биохимията му, анатомията му и лекарствата, с които се лекува и трови – а не само душевните му характеристики. Да се разглеждат светът и човекът през призмата на философията, културата и езика, е интересно, но мисля, че точните науки ни дават една по-спокойна и здрава основа. Все пак – те са точни! А медицината е твърде, твърде точна наука.

А граница между лудостта и нормалността няма. Бих казал – ако исках да се направя на умен – че лудостта се определя от това, по каква координатна система измерваме човека. В някои епохи и ситуации за луди са били определяни хора, които в други епохи или ситуации са били приемани дори като велики и изключителни. Примерно един халюциниращ шаман на племе сега може да бъде определен единствено като човек в остра психоза. Още по-драстичен пример са диктаторите като Хитлер и Сталин. Приемани като велики хора във времето си, сега те се определят като беснеещи садисти и душевно болни хора. Но тъжното специално за нас – българите, примерно е – че Ботев в днешното ни конформистко време – с крайно смелото си и драстично поведение – би попаднал в клиника за душевно болни. Най-вероятно. Но и той сам го е казал. Днес смятат свестните за луди. Но за да не се правя на умен – ще кажа: Граница няма! Ние наричаме някого луд, защото не се вписва в нашата, напълно условна схема за нещата.

Казвате за себе си, че трудно сте намирали разбиране. Сега откривате ли го?

Да, трудно намирах. Всъщност – не е точно това думата. По-скоро нещата стояха така. Аз казвах нещо, хората кимаха с глави разбиращо и цъкаха с езици, напълно съгласни с мен. Все едно напълно ме разбираха. Но това нищо не променяше. Аз им казвах: Вижте – лекар съм, а се налага, за да живея – или да крада от времето си, като пиша за разни телевизионни предавания и списания (за да имам все пак пари за насъщния) – или директно да крада от пациентите си. И хората около мен кимаха разбиращо и цъкаха с езици. И нищо. Казвах им: Живеем в лицемерие и лъжа. Те кимаха разбиращо с глави. И нищо. И така нататък.

Kalin_Terziiski

Мислите ли, че творците на новото време са част от т.нар. „изгубено поколение”?

Всички поколения се смятат за изгубени. Това някак си е удобно. Като си представител на изгубено поколение – събуждаш състрадание. И освен това – вече не носиш отговорност за собствения си живот. Други са ти го провалили и ти сега можеш спокойно да си го живееш – мизерно, недостойно и смотано – без да има никакви изисквания към тебе (та ти си изгубен!). Когато се накичиш с това прозвище – изгубен или съсипан или провален – ти вече се измъкваш и от отговорността да направиш своя (и на другите) живот щастлив.

Кога получихте първото си признание като творец? Провокират ли наградите един творец да пише, или напротив – го ограничават по някакъв начин?

Първото признание… странно – но го получих именно за „Има ли кой да ви обича”. През 2009-та – получих писмо от една много мила и умна журналистка от Стара Загора. Тя беше възхитена от разказите и ми благодареше за тях. И аз бях щастлив. Защото дотогава почти никой не беше казал хубава дума за писането ми. Може би година или две преди това Виктор Пасков в един свой текст беше казал, че „Терзийски е уникално явление в българската поезия” – но аз тогава бях прекалено отчаян, за да забележа това признание.

Kalin_Terziiski

Споделете нещо повече за литературния клуб ”Литература Диктатура”.

Беше възхитително, пиянско, непрактично, безцелно, свръхартистично и много плодотворно начинание. Седяхме и измисляхме купища думи, стихове, мисли, истории – като шамани се чувствахме. Но както шаманите – не записвахме нищо. Най-многото – по някакви листчета и салфетки. Беше една истинска магична лаборатория за първично творчество – остроумие и плискащ се на широки талази хумор. Пиянска работа. Велико беше все пак.

Какво обичате? А какво мразите?

Обичам любовта, жена си, дъщеря си, жените по принцип (това не е парадокс – може човек да обича и своята жена, и жените изобщо – аз съм хипи, епикуреец, феминист и пацифист), приятелите си и брат си, родителите си… Но! на първо място обаче обичам Бог. А отскоро – и себе си.
Мразя дребните неща – злоба, завист, гняв, дребнавост, глупост и ревност – такива работи. Като хлебарки…

От кои автори сте повлиян по някакъв начин?

От куп чудесни майстори. Гогол, Хашек, Мелвил, Керуак, Набоков, Ницше… въобще – не бива така – бих искал да изброявам един ден, а няма как. Повлиян съм от Океана, наречен Бел летр.

Какъв компромис с изкуството не бихте направили?

Не ми се иска никога да пиша без чувството, че раждам дете. Аз изпитвам такова мъчително и благодатно чувство, когато пиша, каквото сигурно жените изпитват, докато раждат. Трябва да ги поразпитам някой ден. Болезнен труд е писането. Никога не си позволявам да напиша думи, които ми звучат обикновено. Думите трябва да вибрират. Нека изглеждат обикновени. Но този, който има усет, ще усети, че вибрират.

Kalin_Terziiski

Говорите съвсем спокойно за един много тежък период от живота си. Това ли е начинът да го превъзмогнете? Вярвате ли в магията на словото?

Аз по принцип говоря спокойно за всичко. Или поне се опитвам да говоря спокойно за всичко. Освен за красивото и грозното – естествено. Тогава съм силно развълнуван. Както и – за справедливостта. Но когато говоря за свои неща – правя всичко възможно да съм спокоен. Когато животът е тежък – на теб ти остава само едно – да си смел.

Пожелайте си нещо!

Всеки ден се моля на Господ да ми дава сили да бъда добър човек.

Рубрики: Frontpage · За творчеството · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • oliGOfree // 15 ное, 2011 //

    Амин! Готин тип, бая!

  • Атанас Вълов // 15 ное, 2011 //

    Калин е уникален в съвременната българска литература и определено е един от най-големите майстори на разказа, пишещи в момента. Всеки един от цитираните сборници си заслужава всяка минута с него. Признанието към него е напълно заслужено. Поздравления за приза и за писането!

Коментирай