Public Republic Art Studio

Enter

28 октомври, 2011 от · 5 Коментара

Далия Ал-Халил

Vtora_nagrada_proza
Снимка:winzor2007

Под моста е уличната галерия – самосъздаваща се и самодостатъчна си. Има портрет на Христос. Влагата се е опитала да завземе ореола. В ляво от него е изобразено момиче с чадър, подаващо ръка дали вали, а дъждът е само под него. От дясно – силует на момиченце с връзка балони, опитващо се да се издигне над бетонна ограда. На отсрещната стена на моста – нарисувани стъпала, които водят до истинско гнездо на лястовици, все още неотлетели.

Той седеше на бордюра под моста. Очите му излъчваха егоцентричност, устните – самокритичност, зачервеното лице – релаксираща лудост, а изтръпналите боядисани пръсти – творчество. Той седеше и гледаше графита, който беше направил точно под този на Христос. Беше нарисувал една голяма клавиатура, а над нея – голямо бяло поле за монитор.

Клавиатурата съдържаше всички букви, но нямаше нито шпация, нито цифри. Нарочно. Просто ей така, за да не може никой да пише суми, години, телефонни номера, цени. Според него липсата на интервал щеше да е знак, че е забранено да се пише с него. Искаше му се, който пише да има право да го прави или само с една дума, или с няколко, слети в една, обединени в едно общо цяло – могъщо, силно, но и толкова безсмислено, че да граничи с грандиозна гениалност.
Той реши да пише последен върху графита си. Тръгна си отнасяйки със себе си своята амбициозна лудост.

Розова сутрин. Слънцето е високо. Почервеняващ следобед. Тъмно синя, индигова нощ. И така около четири пъти.
Един скитник застана пред клавиатурата. Погледна нагоре. Видя портрета на Христос. „Сякаш съм в модерна църква!” – помисли си той. И така първата дума се появи. Но скитникът натискаше нарисуваните клавиши. И никой не разбра каква беше тя, само двете момичета и Христос знаеха.
Постепенно уличната галерия под моста стана често посещавана на случаен принцип.

Вторият посетител беше също скитник. Но той не знаеше това. Мина с колата си през галерията и се загледа в големия монитор и клавиатура. Рязко спря. Прахолякът се развесели на спонтанно взетото решение и прегърна добродушно слизащия от колата костюмиран човек. Той се закашля с ръка на устата – така, както е прието.

Приближи се към клавиатурата и се замисли как някой би могъл да пише след като клавиатурата е нарисувана. Толкова е нелогично.
Заприлича на скулптура на Роден. Мислите му се предизвикваха на двубой: „Боже, Боже… тук е особено страшно. Но…не, не, не…това е лудост. Не мога!” Излъга се той и тръгна към колата си.

Има странни моменти от живота на всеки човек когато е неизбежно да не се отдадеш на лудостта, особено когато няма кой да те види. Обърна се рязко, затича се към колата. Взе нещо. Отиде до графита и в една малка пукнатина остави скъпата си лъскава писалка. „След като аз нямам смелостта да пиша, нека поне някой друг да има възможност да го направи”. Тръгна си.
Разни хора – разни писания. На „монитора” се пишеха всякакви неща. Хората пишеха своите оплаквания, стремежите си, успокояваха се, изразяваха всички нюанси на човешката душа – включително и глупостта, простащината и желанието да бъдеш забелязан.

Интересно беше как двама непознати даже бяха завързали разговор. Идваха по различно време и си четяха посланията. Познаваха се само по почерка. Започнаха съвсем невинно да обсъждат темата за странната идея с клавиатурата и монитора. Пишеха си мненията, разказваха за себе си. След дълго писане накрая се четеше:
„междудруготоазсъмиван.търсямария.многосибанален.новинтереснаистинатаазсеказвам”

В тази част от писанието внезапно спира текстът, тъй като явно писалката е свършила. Продължава с ярко оранжево червило: „наистин”
Отново спира. Сигурно дълго е търсила с какво да допише. Следващите букви са от кал:

„амарияпетчасанатринайстиоктомвритук.щесерадваммногоавсъщностазсъмтодор”
Майсторът четеше внимателно част от писанията, държейки в ръка кофа бяла боя. Вече беше прочел и разгадал из цялата върволица думи интересните взаимоотношения между тези двама души. „Дали са се срещнали?” – питаше се Майсторът. Писанията отдавна вече излизаха от границите на нарисувания монитор. Хората са нямали място и са започнали да пишат около портрета на Христос, по балоните на момиченцето, по чадъра – стените под моста бяха почти изцяло изписани. Очите го боляха, но продължаваше да чете какво са писали и другите хора:

„Ималинякойтукнекрешендолевскиеномереднокъдесиоткрийгонаъчгълаусмихвайседоринасънтисирозатисикремтисищастиезаменжелателноеданесецелуватиконитесчервилозащотосезацапват!Нека бъде светлина!Нямашправодапишешсинтервалправятова коетонаменмидопадаихичнемипукаченякойстрадаздравейтъпацибравобекъдесиптици теумиратсамиауморенитеконегиубиватнали.къдесимария”

Майсторът чете, гледа и размишлява толкова дълго, че боята от четката отдавана вече се беше отцедила обратно в кофата. В далечината се задаваше една жена. „Сигурно е тя” – мислеше си майсторът. „Сигурно е Мария.” Фигурата се приближаваше по тротоара. Постепенно. Постепенно. Постепенно. И подмина графита с безразличие. Майсторът пак се обърна към „монитора”. Огледа се на всички страни от притеснение някой да не го помисли за луд, че пише. Започна да натиска нарисуваните клавишите: Ж – А – Л – К – О.

След малко белотата покри всичко – Христос, Монитора, Момичетата, Клавиатурата, Стълбите, Надеждата. А лястовичките бяха вече отлетели.
Уличният художник се върна след 893 дни. Поне така той си избра да мисли. Очите му излъчваха сухота, устата – неизказаност, лицето му – потушена лудост.
Гледаше мръсната бяла улична галерия под моста. На мястото, където беше монитора някой беше написал: „върнетемониторавиестелудиискамедапишем”
Отстрани беше написано чрез шаблон и червена боя: „Писането забранено. Нарушителите се глобяват”, а до него – закачено съобщение: „Уважаеми граждани, най-учтиво се обръщаме към вас с молба да спрете тази лудост с писането. Имайте предвид, че унищожавате държавна собственост. С уважение, Общински съвет”

Застана пред стената. Представи си клавиатурата и започна да натиска въображаемите клавиши: Н-Е-Е-Л-У-Д-О-С-Т-Т-О-В-А-Е-С-В-О-Б-О-Д-А-Т-А-Д-А-Б-Ъ-Д-Е-Ш-Н-Е-Р-А-З-Б-Р-А-Н
След това натисна ENTER.

Текстът спечели втора награда на литературния конкурс “Писането е лудост” в категория “Проза”.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

5 Kоментара за сега ↓

  • lussi7 // 28 окт, 2011 //

    Красива история, истинска история за смисъла на писането, когато го споделяш с другите – браво!

  • Златко Ангелов // 28 окт, 2011 //

    Многослабразказ,жалко.ИняманищообщонитосБългария,нитосписането.еднонаивноклише,простоезадоволилоочакваниятанаконкурса.

  • Искра // 28 окт, 2011 //

    Разказите спечелили 1 и 2 място са приятни за четене. Продължавайте!

  • Kleo // 28 окт, 2011 //

    Браво, моите поздравления за авторката. Наистина много оригинална идея, която представя неспособността и невъзможността на хората за пълноценно, топло, човешко общуване. Разказ за самота и отчуждение, и за правото да бъдеш чут.

  • Милена Карадимова // 3 ное, 2011 //

    Финалът е интересен. Както и идеята като цяло. Поздравления! Това да си неразбран или криворазбран е ежедневие за човек, който мисли различно, за който е убийствено да носи товара на абсурдните правила, наложени от абсурдни хора. Все пак, също както героят от разказа прави, важно е да се натиска по-често enter-a, за да даваме израз на своята воля, стремежи, желание, вдъхновение, лудост.

Коментирай