Public Republic Art Studio

Задача за скорост

5 октомври, 2011 от · Няма коментари

Оля Стоянова

questioned proposal
Снимка: Eleaf

Разстоянието между град А и град Б е 140 км. Камион пътува от точка А до точка Б и се връща обратно в град А със скорост 1,2 пъти по-голяма от тази на отиване. Да се намери скоростта на камиона на отиване, ако на връщане той е пътувал с 35 минути по-малко, отколкото на отиване.

Той чете това условие за трети път и не може да го проумее. Вече е прехвърлил трийсет и му се струва тъпо самото условие на задачата. Или вече знае, че няма никакво значение разстоянието между А и Б, а марката на камиона, коя година е произведен и дали машината е наред.

Той чете задачата за четвърти път и отново се разсейва.
Преди двайсет години тези задачи бяха много по лесни, казва си. Изобщо нямах затруднения и не се питах какъв е дали камионът е с ремарке, дали е пълен или празен и най-вече дали на шофьора му пука да кара с трийсет километра в час над пределно допустимата скорост.
- Това беше преди двайсет години – казва си на глас.
Синът му вдига очи от списанието, приближава се до масата и пита:
- Какво? Реши ли я най-сетне?

А той инстинктивно закрива с ръка тетрадката, все едно е ученик. Някои неща не се променят.
- Решавам я. Чакай малко, какво си се разбързал… Ако не искаш да чакаш – звънни на телефон 112.
Синът му отстъпва крачка назад, още държи списанието в ръка и го гледа така, все едно всичко му е ясно.
- Казах ти, че тези задачи са отвратителни. От целия клас никой не може да ги решава…

Това е подаване на ръка. Така детето не изглежда виновно, че е спало в час, а той си има извинение, че задачата му се опъва. За момент си мисли дали да приеме предложението. Обаче бързо се отказва.
- Виж, аз с тази задача ще се оправя. Въпросът е, че ти трябва да се научиш сам да си вършиш работата. Разбираш ли?
Синът му разбира. Той е схватливо момче. Прави знак с глава – “Ок. Мъчи се тогава”, взима си списанието и пак сяда на дивана.
А той чете условието за пети път. Чуди се как да я подхване, знае, че е нещо лесно, знае, че отговорът е там, а той се взира и няма никаква идея.

После му хрумва, че остарява. Казва си – умрели са ми хиляди мозъчни клетки и сега не мога да се съсредоточавам. Не съм толкова схватлив, вече нямам сили да прикривам отегчението и не съм във форма.

Истината е, че в последно време му е трудно дори да води разговор. Полага големи усилия да каже “здрасти” на колегите, не си дава труда да бъде любезен, скучно му е да отговаря на поздравите – дори заради едното добро възпитание. Даже по-лошо – вече не си дава труда да говори, а с повечето познати се разминава с едно кимване.

Вчера, например – вози се в асансьора от петия да дванайстия етаж с една колежка, и за да не мълчат, проведоха много смислен разговор.
Тя:
- Как е днес? Все същото?
- Аха – отговаря той.
- И при мен така.
Той се усмихва.
- Нали? – смее се и тя.
- Аха – и той й отговоря изчерпателно.
После асансьорът спира, той й дава път, тя слиза, той й махва с ръка, тя му казва “чао” и сега си дава сметка, че той през цялото време не си е направил труда да образува едно просто изречение.
Това е умора, казва си. Това е умора от ходенето всеки ден на работа, от прибирането по един и същи маршрут вечер, от мисълта, че нищо не променяш, а всеки ден си прилича с друг. После си казва – не, това е защото никога не съм бил силен по литература. Аз бях силен по другите неща – по физика, по биология и математика… А тази мисъл го връща в изходна позиция…

Разстоянието между град А и град Б е 140 км. Камион пътува от точка А до точка Б и се връща обратно в град А със скорост 1,2 пъти по-голяма от тази на отиване. Да се намери скоростта на камиона на отиване, ако на връщане той е пътувал с 35 минути по-малко, отколкото на отиване.

Той чете задачата за шести път. И си мисли, че тази задача няма никакъв смисъл.
- Децата затова не обичат математиката – защото им е все едно накъде е тръгнал тоя камион и въобще не ги интересува скоростта му – казва на глас.
Синът му пита:
- На мен ли говориш?
А той се мръщи:
- Че на кого друг? Да не си говоря сам!

Момчето нищо не казва. Пак си хваща списанието и потъва в него.
А той чете задачата за седми път и не може да изплува. Вече се ядосва. Математиката за всичките тези години не трябва да се е променила, поне питагоровата теорема и законите би трябвало да са си същите. Е, жена му се е променила – вече си боядисва косата в червено, не й се ходи никъде, все едно нищо хубаво повече не очаква. И той се е променил – не се вълнува от концерти и не изкарва цяла нощ да скача. Какво от това, че на крака са ни дошли Uriah Heep, Боно, Scorpions или Rolling Stones.

Ако искат и Beatles да дойдат, и Джим Морисън, и Джими Хендрикс – вече никой не може да го трогне. Той има свои грижи, решава задачи по математика, събрал е инерция и нещо трудно може да го отклони от зададената траектория. Инерцията ни разкатава фамилиите, мисли си той. Така загиват цели колонии мозъчни клетки. После му хрумва нещо по-добро – така загиват цивилизациите. И тогава се сеща:
- Ела, бе моето момче. Ела, да видиш. Тези, които ви пишат учебниците, явно спят. Тази задача е сбъркана, още в условието е сбъркана.
Синът му го гледа подозрително.
- Сигурен ли си?
Той кима.
- Сигурен съм – казва. – Ти само стискай палци.

Рубрики: Frontpage · Tворчество · Модерни времена

Етикети: , , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай