Public Republic Art Studio

Агенция “Среден пръст”

31 октомври, 2011 от · 9 Коментара

Стефан Бонев

specialna
Снимка:/\ltus

И така, бях назначен за министър на средните работи. След като отдавна вече си имаше министерства на външните и на вътрешните, правителството се събра на извънредно заседание и прецени, че трябва да се направи нещо за средата. За златната среда, за средната класа и за онова мнозинство от граждани, които постоянно ни показваха среден пръст.

С течение на времето се оказа, че новото министерство има повече работа, отколкото смятахме първоначално. Разширихме структурата на съществуващите дирекции на златната среда и на средната класа. И с мисълта за благото на народа създадохме и Агенция “Среден пръст”. Тя имаше подразделения в големите градове, за да могат повече хора да имат достъп до услугите й.
Студията на агенцията бяха нещо като онези стаички в японските фирми, за които толкова бяхме слушали, и в които всеки може да оплюва и да замеря с яйца портрета на собственика. Само че при нас нещата бяха по-мащабни, превърнахме ги в държавна политика.

Поради големия интерес на хората такива стаички бяха обзаведени и в по-малките градове, а после и във всеки квартал, село и махала. Накрая така наречените приемни на Агенция “Среден пръст” се появиха и в моловете и по-големите супермаркети, в железопътните и автогарите, в обществените тоалетни, до спирките на градския транспорт, та дори и във влаковете на столичното метро.
Във всяка от стаичките имаше голям портрет на министъра на средните работи (т.е. моят собствен) в цял ръст. Специалистите от пиар отдела на Агенцията се бяха постарали. В резултат от техните усилия лицето ми изглеждаше нахално, мазно и предизвикателно. Чиновническият ми костюм беше доста тесен и подчертаваше солидното ми шкембе зад опънатите до краен предел копчета на сакото. Бяха се постарали дори да увеличат плешивостта на темето ми, а пък огромните очила на фона на зачервеното и запотено бузесто лице, ми придаваха съвсем кретенски и вбесяващ вид. Как да не заплюеш такъв човек!

Окарикатуреният портрет, който заемаше цяла една стена на всяка от стаичките, беше покрит със прозрачно фолио, което лесно се почистваше. Скромното обзавеждане на студията се допълваше от касетки с домати, скапани портокали и лимони, кори с вмирисани вече яйца и един удобен фотьойл, в който гражданинът трябваше да отпусне след като си изкара върху мен цялата злоба и недоволство, които беше насъбрал. На всеки, посещаващ стаята, се полагаха и по 200 грама водка, както и по пет цигари, ако е пушач, за да може да придобие необходимата смелост.

Навсякъде се тръбеше, че анонимността на гражданите при ползване на приемните е гарантирана, както и че не се записват думите, които те изричат, докато са вътре. Това, естествено, не беше така. Зад комичните ми потрети се криеха множество камери и свръхчувствителни микрофони, които увековечаваха в тайни архиви всичко, казано срещу управляващите.

Стотици доверени диспечери в специален отдел на Агенцията денонощно преглеждаха и прослушваха хиляди записи. Привидно, от това за никого нямаше последствия. Само дето някои хора ставаха жертва на пътно-транспортни произшествия, хранителни отравяния и какво ли още не. Особено такива, които в стаичките, под въздействието на алкохола, разкриваха още в зародиш планове за определени действия срещу управляващите.

Колкото до мен самия – свикнах. Предварително бях приел ролята си на плашило, така че не останах изненадан от истерията по отношение на личността ми. Малко след стартирането на проекта се дегизирах – пуснах си солидна брада, боядисвах си косата, носех лещи вместо очила. Представях се като писател. Смених си името и се преместих в друг квартал на столицата. Никой не можеше да познае в мен дебелото розово прасе от портретите и от телевизионните новини, в които се въртяха предварително заснети кадри, умело вплитани в съвременни репортажи за правителството.

Живеех си добре с новото амплоа. Дори написах няколко антиправителствени книги, които се радваха на признание и създаваха положителна популярност на второто ми Аз. През това време първата ми самоличност получаваше стабилни доходи от министерската заплата и от участието в няколко директорски борда. Не можех да се оплача.

Не бях ходил в родното си село от години. Там не смеех да се поява, защото и кучетата ме познаваха. И супердегизировката нямаше да ме спаси от народната любов на съселяните ми. Бях сигурен, че на живо щяха да ме разпознаят, дори и да си направех пластична операция.

Но единствения човек, за който ми беше истински мъчно там, беше майка ми. Пращах й пари редовно, звънях и по телефона. Но дотолкова. Тя, милата, така и не поиска да приеме шутовската ми роля в правителството. Както ми съобщиха по-късно, на едно общоселско събрание тя публично се отрекла от мен. Не можех да й се сърдя за това – нали в противен случай щяха да я линчуват. А на мен не ми каза за това, горката. Пък и аз се правех, че нищо не зная.

Всичко това продължи до един ден, в който ми се обади шефът на диспечерския отдел, за да ми каже за един необичаен запис, на който попаднали. Бил от студиото в едно селско читалище. Любопитното било, че възрастната жена, която влязла в изповедалнята, нито хвърляла домати и яйца по портрета ми, нито се заканвала и чумосвала. Само седяла кротко, плачела и се молила шепнешком. Разпоредих да ми пратят кадрите по интернет. И тогава я видях за първи път от толкова години – нея, моята майка…

Депозирах оставката си при премиера още на следващия ден.

Текстът спечели специалната награда за актуална политическа сатира на литературния конкурс “Писането е лудост” в категория “Проза”.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

9 Kоментара за сега ↓

  • Атанас Вълов // 3 ное, 2011 //

    Идеята, макар и не супер оригинална, е много добре разгърната и развите. Личи си, че авторът има опит зад гърба си в писането. Дори и да не попада много в рамките на предзададената тема, този разказ си заслужава. Поздравления, аз лично ще се разтърся за още от същия автор.

  • Валентина Йотова // 12 ное, 2011 //

    Открай време стилът ти, Стефане, ме е изумявал с начина, по който съумяваш да стигнеш едни кътчета на душата и съзнанието и дълбоко да ковеш пирони там.
    Честита награда.

  • Dobrinka Valkova // 14 ное, 2011 //

    Здравей, Стефчо,
    Честита награда! Разказът ти много ми хареса. Винаги съм се възхищавала на пишещите хора и на начинът им да намират думите, а също и на смелостта им да напишат това, което мислят и да го споделят с хората. Радвам се на успехите ти. Продължавай да пишеш!

  • Петър Тодоров // 7 дек, 2011 //

    Toзи разказ ми хареса много, понеже с няколко стотин думи си съумял доста точно да покаже6 какво правят 240 човека от няколко десетилетия на сам.

  • Петър Тодоров // 7 дек, 2011 //

    или поне така аз така виждам нетата

  • Георги Топалов // 16 дек, 2011 //

    Ми к’во да кажа? Много революционно… Направо съм пофтресен! Един авторски стил, много специфичен и вече изключително разпознаваем. Те така се раждат класиците!
    Браво, Стефчо! Браво, Бонев!

  • Милчо Касъров // 11 яну, 2012 //

    Браво, г-н Бонев! Оригинално. Можеше обаче и малко по-остър и неочакван финал.

  • Стефан Бонев // 16 яну, 2012 //

    Милчо, сигурно си прав, ама я кажи ми кога за последно си чул подобно нещо – подадена оставка от наш министър! Според мен не е много очаквано събитие.

  • Стефан Бонев // 16 яну, 2012 //

    Благодаря на всички за коментарите. Много са важни за мен.

Коментирай