Public Republic Art Studio

Лудостта на Фокнъра

26 октомври, 2011 от · 11 Коментара

Албена Тодорова-Радионова

Pyrva_nagrada_proza
Снимка:winzor2007

Времето пълзеше лениво като муха по засъхнал отпечатък от кафе върху мръсна маса на крайпътно заведение. И животът тук беше такъв: крайпътен, прашясал, занемарен и сънен. Редките случайни пътници бяха като прозявка, но не можеше да се разбере дали прозявката е преди лягане, след ставане от сън или просто от досада.

Фокнъра седна, както правеше всеки ден, пред старата си пишеща машина, и я погали с върха на пръстите си с оная нежност, на която е способен само мъж, цял живот обичал една – единствена жена. Фокнъра не признаваше компютри, когато ставаше дума за писане. Те му приличаха на лека жена, готова срещу малки суми или питие да бъде с всекиго, без да принадлежи на никого, дори на себе си. А и беше сигурен, че Фокнър не е писал на компютър. По обясними причини, но и поради нещо, което неблагословените да бъдат писатели не биха разбрали.

Както не разбираха защо точно Фокнър. Които го познаваха, бяха забравили първопричината, както бяха забравили и истинското му име, за тях си беше „Ей, Фокнър!” или „При Фокнъра”. А ако някой го попиташе защо Фокнър, Фокнъра го поглеждаше снизходително – и да ти обяснявам, няма да разбереш! – и отминаваше въпроса. Всъщност никой не знаеше отговора. Може да беше защото често, най-вече без нужда, казваше: „като у Фокнър”. Преди години някакъв клиент беше забравил на масата в заведението му книга на Фокнър.

Отначало само я прибра, може човекът да мине да си я търси, после, в един убийствено горещ и празен ден, я отвори, зачете се разхвърляно в разказите, без да прочете нито един от начало до край, и разбра, че е търсил нещо такова. Малко неясният образ в главата му взе да добива очертания и име – Фокнър. Звучеше … американски. Представяше си американския Запад. Неголям бар, изглеждащ като дървена къща. Отпред мъж, седнал на стол. Колебаеше се дали столът да е обикновен или люлеещ се.

Мъжът е изпружил – именно изпружил, а не опънал, протегнал или каквото и да било друго – дългите си, обути в избелели дънки и в каубойски ботуши крака. На главата, естествено, каубойска шапка. Риза – червено каре. Навън щеше да е горещо, направо убийствено горещо – така щеше да го опише. Затова в бара и пред него щеше да е пусто, ама съвсем.

Мъжът щеше да седи отпуснато, с нахлупена над очите шапка и някой не особено наблюдателен щеше да си мисли, че дреме, макар в ъгълчетата на устата му, едва придържана от устните му, щеше да дими цигара. Ала мъжът само щеше да изглежда задрямал, всъщност щеше да реди в главата си разказ. Направо като у Фокнър! Неговият Фокнър! Който може и да нямаше много общо с истинския, но какво значение имаше това.

Фокнъра беше сбъднал визията си до най-малките детайли. Особено му се беше получило със стола пред вечно пустия бар и с това, да седи на него, пишейки в главата си разказ.

И сега, както винаги, Фокнъра седеше на стола си пред бара и пред пишещата машина. Фокнъра беше написал на втъкнатия в машината вече леко пъжълтял от слънцето и времето лист началото на разказа си: „Времето пълзеше лениво като муха по засъхнал отпечатък от кафе върху мръсна маса на крайпътно заведение. И животът тук беше такъв: крайпътен, прашясал, занемарен и сънен. Редките случайни пътници бяха като прозявка, но не можеше да се разбере дали прозявката е преди лягане, след ставане от сън или просто от досада.”

Това стоеше от доста време на листа, ако можеше да се вярва на злобните подмятания жена му и ако това имаше значение – от години. Но Фокнъра не бързаше. Той знаеше за какво щеше да е разказът му. За един писател, който седи пред бара си и пише разкази. Но искаше да изпипа в главата си всяка дума, преди да я положи – като любима, като свещенодействие! – на белия лист. Искаше му се като у Фокнър да има изречения, дълги по половин и по цяла страница.

Потъваш в такова изречение, изгубваш се в него, почти се удавяш в подробностите. Фокнъра редеше в главата си такива изречения, като в стара кехлибарена броеница нижеше думите, щом стигнеше до средата, са връщаше към началото, да си го припомни, после малко се оплиташе, накрая визуалният образ все пак успяваше да се превърне в словесен, но тъкмо преди да го напише, вече съвършен, на машината, той се разпиляваше като дим и изчезваше.

Фокнъра започваше отново, защото вярваше, че велика литература се пише така. Пък и знаеше, че двете най-трудни за писателя неща в един разказ – началото и краят – вече са готови в главата му. Неговият герой, писателят, щеше да пише разказ, който започва така: „Времето пълзеше лениво като муха по засъхнал отпечатък от кафе върху мръсна маса на крайпътно заведение. И животът тук беше такъв: крайпътен, прашясал, занемарен и сънен.

Редките случайни пътници бяха като прозявка, но не можеше да се разбере дали прозявката е преди лягане, след ставане от сън или просто от досада.” Финалът щеше да е като у Фокнър. Фокнър често завършва разказите си с реплика от диалог. И Фокнъра щеше да завърши така своя разказ. Още не беше измислил точната реплика, както и не беше съвсем наясно какво щеше да се случва в разказа, но когато началото е ясно, нататък е лесно. Пък и няма защо да бърза, писането е животът му.

– Това твое писане е лудост! – чу за кой ли път думите на жена си.
– Не писането, живеенето е лудост! – отговори както винаги Фокнъра.

Текстът спечели първа награда на литературния конкурс “Писането е лудост” в категория “Проза”.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

11 Kоментара за сега ↓

  • Златко Ангелов // 26 окт, 2011 //

    Прекрасен разказ. Единственото, което ми липсва в него е, че не е ясно къде се намира Фокнъра—не е ясно дали наистина неговото крайпътно заведение е в България. Той самият е твърде американизиран барман/кръчмар. Трудно ми е да си представя крайпътен бар в Бг — можеше просто с една две щрихи да се подскаже неговата обстановка. От друга страна, Фокнъра не е достатъчно абстрахиран, за да изглежда като че ли всеки такъв човек по света би имал подобни отношения с Фокнър и идеализирането на американския Див Запад, всъщност Юг.

    Но идеята е оригинална, както и краят неочакван—за читателя не може сякаш да има по-хубав подарък от това! Благодарности, Албена.

    ЗЛАТКО

  • марта // 26 окт, 2011 //

    Първото изречение е такава безумна каша от епитети, а последното е по-голямо клише и от темата, с лошото начало и наивен финал хубавата идея е прахосана

  • Стефан Бонев // 26 окт, 2011 //

    Прекрасен разказ! Уникален е! Албена е постигнала една завършена рекурсия. Нали се сещате – като в онази приказка за мечето, което имало една книжка, в която пишело за едно мече, което си имало книжка, в която пишело за едно мече… и т.н. Но тук нещата са много по-завършени. Краят среща началото, което от самосебеси се превръща в край. Подобен “краеначал” се среща и в средата – нещо, за което не бях се сетил. Нещо като усуканата лента на Мьобиус, чието начало е залепено за нейния край. И така се получава една безкрайна повърхност, в чието математическо съвършенство можеш да се загубиш, загубвайки се сред понятията за посока, начало и край. Лентата на немския математик е вдъхновила не един скулптор и художник. Явно сега е дошло времето да подлуди и хората на перото.

  • Рада // 26 окт, 2011 //

    Стефане, прекрасен коментар! Езикът Ви е уникален! За жалост съм съгласна с Марта – хубава идея, но прахосана.
    Все пак най-искрени поздравления за успеха, Албена! Четох и препрочетох с интерес.

  • bLogHouse // 27 окт, 2011 //

    Първото изречение е малко силничко, но в никакъв случай не е “безумна каша от епитети”, както и последното изречение не е чак такова голямо клише – това са все подробности от сферата на субективния вкус. По-важна и интересна е структурата на разказа, приличаща на графика от Ешер. Тя е ясна, но усукана около въпрос с неясен отговор – дали този разказ е ЗА или ОТ Фокнъра. Получава се парадокс, подобен на Ешеровия – кое е “реалното” и “нарисуваното” в композициите му.
    Да се използва тази структура за толкова къс разказ е добра идея, не съм сигурен обаче доколко тя е оригинална.

  • bLogHouse // 27 окт, 2011 //

    Чак след като постнах коментара си, видях, че има един подобен на моя. Все пак не мисля, че “краят среща началото” – ако беше така, разказът щеше да свърши с параграфа:
    ” Фокнъра беше написал на втъкнатия в машината вече леко пъжълтял от слънцето и времето лист началото на разказа си: „Времето пълзеше лениво като муха по засъхнал отпечатък от кафе върху мръсна маса на крайпътно заведение…..”. Това щеше да е много проста и плоска структура. Разказът обаче продължава с още няколко параграфа и краят е съвсем различен. Структурата пак е ясна, но по-пространствена и по-многоизмерна. Ако трябва да правим топологични аналогии, е по-скоро “бутилката на Клайн” отколкото Мьобиусов лист. В последна сметка въпросът “Кой е всъщност авторът?” остава нерешим и това е постижението тука – “онагледяване” на парадокса.

  • Стефан Бонев // 27 окт, 2011 //

    Всъщност творбите на Ешер в повечето от случаите са вдъхновени точно от Мьобиус. Но има голяма доза логика и в аналогизирането с Бутилка на Клайн. При този феномен нещата са, как да го кажа, може би по-обемни и по-изпълнени с реалност и живот.

  • bLogHouse // 27 окт, 2011 //

    Драги Стефане, в късния си период (от 50-те нататък) Ешер има 4-5 графики, директно изобразяващи Мьобиусов лист и може би още толкова индиректни (и според мен спорни) препратки. Във всеки случай преди средата на 40 -те в творбите му няма и помен от Мьобиус. Да се твърди, че “повечето от случаите са вдъхновени точно от Мьобиус” е доста пресилено. Интересът към математиката при Ешер настъпва, според биографите, към средата на 30-те с изучаване на симетрични групи и тесалиране на равнината. Ако нещо го вдъхновява след ранния му италиански период, то е философската и логическа същност на парадокса, т.е. по-скоро Епименид, отколкото Мьобиус.
    Един съвет – не ползвай източници на информация като статийките на българската уикипедия – те са най-малкото неточни и непълни. Има една книга на Дъглас Хофстадер – Gödel, Escher, Bach: an Eternal Golden Braid – в нея има много ценни анализи по въпроса.

  • lulla // 28 окт, 2011 //

    Това е точно Ешер! Фокнъра ту влиза, ту излиза от рисунката, но тя не е просто Мьобиусова лента, там има и огледала, и отражения, и други сложни повърхности. Това е разказ не ‘от’ или ‘за’ Фокнъра, а разказ за ‘идеята (породена от разказ на У. Фокнър) за разказ (написан като Фокнър), в който някой пише разказ…’, но тази идея е обсебила съзнанието на Фокнъра така, че той няма нужда да я записва, защото я живее, тя е сценарият на живота му – ето парадокс. Не писането, а живеенето е лудост, но те са едно и също нещо, защото писането е живота, но писането не е лудост, защото…още един парадокс. На това отгоре, може и да се лъжа, но похватът наподобява друг, който се нарича ‘поток на съзнанието’ и е характерен именно за Фокнър – не е оригинално, но пък добре обосновано – опитвам се да пиша като Фокнър, защото пиша за някой, който иска да пише като Фокнър… – още парадокси, парадокси в парадоксите…Такава аналогия обаче, кара разказа да звучи много по-интересен и обмислен, отколкото е, защото не структурата, а езикът е ‘плосък’. А когато Словото е немощно, другото губи смисъл. В крайна сметка това е литературен конкурс.

  • bLogHouse // 28 окт, 2011 //

    Горният анализ се изстрелва далеч извън рамките на досегашните постинги и попада право в десятката!
    Да не забравяме обаче, че след десятката идват 11, 12, 13 и т.н. Или перефразирайки Курт Гьодел – Ако един анализ е завършен, то той е неточен. Ако един анализ е точен, то той е незавършен.
    Поздравления за точния и задълбочен коментар!

  • lulla // 30 окт, 2011 //

    За мен лично право в десятка беше именно аналогията с Ешер и идеята за разходка из сомнамбулските му пространства. Там следи от Фокнъра нямаше, но за сметка на това намерих друго, за което много благодаря!

Коментирай