Public Republic Art Studio

Антарктида – окото на Космоса

4 ноември, 2011 от · 3 Коментара

biolchev

Реалити роман

Боян Биолчев

Глава І

Защо да

Когато надскочиш в себе си въпросите колко и как, когато престане да ти се струва, че твоето кога и къде имат историческо значение, въпросът “защо” става изключително досаден. През хиляда деветстотин и осма година попитали френския пътешественик-изследовател Шарко защо потегля към Антарктида и той отговорил “защо не”. Дори нарекъл така и кораба си – “Pourquoua pas”. Българинът обикновено отговаря малко по-иначе – “Защото това си е моя работа”. Та да може сънародникът ми, след като всичко приключи, сам да си зададе френския въпрос – “Това пък защо ми беше!”.

Впрочем, убедил съм се през некраткия си живот, че въпросът “защо” задават хора, които не се задоволяват с какъвто и да било отговор, или по-точно – убедени са, че постъпваш глупаво и с тая думичка им е по-сладко да го натякнат.

Този път, обаче, и хора, които ме обичат, ми казват:

- Защо ще си оставиш топлата къща и ще тръгнеш по студовете?

Казват го навярно, за да не им стане студено без мене.

Обаче това е положението. Решил съм и тръгвам.

Пред мене е Антарктида, зад мене са тропикът на топлата къща, континенталният климат на биографията ми и въпреки вродения ми инат, лугавият вкус на страха от новото, който не се споделя дори и с приятели.

Земята е кръгла. Ако си упорит, ще стигнеш до желаното място, дори и да я заобиколиш цялата. Казват, че не пътят е истината, а целта. По моему, ако нямаш цел, тръгни на път. Може да я намериш.

Е, точно това и правя. Изминал съм тринайсет хиляди километра с Боинг 747 до Буенос Айрес, след което, напъхан в самолетче – летяща щайга, пристигам в най-южния град на света – Ушуая.

Градът е вкопчен в оскъдната крайбрежна ивица пръст под планините на Огнена земя край пролива Бийгъл. Проливът е тесен и имаш чувството, че е невъзможно самолетът да се вдене при снижаването си между снежните иглести върхове. Летището е на островче – едно тире върху синята лента на водата. Още с кацането те посреща надпис – “Вие сте на края на света!”, тъй като това е най-южният град на планетата. Индианците от племето Она, коренните жители на Огнена земя, плътно заселени напоследък и в почти всяка българска кръстословица, очевидно имат слаба представа за местен патриотизъм. Познавам куп народи, които, ако живееха на тяхното място, биха нарекли града си началото на света, а някои наши съседи и негов център.

Групата ни е от няколко души, сякаш подбирани с конкурс. Всички са на терсене, а ветеранът Коко е на калъч. В базата на остров Ливингстън ни чакат петима от първия “транш” на експедицията. Те са там вече месец. Свършили са всичкото пиене преди седмица и радиограмите им звучат, сякаш са изпратени от Титаник.

Три дена в Ушуая са предвидени за попълване на запасите. Това означава тичане по магазините, за да се намерят най-ниските цени, тъй като бюджетът ни е дантелен, спонсорите – поизтощени, а държавата ни категорично не се гордее, че е стъпила на друг континент.

Търговските групи са две – Коко предвожда кулинарното подразделение. Всяка вечер се връща с проектосметка, значително по-голяма от предвидената по това перо. И шефът на експедицията Ицо Пимпирев, който в Ушуая по съвместителство командува подразделението на енергетиците, задрасква на кръст предложението с едно и също обяснение: “Не сме тръгнали там да напълняваме. Важно е горивото.”

В групата на “министерството на енергетиката”, както той нарича подразделението си, натоварено да осигури горивото, освен него сме геологът Димо Димов и моя милост. Движението из Ушуая те прави малко сомнамбул не само поради часовата разлика. Улиците са под прав ъгъл. Хоризонталните са дълги и естествено – хоризонтални. А тези по вертикалата са си направо вертикални. Нагоре колите свирепо ръмжат на първа скорост, независимо от кубатурата и мощността си, а надолу подтичват под собствената тежест местните граждани, за които това сигурно е нормално, и естествено ние тримата – защото от хотелчето, където сме отседнали, до пристанището води улица, която зимата несъмнено е като пистата в Гармишпартенкирхен.

На пристанището акустират огромни лайнери, които съдират пари от пенсионерския състав на развития свят, за да го разходят всред абсолютен разкош на борда си до Антарктида. Испанският военен кораб “Лас Палмас”, с който ще пътуваме до крайната цел, е военен, с двойни стени, устойчиви на сблъсъци с лед и с екипаж, устойчив на сбллъсъци с българи. Пък и с други народности, защото с този рейс ще натовари и група японски антарктици. Та този имеменно екипаж ни приема невероятно приветливо и страшно учтиво ни осведомява, че е изхвърлил в океана тринайсетте празни двесталитрови варела, натоварени от нашата база. Естествено, станало е не поради умствена грешка на колегите ни, а поради езикова, но това не е никак успокоително. Историята познава куп войни, предизвикани от лош превод. Макар че не малко са и тези, избухнали след добър. Но от това бройката на варелите не престава да бъде нула. Да напсуваме от сърце петимата полиглоти в базата – сигурно носи облекчение, но не и варелите. Без гориво не можем да тръгнем – трябва да се действа. Вървим по пристанището и се оглеждаме с поглед на мургави вехтошари. Националният опит учи, че това, което ти трябва, винаги е по-близо, отколкото си мислиш, но трябва да го видиш. В шантавото си увлечение към екстремни преживявания Димо само не е падал от Еверест. Лежал е затрупан в лавина, изгубил е едното си око, но бодро обича да казва:

- Аз да не сам като вас с две очи, та да се разсейвам.

Орловият му взор не му изневерява и сега. Зад складовете той съзира купчина стари варели.

Тъй като няма как изхвърленото да се открадне, българинът обича да иска разрешение, за да си го вземе. В търсенето на това разрешение достигаме постепенно до началника на пристанището. Той се мъчи да побере в ума си неочакваната сцена – трима българи му искат тринайсет стари варела. В един момент решава, че няма да разбере и казва, че на терена на пристанището стари варели няма. И когато ние се засмиваме ехидно, той се засмива още по-ехидно и ни повежда да ни докаже, че говорим глупости.

След миг става ясно, че в жилите му тече испанска кръв. Ако беше от племето Она, той щеше да приеме реалността като нещо окончателно и да я остави непокътната в това й качество. Но темпераментният идалго незабавно събра цялото ръководство на пристанището, за да извърти грандиозен скандал, непреводим дори за добрия испански на Пимпирев. Още докато довършва едно от неуморните си изречения, пристига камион и започват да товарят на него варелите. По-всичко личи, че се готвят да ги изхвърлят, където се полага. Изтръпваме.

Оказва се, че в Ушуая е изключително трудно да получиш разрешение да вземеш нещо изхвърлено. При цялото уважение към антарктическите експедиции, което тук витае във въздуха като цигарен дим, идалгото е непреклонен. Точно защото сме антарктическа експедиция! Мърморейки нервно, началникът поема към кабинета си, за да остане насаме със себе си след това ужасно прегрешение на подчинените. Само ни маха с ръка към отворената врата на хангара, където се помещава пристанищната пожарна команда. И казва да търсим Ферари, сякаш ни трябват не варелите, а луксозна кола.

От хангара, обаче, не се появява лека кола, макар че излизащото същество е облечено в комбинизон с цвета на съветското знаме.

Ферари е силно мургав, възпълен, с проницателни очи. Разбира за какво става въпрос на втората приказка. Той е точно онзи подчинен, с който е обдарена всеки що годе свестен началник – човекът, който знае всичко според момента. Усмихва се, бавно вади GSM от джоба си и започва серия от разговори, в повечето от които става дума за печене на агне. Ние още не знаем, че в Аржентина това е национален спорт. В Аржентина не ядат агнешко, само когато ядат невероятните си телешки бифтеци и според някои познавачи, пият чая мате, защото той спомага за храносмилане на месото. Малко странно при наличието на аржентинското червено вино.

Така или иначе, Ферари очевидно владее до съвършенство подтекста, защото недоловимо за ухото ни решава и нашия въпрос. След малко пред гаража спира камион-такси. Шофьорът има вид на човек, който вече е изпекъл агнето си. Намъкваме се в кабината. Изключително източения по крайбрежната ивица град е все пак източен в повече. Стръмните склонове на планините притискат единствената ивица използваема земя – тук таме по тях личат като водопади повалените от лавините дървета – в местата, където снежната маса е решила, че й е удобно да поеме към морето. Споглеждаме се, защото пътят ни се вижда прекалено дълъг, но шофьорът прави знак с ръка да сме спокойни – знае къде отива.

И това е точно така. Последната постройка на града е един хангар, в средата на огромна заградена площ. В дъното се извисява планина от чисто нови варели: мечтата на Антарктика…

Камионът спира и шофьорът ни прави знак да товарим, а сам се насочва към хангара. Въпреки радостта, която изпитва при гледката на лъскавите варели, окото ни все пак успява да забележи, че до хангара трима работника пекат агне. По изпитан аржентински метод. То е разпънато на чатал, забучен в земята край жив огън, така че вятърът да издухва пламъка към него.

Очевидно в Ушуая работното време не е в противоречие с яденето на агнета. Тримата симпатяги със зачервени от огъня лица остават твърде доволни от факта, че ни трябват варелите, които те няма да товарят на камиона, защото в момента пекат агне. А за да няма и други формални усложнения, ни правят знак, че варелите са без пари.

Товарим тримата сами, товарим празни варели – за първи път виждам българи, които се радват на нещо празно.

Горивото за базата ще бъде осигурено.

На американската база върху южния полюс има атомен двигател, който осигурява топлина и енергия в изобилие. В България не хрумна никому да ни предложи на старо едно атомно двигателче, макар че току що беше подписана договореност да се закрият два блока в Козлодуй.

Текстът е откъс от романа на автора “Антарктида – окото на Космоса”, изд. “Стандарт, София, 2011 г., с. 5-9.

Първата електронна публикация на текста е в “Public Republic”.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

3 Kоментара за сега ↓

  • nezvan // 4 ное, 2011 //

    Това от текста на Биолчев си го взимам за спомен – като късметче, увито на ролце, към чашката си с кафе: “Ако нямаш цел, тръгни на път. Може да я намериш.”

  • sega // 4 ное, 2011 //

    На снимката: Боян Биолчев разговаря с виден български журналист.

  • bozman // 28 дек, 2011 //

    Не, бъркаш Sega, мъчи се да го удуши, но корава е журналистическата душа – не се дава.

Коментирай