Public Republic Art Studio

Иво Жакие: “Не ми е достатъчно само да живея, искам да улавям мига в картина”

29 октомври, 2011 от · Няма коментари

Exclusivno_za_Public_Republic
Интервю на Димана Иванова с Иво Жакие

Yvo_Jacquier
Снимка: Томас Жакие, декември 2008г.

Кой е Иво Жакие? Художник, музикант, писател?

Вярно е, че не съм само художник. Творбите само очертават път, който е много по-сложен, отколкото си го представяме. Затова, още навремето, когато изучавах математика, бях сигурен, че по-късно тези знания ще ми помогнат да разбера Рублев, Ботичели и Дюрер! По-късно, за да успея да видя по-добре най-добрите свои модели – джаз-музикантите, започнах да изучавам и тромпет. Научих основите на музикалната хармония и именно оттук се отвори пътят за следващи изключителни открития.

Един майстор на оръдията ме запали след това и за владеене на сабята и художническата ми дарба придоби още по-голяма сила – както физическа, така и психическа. Най-накрая всички тези случайности на живота ми ме накараха да ремонтирам един апартамент и направя от него ателие, а след това и една къща в Пон-Авент, където протече по-голямата част от семейния и творческия ми живот.

Тази усилена работа ме подтикна да си дам сметка и за размерите на пространството и материята. От това произтече и експлозията на картините ми и практикуването на други техники освен акварел, като например картини с маслени бои.

И без съзнанието за един художник, който вече се чувства добре в това си амплоа, нямаше да успея да открия и ключа към сакралната геометрия. Тази култура принадлежи на един свят, останал все още непокътнат от предразсъдъците на времето.

Досега оставих в тайна един друг важен факт, който засяга един предмет на дейност, който Ви е изключително близък – писането и литературата. В него съм до този момент само като чирак, търсещ облагородяване по време на работа. Моите първи текстове бяха просто скромни интернет страници, където се изясняваха основни понятия в областта на изобразителното изкуство.

Това трудоемко занимание, доколкото изобщо е такова, постепенно започна да ме вълнува все повече и повече заради интересните проблеми на структурата на езика, които поставя. С течение на времето то се превърна за мен в страст и днес дължа яснотата на своите статии само на него. Ключовите думи узряха, така да се каже.

Предполагам, че очаквате да спомена и други детайли в отговора си, но като всички хора на изкуството, аз съм преди всичко човек на действието. Не забравям да чувствам нещата, но моето призвание е преди всичко да изработя нещо с ръцете си и това нещо се нарича произведение на изкуството.

Не рисувам само за да произвеждам или да се възпроизвеждам. Рисувам, защото се нуждая от това. Не ми е достатъчно само да живея, искам да улавям мига в картина.

Вие сте един от създателите на идеореализма. Каква е концепцията Ви за изкуството?

Искате ли да живеете с мен, или да прекарате един следобяд в разговор по този въпрос? Един живот не би стигнал, за да се даде изчерпателен отговор. Затова понякога бъдещите поколения се ангажират да ги доразрешат.

Вие сте по-млада и аз Ви пожелавам да изгубите по-малко време в разрешаването на подобни въпроси по време на една тридесетгодишна професионална кариера. Още повече, че имате това предимство, че сте писателка. Във всеки ред от Вашата библиотека срещате свои съветници.

Музикантите, също както и писателите, разполагат с творби на по-възрастни колеги, от които научават много повече за професията. При изобразителното изкуство имаме повече право за т.нар. „дискурси върху изкуството”. Истинските майстори, които назоваваме още „стари”, са много дискретни относно изкуството.

Елементите, от които имах нужда, не са техническите аргументи на класиците, а преди всичко опитът на модернистите. По този начин, в продължение на двадесет години, културата ми трябваше, за да се конструира преди всичко през гледането. Всичко, което четях, ми изглеждаше безинтересно.

Маргьорит Йонсенар ме спаси чрез връщането ми към тези въпроси. Тя твърди, че книгите лъжат най-малко колкото и хората… Повече нямах никакви съмнения за това и по отношение на изобразителното изкуство!

Естетиката на идеореализма се определя постериори, според творбите. Творението е изненада по дефиниция и ние не можем да го изпреварим. Затова пък едно от първите задължения на художника е да разбира изкуството. И по-конкретно, да се потопи в историята му. Различните течения на модерното и съвременно изкуство ни оставят в тази насока отлично доказателство. Когато определяме предварително начина на творчество, най-добрият пример е Дюшан с неговите „ready made”, а продукцията, която се получава, е отегчаваща.

Затова пък когато уточним до детайли това, което интересува художника, и това, което се отнася до изкуството, пътешествието е прекрасно. Вместо да дадем отговор предварително, задаваме въпрос, който изисква отговор, и така става истински.

Това е случаят на импресионистите, които се ангажират да изобразят природата и човека в тяхната интимност, лице в лице с индустриализацията, и които изпитват светлината, когато се превърне в материя (и цвят), лице в лице с фотографията. При това, когато начинът клони към средството на извършване, което е случаят на поантизма, се осъществява премахване на интензивността. Дефиницията е погълнала инспирацията.

Всъщност, кои са основните проблеми на идеореалистичното движение? Противопоставянето на днешното изкуство на историята – такава, каквато я преподават, не е достатъчно, за да предизвика независима естетика, а само репродуциране на схемите, които я предшестват. Или по–точно: реакцията не е успешна по друг начин, освен чрез имитацията, ако има амбицията да е новаторска. Нужни са истински причини, за да се постигне напредък.

Там е целият първичен опит на движението. То започна като артистично движение от регионален тип, да не казвам като „банда приятели”, изискващо примитивните източници, които провокираха модерното изкуство. Че примитивизмът е шок, както за нас, така и за тези преди нас, е факт. Но в основата на разрешаването на този важен проблем не стои нищо друго, освен честността.

Най-добрият начин да се реши този проблем, е хората да се съберат в група или банда. Модерното изкуство предложи нови отговори, тъй като събра в себе си въпросите на своето време. Индустриализацията, технологията (към която принадлежи и фотографията), скоростта, войните и т.н. Контекстът, в който се прояви модерното изкуство, е първичната материя.

Държа по този повод да подчертая един от парадоксите на изкуството. То произвежда временни обекти, които могат да бъдат оценими само отвъд границите на земята, където то е продуцирано и от неговото настояще, но не е движение, което не е дълбоко повлияно от времето, в което живеем! Въпреки това, не можем да основем едно движение само върху парадокси…

Първата ценност, която трябва да търсим според мен, е свободата. Ултра-дефиницята, предмедитацията и рефлексията върху материята са днес причината за едно изкуство, което е биодеградационно. То не е освободено от тясната си връзка със стила в изкуството и не освобождава предварително зрителя, държан буквално като заложник в системата, подобно политиците.

Втората ценност, към която се придържа, е естетиката, под която се разбира красотата. Това е най-деликатната ценност, която един стил може да изрази.

И най-накрая, едно произведение на изкуството не е нищо друго освен стока, продукт. Художникът знае, че е на прав път, докато е сам, дори и когато го имитират, дори и когато споделя енергията си с останалите. Дълго време търсих данни, примери за произведения на изкуството, които се доближават до тези на моите творби, но не успях да намеря.

Всички индикации говорят за едно и също – „оригиналността” е според мен въпрос на стил. Напоследък изучавах линиите на картините ми и открих в тях това, което символистът Кристоф дьо Сен обобщава с две думи: геометрията е моят естествен език.

Материята, присъща на художника, е също така мотивът, сюжетът. Един некратък спор свързва привържениците и опонентите по отношение на фигурацията. Този дебат е формулиран зле. Предметът на картината е това, което художникът иска да каже, да изрази. Няма голямо значение какви етикети се слагат по отношение на платното.

Трябва рисунката да има смисъл, ако е възможно дори за съзнанието на зрителя. Аз например обичам да изобразявам движението. Не фигуративното изкуство адмирира конкретно тази тема. Скучното е, че за да отрекат реалността, те приключват с това, че изобразяват първичния хаос върху платната си. За тях е време да си дадат сметка, че преди този хаос са се случили много други неща…

Темите, с които се занимавам, са различни – котки, коне, танцьори и др., но един-единствен принцип е налице: изучаването на мотива не е достатъчно. Истинската история започва когато, за да бъде повторен един мотив, той идва отвътре. Това дава изключителната свобода на рисунката (както и на цвета), и тази свобода тогава намира естетиката си.

Вече не е само ръката е тази, която диктува на формата каква да бъде, но и формата, която ръководи ръката: имаме чувството, че тя става жива; започва да живее собствения си живот (литературните автори имат същото впечатление когато героите на книгите им започват да диктуват собствените им желания). И винаги стигаме до един-единствен извод: изкуството се прави винаги в контакт с материята.

Мога да продължа още часове да развивам въпроса, но сме само още в началото на разговора ни.

Преди няколко години Вие решихте да живеете и работите в Прага. Защо?

Прага е градът, където се ражда науката с Йоханес Кеплер. Този инициатор на модерната физика не е само част от точните наблюдения, които позволиха напоследък прогреса на астрономическия телескоп. Той преведе закони от едно познание, близко до това на Питагор: сакралната геометрия. Именно тук, в Прага, аз реконструирах основата на това познание в сътрудничество с Кристоф дьо Сен (специалист на цифровите структури, съпровождащи геометричните композиции).

Тази нова дисципина, наречена сравнителна геометрия, е обект на голям интерес от страна на математиците. Първата ми публикация е в списание „Рьопер ИРЕМ” (Институт по изследване върху обучението по математика. Статията се казва „Раждането на геометрията: геометрията през очите на египтяните.”

В нея обяснявам как по време на пътешествието си до Египет, Питагор открива мярката на количеството злато в същата посока, както неговата известна теорема. Тази част от веригата, липсваща в историята на математиката и геометрията на Питагор, се показва в дълбочина в науката за изкуството!

Кои са Вашите предпочитани художници?

Списъкът ми може да бъде само към днешна дата и не е изчерпателен. Това са тримата големи майстори на композицията: Рублев, Ботичели и Дюрер. Изсраснах тясно свързан с тях в продължение на години и това не би било възможно ако не таях към тях възхищение. Разбира се, и техните бащи като Матегна и Холбайн.. Периодът на кватрочентото е също забележителен.

Към страстта ми към изкуството на Египет се прибавя и тази към традиционното изкуство и по-точно това на индианците в Америка. Нямам и най-малкото усещане за оригиналност в тези изкуства…

Модернистите са тези, които ме подтикнаха към рисуване: както Кандински, така и Ван Гог и Сезан. Бочиони ме инспирира ужасно много. Също така Матис и малко по-близките до нас Корней, Линдстром и т.н. Не мога да поканя на масата всички наведнъж: няма място!

Вие сте също така и музикант, свирите на тромпет. Това хоби ли е за Вас, или желание за постигане на синтез в изкуството?

Практикувах като аматьор свирене на множество инструменти, традиционни за държавата ми Бретония, като ирландска флейта, обой, бретонска гайда и др., на които продължавам да свиря. След това започнах да свиря на китара и свирех във всякакви условия (без да завися от останалите). Пазя тази скъпа за мен компания.

Тромпетът е резултат от срещите ми с „мотивите” на картините ми през цялото това време от двадесет години. Свирих дълго, участвах и в няколко концерта, но след това бях спрян от недостига на време. Тогава се появи песента благодарение на случайни обстоятелства. Днес гласът е един от основните ми инструменти. Прага, за която вече говорих, е място на необичайни срещи.

Придобивам настроение за музика, заедно с младите джаз-музиканти, изпълнени с талант. Посещавах клубовете, за да ги срещам, и една вечер те ми подадоха микрофона! Направих тази грешка, да го взема за една импровизация… Оттогава започнаха да ме карат да пея, поканиха ме дори да изкарам заедно с тях един мастер-клас в Италия. Много силно изживяване.

Най-общо казано, музиката ми дава психическо равновесие, път към човешкото и изискванията ѝ ме задължават да развия хигиена на живот (спорт, въздържание от алкохол). Не знам дали става въпрос за синтез, въпреки че музикалните структури започват още от времето на Питагор от същата култура като тази на изкуството и архитектурата. За момента музиката допълва живота ми на човек на изкуството.

Вие изучавате също и тайната на картите Таро. Кажете нещо за този проект. Изследвате също така и архитектурата на катедралите…

Картите Таро на Марсилия са изходна точка за всички мои научни изследвания, направени по покана на Кристоф дьо Сен. Аз приложих първия елемент от геометрията върху картите. Доказателството е игра, измислена от Никола Конве през 1760 година, на която самият Дюрер е създал главния модел. Всъщност картите Таро са енциклопедия на символите. Това е последният акт, последното доказателство на вече отиващото си Средновековие.

Архитектурата е също част от изследването, доколкото принудителността на ъглите включва схеми, чието разчитане е по-достъпно. Това позволява да се затворят понятията, които служат за интерпретация. По общо правило, всички информации са резултат от множество срещи и точни изследвания, откъдето произлиза и наименованието на сравнителната геометрия, което тази дисциплина е получила.

Обект на много от Вашите картини е жената. Как бихте определил женствеността? В какво се изразява тя?

Този въпрос е изключително интересен за един мъж-художник, който си е поставил за цел да отразява красотата. Тя се открива по естествен начин у жената и е изключителна мистерия. Художникът не може да изобрети тази красота (фантазмите не са достатъчно силни), той трябва просто да бъде свидетел на нейното разкриване. Думата женственост има определено значение. Следата, която една елегантна жена оставя като минава, е силна, но почти незабележима.

Жената, която позира, трабва да влезе в съучастничество с художника. Доверието не е достатъчно. Аз не вярвам в този модел, който се описва в учебниците. Нито едно откритие не се осъществява без движение. Оценявам изключително съвременните танцьорки, тъй като те лесно разбират принципа на взаимното въздействие. Те работят върху импровизацията и имат опита да упражняват даден стил.

Бихте ли дали свое определение за любовта?

Любовта е когато искаме това чувство да продължи цял живот.

Как публиката определя Вашите картини? Считате ли интерпретациите на творбите си от страна на зрителя за истинни?

Социологическите проучвания по отношение на картините ми не са много, но са съвсем ясни: те се харесват на стабилни семейни двойки, живяли дълго време в чужбина. Такива двойки са купили не една от моите картини. Накратко казано, това са зрели хора, които имат способността да оценяват стойността на различието и имащи напълно доверие в тази си способност.

Не правя никакво заключение за това как се интерпретират картините ми, а по-скоро съм мотивиран от качеството на оценките, които получавам.

Yvo Jacquier-Cavalier
“Конник”, 2008г.

Yvo Jacquier Fente
“Фехтовчик в атака”, 2008г.

Yvo Jacquier Woman
“Жена”, 2008г.

Рубрики: Frontpage · Visual Art · Модерни времена

Етикети: ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай