Public Republic Art Studio

Кал

19 ноември, 2011 от · 2 Коментара

Александър Христов

Winter city by night
Снимка: Hans Pama

Беше един от онези безлични зимни следобеди, които предлагат зимите без сняг. Слязох мудно от тролея на „Орлов мост”. Огледах се и още веднъж възнегодувах наум срещу проклетата зима без сняг. Всичко около мен изглеждаше сиво и схлупено, мрачно и някак недовършено. Декември беше напът да си ходи, но не беше достатъчно студен, затова и нямаше сняг. Хора, сновящи кой знае на къде, също изглеждаха не на мястото си.

Всичко в тях, дрехите им, оклюмалите носове, събраните им рамене, вдигнатите яки, подсказваше, че трябва да е зима, но нея я нямаше. Инатеше се и не искаше да идва. Само небето беше достойно за сезона – сиво, глухо и безкрайно, с лек розов отенък. То беше покрило всичко като метален похлупак и подтискаше допълнително обстановката, дори орлите, кацнали на моста, като че бяха посвили малко крилата си и искаха да се сгушат някъде.

Мушнах се в подлеза, преплувах тълпата от хора, която се беше събрала в корема му, и пак се изкачих от другата страна. Кречех бързо, не исках да попивам повече от апатията, натиснала града.

Запътих се към следваща спирка, за да си хвана рейса към вкъщи. Връщах се от работа. Застанах до таблото с информация за разписанията, информация нямаше, вместо това на екрана се показваше една пунктирана линия. Тя се въртеше налудничево, без да спира, ужасно ми напомни на онази игра за мобилен телефон, в която една змия преследва точици и ги яде.

Точици обаче тук нямаше и змията не растеше, въртеше си се просто, без да спира. Това малко ме развесели и реших да си запаля цигара, докато чакам. Започнах да попипвам джобовете си, за да разбера кой от тях е прютил кутията ми. Не успях да приключа претърсването, защото рейсът се подаде на кръстовището, спря, за да изчака реда си на светофара, и се дотъри пред мен.

Пътуването беше отвратително, по канала към булевард „България” имаше небивало задръстване. Рейсът просто не мърдаше, беше пълен до дупка и, както можеше да се очаква, всички в него дишахме. На бързо си спретнахме една турска баня за чудо и приказ. Изпотих се, настъпваха ме и ми пуфтяха нервно във врата.

Вътре имаше толкова пара, че ако не бяхме в рейс, а в парен локомотив, той щеше да изрови асфалта до „ Бъкстон” с тягата си. От всичките ми страни жужаха телефони, всичките с коледни мелодии. За пореден път си припомних, че след няколко часа щеше да е Бъдни Вечер. Ми стана още по-криво.

За щастие возилото премина задръстването и започна да се движи доста по-бързо по булеварда. Спрях да мисля за каквото и да е и започнах да гледам през прозореца. Съзерцавах безкрайната сивоч отвън и качах да сляза, за да си припомня вкуса на свежия въздух.

Най-накрая пътуването свърши и аз се стоварих на пазарчето до нас. След като слязох от рейса, наистина се почувствах по-добре, около мен нямаше тела и можех да пълня дробовете си с въздух, без от това да ми се доповръща. Радостта ми обаче беше краткотрайна, защото набързо осъзнах, че около мен се разкрива една друга „чудесна”, зимна картина.

Вместо сивотата на центъра, кварталът ми предлагаше обстановка, изцяло издържана в кафявата гама. Неусетно се бях озовал е една огромна кална яма. Навсякъде имаше локви, лепкави кафяви пътечки, а всичко, върху което спътех, джвакаше. Бях сигурен, че преди да се добера до вкъщи, ще съм до коленете в кал. За всичко беше виновна проклетата зима без сняг, ако просто беше заваляло, щеше да прикрие всичката тази гадост и да ми донесе поне малко коледно настроение.

Вместо това сега щях да прекарам половин час в банята с гъба в ръка, чистейки себе си и кецовете си. Отвратителното пътуване и това кално море се справиха окончателно с каквито и да е наченки на празничност в мен. Забих поглед в земата и закрачих като робот, просто исках да се прибера. Изминах почти целия път така, гледайки в краката си и внимавайки къде стъпвам. Исках да избегна всички плочки, под които има вода, и да прескоча всяка локва.

Малко преди да завия по уличката, водеща към блока, в които живея, през погледа ми мина нещо, което не трябваше да е там. Върнах се една крачка назад и го вдигнах. Беше портмоне, най-нормално, черно на цвят. Погледнах напред, за да видя дали този, които го е изпуснал, не е наблизо, нямаше никого, назад по улицата също. Поогледах се още малко, после прибрах портфейла в джоба си, направих завоя и се прибрах.

Майка ми и баща ми вече се бяха прибрали, бяха в кухнята и се занимаваха с готвене на Седемте манджи. Поздравих ги и, преди да ме засипят с обичайните си въпроси, се мушнах в стаята си.Седнах на леглото и се заех да разглеждам плячката.

Портмонето наистина беше най-обикновено, от изкуствена кожа. Отворих разделението за парите и извадих съдържанието му – преброих малко по-малко от четиристотин лева. Това се казваше подарък, май Коледа все пак беше дошла.

Доразрових вътре, всичко останало беше обичайно – документни, безсмислени за мен листчета с нещо писано по тях, визитки и една дебитна карта. Прибрах парите в бюрото си, а портфейла сложих отгоре. Още не бях решил какво да правя с него. След това влязох в банята, за да се разделя веднъж за винаги с калта по себе си.

В банята вече бях много по-щастлив, първо, защото се къпех и отново се превръщах от маймуна в човек, второ, защото намествах неочакваната коледната премия. Приложения за нея имаше много. Оставаше да измисля какво да правя с документите, помислих малко и реших, че все пак трябва да ги върна.

Бях губил своята лична карта и заех колко досадно е да се виси по опашките и да се пишат обяснения за това, къде и как си я загубил. След празниците щях да мина през районното и да я оставя, те там знаят какво да правят в такъв случай. Щях да оставя цялото портмоне и да кажа, че съм го намерил празно.

Излязох от банята и, вече в настроение, отидох да видя какво правят домашните. Влязох в кухнята и питах какво ще има за вечеря, не дочаках отговор и казах, че аз искам кюфтета. Беше ми отвърнато да изчезвам. Така и направих, реших, че е най-добре да си легна, докато дойде време за вечеря, вместо да се пречкам.

Вече лежащ в кревата, отново се сетих за портфейла и реших да видя все пак на кого е. Пресегнах се до бюрото и извадих личната карта. Беше на някакъв мъж, направи ми впечатление, че е на петдесет и четири години, една година по-малък от баща ми.

Следващото, което ми направи впечатление и което можеше да се очаква, беше, че живее през един блок от нас. Казваше се Минчо Топалов, а от снимката ме гледаше един относително запазен господин с ведро лице и коса вързана на конска опашка.

Стана ми симпатичен, точно заради това, а и защото явно нямаше да мога да заспя по това време, реших да ида да му върна загубеното портмоне още сега. Пък и все пак беше Бъдни Вечер, не исках да я прекара в притеснение. Станах, облякох се и казах, че излизам за малко. Питаха ме къде, но не им казах. Колкото до парите – те си останаха в чекмеджето на бюрото ми.

Знаех кой е блокът, в който живее. Отне ми няколко минути да стигна до там. Дори не си направих труда да измислям някаква история, просто щях да му го връча и да си тръгна, ако го нямаше вкъщи – още по-добре, щях да набутам портмонето в пощата.

На картата пишеше, че трябва да вляза в третия вход, така и направих. Етажът беше пети. Качих се бързо по стълбите и се изправих пред вратата.Поколебах се за миг, но все пак натиснах звънеца. След това направих една крачка назад, прочистих гърлото си и зачаках. Почти веднага зад врата се чуха стъпки. Не попитаха кой е.

Това беше добре, защото не заех какво да отвърна. Отвори ми един много едър мъж по домашни дрехи. Беше същият от снимката, познах го веднага, само че сега косата му изглеждаше доста по сива и беше пусната зад ушите. Бършеше огромните си ръце у дрехата – явно готвеше.

Въпреки че ме стресна с размерите си, мъжът отново ми беше симпатичен. Загледа се в мен за миг,сякаш, за да разбере дали ме познава от някъде, после попита с дълбок, но в същото време мек, глас:
- Какво обичате ?
- Вие ли сте Минчо Топалов. – попитах, макар че бях сигурен, все пак така
ми се струваше, че е редно.
- Да, аз съм, кажете?
- Ами аз, – вече съжалих, че не си бях измислил история – като се прибирах
от работа и намерих тука един портфейл, мисля, че е Ваш. Сигурно сте го изгубили.
- Е… ама наистина ли? – мъжът разпери радостно ръце и наклони тялото си
назад, мечата му глава се разцепи от детинска усмивка – Не мога да повярвам, тъкмо се тюхкахме със съпругата ми, как може да съм толкова загубен. Влизай, влизай чедо, ела да те почерпя нещо.
Това беше прекалено възторжена реакция, която не очаквах. Със сигурност нямах намерение да влизам.
- Не, благодаря Ви, аз дойдох само да Ви го върна и ще тръгвам, няма да влизам.
Мъжът обаче продъжли да настоява:
- Ама как, ти такова добро си ми направил, пък не искаш да влезеш, да те
почерпя. Бънди Вечер е, знаеш ли как ще ти се зарадва жена ми?
- Не, не няма да влизам, то и мен ме чакат вкъщи за вечеря, благодаря все пак.
- Аз ти благодаря, момче, жалко, че искаш да влезеш. – той направи една
крачка напред и протегна ръка, после спря и се върна зад прага. – Чакай да ти дам нещо поне, преди да си избягал.

Преди да успея да реагирам, мъжът влезе вътре и затвори. Явно не искаше да си вземе портфейла, преди да ми направи подаръка, защото мислеше, че си тръгна, без да го изчакам – нещо, което със сигурност щях да направя. Така или иначе пак бях в изходна позиция – пред врата с портмоне в ръка. Много съжалих, че дойдох.

Вместо това трябваше да оставя нещата в районното. Или поне да го беше отворил, когато видеше, че е празно, изобщо нямаше да му е до подаръци. Отново чух стъпки от другата страна на врата. Този път мъжът излезе и я затвори зад себе си. Приближи се до мен и ми стисна ръка.

- Малко са хората като тебе, момче. Наистина ти благодаря. Бог всичко вижда,
да знаеш.
- Моля, моля, за нищо. – отвърнах аз и му подадох портмонето.

Той го взе, без да го отваря. После бръкна в джоба си и ми подаде една банкнота от петдесет лева. Аз не исках да я взема, но той много настояваше. Бях в патова ситуация.

Играх ролята, че не знам какво има и какво няма в портмонето, не можех да му кажа, че е празно. Нямах избор, взех парите. Той ми благодари още веднъж, пожелахме си весели празници и аз си тръгнах.
Излязох навън – вече се стъмваше. Бях се върнал обратно в калта.

Сега обаче имаше нещо различно. Не само всичко около мен, но и аз се чувствах кален, само че отвътре. Ситуацията се беше разиграла по възможно най-неприятния за мен начин.

Не само че не разбра, че съм му взел парите, но и ми даде още. Това беше все едно да те ограбят, а после да им дадеш още пари. Защо, по дяволите, ми трябваше да ходя? И тази негова радост, как ли се е почувствал, след като е видял, че вътре в портфейла няма никой.

Чудесна Коледа си спретнах, добрият самаряни се оказа най-долен мошеник и то нагъл. Ако бях зарязал намереното в полицията, нямаше да се чувствам така. Нямаше ни да го знам, ни да го познавам този човек и щеше да ми е лесно, а сега вече нещата ставаха лични, това си беше чиста измама.

Стана време и за празничната вечеря, само че аз непрекъснато мислех за случилото се преди малко. Колкото повече време минаваше, аз все повече се чувствах като престъпник. Прекарах вечерта в опити да не показвам какво ми е. Не беше успешно, но все пак ядох сърми, пих вино и рових в питката.Не ми се падна паричката и слава Богу, само това ми трябваше. След това погледах малко телевизия с майка ми и баща ми и си легнах.

Въпреки умората не можех да заспя, бях гузен и се чудех как да оправя нещата. За щастие решението не беше трудно – просто на другия ден щях да върна парите. Но този път без никакви звънци и разговори, беше ме срам прекалено много. Щях да ида и да пъхна парите под вратата. След като взех това решение, ми стана малко по-леко, повъртях се известно време в леглото и съм заспал.

На другата сутрин станах в осем и половина, събудих се като от изстрел. В девет без нещо вече бях излязъл, за да върна парите. Буквално притичах до блока, исках да се свърши с цялата работа веднъж завинаги. Когато стигнах до входа, намалих скоростта, не исках да вдигам шум и да привличам внимание. Заизкачвах се бавно по стълбите и се озовах на етажа.

Извадих парите, бях ги сложил в плик за писма, и се наведох, за да ги пусна под вратата. Точно такава се случи поредната нелепост, която да направи положението ми още по трагикомично. Врата зад гърба ми изщрака и от там се чу глас като от Отвъдното:

- Какво търсиш там бе момче, какво искаш.
Осъзнах позата, в която се намирах – тайно ровещ под чужда врата. Обърнах се бавно, прибрах парите в джоба си и се изправих, готов да поема поредната доза срам. Когато видях, от къде идва гласът, малко си поотдъхнах. Пред мен стоеше една много възрастна жена, беше няколко пръста по-ниска от шпионката на врата, с оранжева коса и матови очила, големи колкото дланите ми. Щях лесно да се справя с нейното любопитство.
- Ами аз търся господин Топалов, бяхме се разбрали да му оставя нещо под вратата.
- Господин Топалов ли? – попита с недовериe тя и ме изгледа от горе до долу – А, ти търсиш отец Михаил, чакай, че не можах да се сетя в първия момент за кого говориш. Тука никой не му казва Топалов, всички си го знаем като отец Михаил. Няма го него сега вкъщи, излезе рано за сутрешната служба. Ще го търсиш в Храма, знаеш я църквата – тука на булеварда.

Бях като гръмнат, трябва да съм благодарил и да съм си тръгнал, защото пак се озовах на улица с плика в ръка. Това беше някаква шега, Минчо Топалов, дето прилича на воевода от Априлското въстание, се оказа отец Михаил. Излизаше, че съм взел парите на свещеник и то на Бъдни Вечер.

Единственото, което оставаше, беше небето да се разтвори и да ме порази мълния. Наистина не знаех какво да правя, затова реших да действам по най-налудничавия начин: щях да ида в църквата и да му върна парите там, да му се извиня, пък да става каквото ще.

Предполагах, че просто ще ме изгони, но за друго нямах сили – бях пред нервен срив.

Отново почти тичайки отидох при сградата. Тя беше бялобоядисана, скромна църква, размерът и беше точно толкова, колкото да покрива нуждите на квартала, а те не бяха никак големи, що се отнася до религия. Макар че всички инстинкти ми казваха да зарежа тая работа и да си тръгна, стиснах зъби и тръгнах напред.

Минах през предверието, без да си купя свещ, още от там видях, че няма много хора вътре. След това, почти на пръсти, влязох в кораба на църквата. Понечих да се прекръстя, но единственото, което успях да направя, беше кръгообразно движение пред гърдите си. Сутрешната служба течеше в момента, затова отидох в най-далечни ъгъл спрямо олтара и зачаках да свърши.

Имаше не повече от двайсет души, които бяха дошли, за да почетат празника. Замислих се колко ли има през делничен ден. Повечето бяха възрастни, всъщност аз бях най-младият на службата.

Този факт щеше да направи на пух и прах стремежа ми да остана незабелязан. В този момент чух гласа на свещеника, той започваше да пее поредната част от литургията. Погледнах към олтара, зад него стоеше същият мъж от снощи. Този път обаче изглеждаше страшно различно.

Струваше ми се още по-огромен, сякаш олтарът му беше до коленете. Беше облечен с черно, лъскаво расо и гологлав, с вързана коса. От раменете му се спускаше широк, златист патрахил, а гърдите си носеше сребърен кръст, голям колко котва. Излъчваше онава вглъбение и непоколебимост, която може да излъчва само един Православен свещеник, застанал зад олтара. Очите му бяха ясни, с тях оглеждаше всички в Храма. Бях сигурен, че ме е видял, искаше ми се просто да се изпаря.

Службата беше на черковнославянски, разбирах само отделни думи или фрази. Все пак успях да разпозная Рождествената литургия. Стоях с наведена глава и просто чаках. Гледах обувките си – бяха кални. Обърнах се назад и видях тъмнокафяви, почти черни следи, оставил бях катранена диря зад себе си, когато съм влизал. Проклета зима без сняг!

Не след дълго службата приключи.След като свърши, отец Михаил направи няколко крачни напред и започна да разговаря с миряните. Познаваше повечето лично. Не знаех какво да направя, стоях и чаках да дойде моят ред.

След като свърши да говори с поредния човек, той вдигна глава и се огледа, сякаш за да види кой още е останал. Много добре знаеше, че и аз съм там. Загледа се към мен, погледът му мина през главата ми като куршум. Тръгна към мен, аз също направих няколко крачки.

- Честито Рождество Господне, сине, – започна той – радвам се, че се присъедини към нас за Празника.
- Честито Рождество и на Вас, много здраве … и щастие. – пелтечех.
- Благодаря – каза, но беше сериозен – снощи в бързината не успях да разбера как се казваш.
- Лъчезар… Лъчезар съм аз.
- Е Лъчезаре, благодаря още веднъж за това, което стори снощи.
- Отец Михайл, аз дойдох защото, аз так…
Свещеникът не ме остави да довърша:
- Дошъл си, защото днес е най-светлият християнски празник. И хубаво си направил. Аз ще те оставям, защото, освен празник, за мен е и работен ден – той за първи път се усмихна широко – Пък ти мини някой път през вкъщи или тук, все пак имам да те почерпя.

Опитах да кажа нещо, но отново неуспешно.
- А, да, ако си решил да оставиш нещо скромно за Храма, ето там имаме една урна за дарения. Помагаме с тях на братя и сестри в нужда, а ако се съберат повече и на някой дом за сираци. Бог да ти въздаде Светлината си, чедо. – каза той като ме прекръсти, обърна се и тръгна.
- Благодаря. – това беше единственото, което успях да изрека.

Гледах го как се отдалечава, а коленете ми трепереха. Окопитих се, до колко ми беше възможно. Потърсих урната с очи, беше няколко крачки встрани от олтара. Отидох до него и извадих всичките пари от плика, вътре бяха и петдесетте допълнителни. Пуснах ги вътре, бръкнах в джоба си и набутах всичките пари, които имам, в урната.

Когато вървях от олтара към изхода, толкова ми олекна, че ми се зави свят. Всичкото това напрежение и срам в миг се стовари от плещите ми. Преди да прекрача прага се обърнах назад, за да се прекръстя. Погледнах олтара, стори ми се някак по-светъл, димът от кандилата придаваше на светлината, влизаща от малките прозорци, смътни очертания. Белите снопове се пресичаха в средата на Храма и образуваха множество арки.

Когато излязох от църквата, усетих по лицето си нещо неочаквано. Бяха леки парвания от, топящи се по бузите ми, снежинки. За първи път тази година валеше сняг – силен, на едри парцали.

Първата онлайн публикация на текста “Кал” ” е в Public Republic. Разказът спечели първа награда в конкурса на НБУ за коледен разказ през 2010 г.

Рубрики: Frontpage · Tворчество · Модерни времена

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • Стоян // 20 ное, 2011 //

    Много ми напомня на Елин Пелин, някаде от към първи том на Събрани съчинения, същия дух… :)

  • Радост // 22 ное, 2011 //

    Млад талант! Поаздравления, Сашо. :) Бъди все така целеустремен и вярвай в себе си… :)

Коментирай