Public Republic Art Studio

Събота, 29 октомври 2011

31 октомври, 2011 от · Няма коментари

Невена Борисова

Петък вечер е цял „ден”, относителен век, на разхлабени каишки и звънкащи чаши, на смях и самозабравяне или самоприпомняне. Прекрасен, тлъст времеви отрязък на безвремие. Това е деня, в които, без да осъзнаваме, проличават горе-долу екзистенциални истини, като например с кои приятели искаш да се видиш тогава, колко алкохол искаш да изпиеш, и въобще – на какво искаш да посетиш петъка си.

Има едно стихотворение на Златозар Петров, „Краят на работния ден”, което описва точно определена картина, свързана с разтоварването от ежедневието. На мен стихотворението ми подейства много силно, намирам го разкошно, и същевременно – особено хладно и мрачно. В него се казва:

В този час
ти можеш да избираш питието си,
но не и собствения си живот…

beer

Моята вечер премина в класически вариант – хапване, пийване на бира с приятели в аквариумния уют на „Варщайнер”, близо до площад Славейков, докъдето се добрахме, разхождайки се и отпивайки от студения въздух и светлините на града. Скучен като форма сценарий, но пък изпълнен със съдържание. Освен безметежни разговори, не остана незасегната темата за предстоящите избори, както и спорният въпрос за цената емиграцията поради това, че едни приятели са изкушени да емигрират.

След бирата бяхме на кино за на пръв поглед комерсиалния филм, „Дилъри на време”, за който първоначално имах предубеждения. Въпреки обаче, че филмът е пълен почти изцяло със синеоки, пластмасови хора, т.е. лентата беше с неизбежния Mtv гланц, основната метафора за времето като основна парична валута на човечеството беше добро попадение. В света във филма всички хора изглеждат 25-годишни (идеална уговорка за комерсиална киновизия), като някои се борят за живота си със зъби и нокти, а други на практика са безсмъртни поради голямото си богатство от време. Земята е разделена на часови зони, които са и класови разделения. Филмът обаче е кошница крадени идеи, сред които и идеята за човека-Робин-Худ, взимащ от богатите и даващ на бедните, както и идеята за пазителя на лошия ред )героя на Силиан Мърфи), който не е задължително лош, а е просто патологично съвестен (асоциация с „Клетниците”?).

В петък не мисля за задачи от средносрочно или краткосрочно бъдеще, нито за лекции, работа, шофьорски курсове, дилеми и малки тревоги, като трънчета в пръстите. Безгрижна съм и спрямо това, че трябва да изгледам филми на Франко Дзефирели за едната си магистратура, а още не съм го направила и все още нищо не знам за този вероятно „тежък” режисьор. Признавам, че се прокрадва нотка на угриженост заради предстоящото контролно по математика на другата магистратура, където по-трудно ще мога да „блесна”, дори и да опитам. Е, съдба, както казват много хора и баби. Сега поне срещу мен е вечерта и ми намигва с кокетните си, петъчни звезди. Сега е кокетка, макар че може да бъде е умислена и обременена, дори малко скучна с това, че осъзнава задачите си, жена. Поне животът е пълноценен, а не едностранчив! Дзън! (този звук е от чашите бира, а не от вашия телефон).

Безгрижието е ценно, във вида му, в който е туширане или просто засенчване с ослепителния си блясък на някакъв вид тревоги. Сякаш, дори и да се приготвя да се оттегли за малко, той не приключва войната, и сякаш казва: „Царувайте си там, царувайте! Някой ден обаче, или час, аз ще се върна и ще ви покажа колко сте незначителни”.

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай