Public Republic Art Studio

Реформиращото се училищно образование в България – една версия на Прехода

7 ноември, 2011 от · Няма коментари

Dajnov, N.

Юлия Йорданова

Книгата на Евгений Дайнов за реформата на училищното образование в следкомунистическа България (1) не идва на празно място. До голяма степен тя е породена от процесите, които сама описва, и заедно с това навлиза в една отворена, все още незапълнена тематична ниша в нашето културно пространство.

Става дума за започналия през 90-те години на ХХ век публичен дебат за реформата на българското – преди всичко средно (наричано в книгата „училищно”) – образование, което наред с всичко друго в обществения ни живот трябва да се нагоди към условията на следкомунистическата среда, каквото и да означава това.

Голямата тема на книгата се отнася до „проблема образователна реформа от втората половина на 1990-те години” и е продължение, на по-високо ниво, на открития вече дебат за взаимоотношенията между държавата и гражданското общество в България по проблема на образователната реформа, чийто дебатиен венец преди това е сборникът с експертни изследвания „Държавата срещу реформите” (2).

Авторът се ползва от достигнатите изводи в това колективно проучване, както и от много други (библиографията към книгата на Дайнов свидетелствува за това), като прави опит да обогати наличното знание по въпроса, съчетавайки историческия наратив с критичен анализ на процесите в образователната сфера в посткомунистическа България.

В този смисъл книгата на Евгений Дайнов участва в дебата, като го “превъзхожда” със стремежа си към отстранена, критическа позиция към него. Ролята му на обговарящ хронологията на дебата му предоставя привилегирования статут на арбитър, който желае да се произнесе свободно и дистанцирано за различните фази на публичното говорене относно образователната реформа в България. Най-напред, фазата на дебата за частични промени в образованието и за матурите през средата на 90-те години по времето на министър проф. Илчо Димитров – „дисидентстващият” според внушението на книгата ляв министър. Сетне, дебатът за философията и целите на училищното образование в самия край на 90-те и началото на нашия век при мандата на десния министър доц. Веселин Методиев – „министърът революционер” по думите на автора. Накрая, дебата от 2005 г. насам за приложението на проекта за модернизация и „озападняване” на училищното образование у нас при управлението на „автентичния либерал” (според Евгений Дайнов) министър доц. Даниел Вълчев – „министърът реформатор” по мнението на автора. Дори само поради факта, че книгата попада в центъра на един от съществените дебати у нас и говори на тема от всеобщ публичен интерес, я прави значима за читателската аудитория, изкушена да мисли историята на българското (средно, училищно) образование.

Ала привилегията да бъде в края на редицата от участници в дебата досега не лишава автора от желанието да изяви някои лични и откровено политически пристрастия.

Напротив. Нито стройният и последователен в хронологията си историческия разказ (който личи още в подредбата на главите в съдържанието на книгата), нито ползваната научно-социологическа, правно-административна, публицистична и мемоарна литература (която откриваме в библиографията и бележките под линия) не осигуряват пълна неутралност и дори обективност на повествованието на Евгений Дайнов.

Като че ли авторът и не се стреми изрично към това, заявявайки, че „реформата е преди всичко въпрос на политическа воля” и че тази воля в дадения исторически контекст има преобладаващо либерално-демократичен характер. Политическият коефициент в дискурса на когото и да е, заговорил за образователна реформа, по принцип е неизбежен и авторът на тази книга постъпва честно към читателите си, като не прави опит да го скрие.

Нещо повече – показаната лична и гражданска позиция на Евгений Дайнов тук, както и артистичният му слог на места придават ярък публицистичен цвят на това иначе научно издържано четиво. Тази двуплановост на съчинението му, посветено на реформата в училищното образование в следкомунистическа България, генерира нови теми за обсъждане в съвременното ни публично пространство.

Що се отнася до реформата в българското средно образование специално през периода на Прехода, Евгений Дайнов лансира любопитна теза, която поради своята очевидност рядко бива формулирана пряко. Според автора, причините за „забавената реформа (delayed reform)” в следкомунистическа България се коренят в неразчистеното наследство от комунизма, което по различни пътища е проникнало дълбоко в общественото съзнание, в институционалните среди, в интелектуалните кръгове и т.н., обраствайки плътно образователната сфера и заплевявайки така публичното пространство с авторитарно-патриархалните и домодерно-колективистичните си нагласи.

Несправянето с близкото минало и непреодоляването на комунистическите стереотипи на социален живот се оказват основна пречка за прокарването на структурна и функционална реформа на училищното образование в България. Тези реликти от комунизма неколкократно стопират образователната реформа и постоянно забавят опитите за нейното рестартиране и ефективно прилагане в сферата на средното образование у нас в т.нар. „следкомунистическа” епоха.

Изследването на Дайнов, обаче, не остава само на този констативен етап. То обяснява устойчивостта на комунистическите стереотипи на социален живот в България с ценностни нагласи и идеологически предразсъдъци от по-ранно време у нас, като прави опит „да се открият и опишат корените на различните форми на съпротива срещу реформата в образованието [в България] през целия ХХ век”.

Така, аналитичният подход на автора към темата за българската реформа на средното образование естествено го отвежда към историческа ретроспекция на проблема за неслучената реформа в българското образование.

По този повод първите няколко глави на книгата („Наследството”, „Провалът на реформите преди 1989 г.” и др.) достигат до оригинални идеи и ценни изводи за това, че ксенофобията на Възраждането (всяка реформа е „лоша”, защото внася „чужд” опит) и национализмът при първата модернизация на България в началото на ХХ в. (всяка реформа е „опасна”, защото застрашава националния ни интерес) заедно с трайните кариеристични нагласи към образованието като основна писта за социална мобилност в българското традиционно и нестратифицирано общество (всяка реформа е излишна, защото пречи на издигането в обществената стълбица) създават здрава база за установяването на комунистическия обществен ред и съответно за трудното му изкореняване в следкомунистическа среда при въвеждането на либералната демокрация и пазарната икономика у нас.

В общи линии книгата на Дайнов прави исторически преглед на причините за неуспеха на образователната реформа в България, фиксирани в различни периоди от ХІХ и ХХ в., очертава „един модел на провал на реформа” в първите години след падането на комунизма в България и освен това поставя „оценка на успешното начало на реформата” в средата на първото десетилетие от новия век при министерското управление на Даниел Вълчев от политическата квота на Национално движение „Симеон Втори”.

Това тристепенно вглеждане в същността на реформата в училищното образование в следкомунистическа България поставя широка съдържателна рамка на книгата и превръща труда на изследователя в сериозен опит за цялостно осмисляне на образователните проблеми у нас преди и сега. Всичко това дава основание да се предположи, че книгата е в състояние да провокира нееднозначен прочит на описаните събития от страна на читателите, произхождащи от различни групи в съвременното българско общество.

Засягайки политическите основания на реформата в средното образование и на публичния дебат за нея, Евгений Дайнов не пропуска да отчете и етическия аспект на проблема, като отбелязва приноса на всички участници в стремежа им към осъществяване на последната модернизационна вълна в реформирането на българското образование. Високата оценка, която авторът приписва на екипа на министър доц. Даниел Вълчев, се предхожда от коректна оценка на стореното в тази насока от екипа на министър доц. Веселин Методиев (от страна на държавата) и на извършеното от фондация „Отворено общество” (от страна на неправителствения сектор).

Общите усилия на държава и гражданско общество, на овластени и овластяващи, които се развиват с променлива динамика през 90-те год. на ХХ в., в крайна сметка допринасят за създаването на подходящ обществено-политически и културно-икономически климат след 2005 г. за успешно стартиране и целенасочено реализиране на т.нар. „Проект за модернизация на образованието”, инспириран първоначално от Световната банка и институциите на Европейския съюз далеч преди държавата ни да стане редовен член в Европейския съюз.

Презумпцията, че „все пак неправителствените организации не могат да инициират реформа вместо държавата”, кара автора да изтъкне всичко онова, което е направено в полза на реформата от предходните на министъра реформатор държавници, а именно – от реформаторски настроените дейци на образованието в правителството на Иван Костов – „едно от най-просветените и реформаторски български правителства на Прехода”.

По този повод Евгений Дайнов правилно отбелязва, че „правителството провежда първата вълна реформи (деполитизация на институциите, приватизация, демократизация, здравеопазване, социална политика), но се спъва във втората вълна – реформа на администрацията, правоналагането и образованието”, която трябва да довърши следващото поколение либерално мислещи политици, застанали на управленски позиции в държавата. Отбелязвам това, защото този пример от книгата на Евгений Дайнов много ясно показва, че въпреки заявената политическа позиция на автора, книгата не може да бъде обвинена в еднопосочна „страна по спора” за това кой в действителност направи реформата в училищното образование в следкомунистическа България.

Особен интерес към това съчинение на Евгений Дайнов, според мен, предизвиква най-вече детайлната реконструкция, направена от автора, на „модела на провала” в образователната реформа през 90-те год. на ХХ в., защото диагностиката на проблемите винаги е и първа стъпка към тяхното разрешаване. Но наред с това са видни значителни недостатъци на книгата, свързани най-вече с фактологични неточности при предаване на конкретни събития от пъстрия поток на Прехода.

И накрая – едно странично съображение. Доколкото авторът говори в книгата си за необходимостта от „образователна конкуренция в лицето на частни училища”, които да станат истински рупори на модернизационната реформа в следкомунистическа България, то самата тя може да се чете и като един от начините да се отстоява мисията на Новия български университет, който е издател на „Реформата на училищното образование в следкомунистическа България” от Евгений Дайнов.

(1) Дайнов, Евгений. „Науката е слънце”. Реформата на училищното образование в следкомунистическа България. НБУ. София, 2010.
(2) Димитров, Георги (съст.) Държавата срещу реформите. Изд. „Изток-Запад”, София, 2004.

Първата публикация на текста е в “Public Republic”.

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай