Public Republic Art Studio

Мила Родино

8 октомври, 2011 от · Няма коментари

Петър Краевски

up my country
Снимка: THE SHOW MUST GO ON

Аутобанът за Берлин се врязваше в хоризонта като писта за аварийно кацане.
- Към три следобед сме на „Kaiserdamm strase” – каза шофьорът на мерцедеса.
Спътникът му хвърли мързелив поглед към GPS-а:
- Кажи го четири. Като наближим, ще звъннем на Гертруде да ни посрещне.

И двамата бяха прехвърлили трийсетте. Русият бе скочил върху газта и стискаше волана с две ръце, сякаш се бореше за живота си и донякъде имаше право при тези 180 километра в час. Червенокосият беше на прага на дрямката – следеше осовата линия с безразличието на човек, който цял ден e пътувал в купе с изповедник и вече си е разказал всичко.

- Гледай какъв асфалт, Насе. Масло! – извади го от унеса Варадин и намали на 140 км/ч. – Плъзгаме се отгоре като шейна със звънчета.
- Защо със звънчета?
- Толкова е гладко, че не се чуват… – захили се русият.
- Дрън-дрън, та пляс – прозя се оня. – Виж, у нас в България…
- У нас трябва да караш с боксьорска гума в устата, за да не си прехапеш езика – изпревари го Варадин.

Наближиха отбивка на магистралата. Беше затворена със светлоотразителни бариери. Подминаха няколко валяка, които пуфтяха зад машина за полагане на асфалт.

- Хитри са германците – продължи Варадин. – С тия валяци вземат антикризисни мерки. Да си видял при тях каменна настилка?
- Не.
- Именно. Настане ли криза, германците асфалтират пътища, за да няма павета за разярената тълпа.
- Верно? – поразсъни се Атанас. – А у нас в България…
- В България ни паваж, ни асфалт! Как да вдигаш революции? Затова и не запълват уличните дупки. За да спират устрема ни към свободата!

Блондинът сам си се засмя и вдигна на 160 км./ч. Той изпитваше физиологична нужда да поддържа някакъв разговор, за да не заспи на пътя, затова (прощавайте за алюзията) се облекчаваше словесно на различни теми.

- Насе, знаеш ли как германците й викат на нашата София?
- Как?
- Дупкинсбург. А японците – Самоями.
- Това сега ли го измисли?
- Естествено. А знаеш ли какво четох оня ден? Швабите направили болид за „Формула 3” от моркови, картофи и лен. Горивото било шоколад.
- Стига бе! Тия съвсем са изперкали.
- Кажи, Насе, как ние, балканците, да отговорим на това предизвикателство?
- Като им изядем болида.
- Не. Ще създадем прототип от компоненти на шопска салата, който се движи с пърцуца, хахаха…

Удивителна е комуникативната еклектика по време на пътуване, когато чувството за хумор се изражда в гротеска. Всеки се чувства длъжен да ръси небивалици, да остроумничи, да се прави на сладкодумен зевзек. Дори песни се пеят, обикновено след стотния километър – от ония, веселяшките, с „Ойларипи” и прочие йодлерски подвиквания.

Някоя учена глава с право ще отсъди, че това е резултат от възприемането на шегата като висша проява на интелигентност, а кой не иска да минава за умник? Досега не съм попадал на такъв екземпляр, честен кръст! Нищо, че съм мюсюлманин. Шегувам се, разбира се.

Това, за мюсюлманина, лесно може да го проверите, стига да сте блондинка с мерки 90/60/90, по възможност зеленоока. Ох, виждате колко е заразно! И аз се насилих да пусна майтап. Доколко успешно, това ще го реши моята издателка. Ако четете разказа в книга, значи – бива. Но да се върнем на въпроса. Споделих ви досегашния си опит от пътувания в компания. А дали някога ще попадна на спътник-темерут? Пълен абсурд. Все едно да видя Майка Тереза с калашник.

- Ех, наближаваме, Насе. Довечера е литературното четене. Трябва да влезем във форма. Какво ще кажеш за малко бърза литература? Да минава по-бързо времето.
- Ред за ред?
- Да.
- Почвай.

Възцари се кратко мълчание, което предшестваше ураган от творческа енергия.
- В морето – пълно с риби,
- а не носят
- и акваланг дори,
- самодоволните!
- Водата плува в тях
- като удавница.
- Супер, запиши го. Шантаво е, значи става. Сега ти почваш.
- Само аз
- и дървениците в апартамента.
- Чука зъл съсед
- по водосточните тръби.
- Лятото нахълтва с взлом
- и пантите разбива.

- Климатииик!
- Това, ако го пусна на некой конкурс, ще взема първа награда.
- Несъмнено. Стига аз да съм в журито.
- Най-важното за концептуалната поезия е да се движиш на ръба на нонсенса. Тогава всички се правят на разбирачи, за да не се изложат – прихна отново Варадин. – Дай още едно.
- Навън вали,
- а на Бахамите е слънчево
- и топло
- и нито знак
- все още
- от приближаващо цунами
!
- В това даже има смисъл! Записа ли го?
- От раз. Нали затова взех таблета?
- Гениални сме, баце! Както е тръгнало, до промоцията ще напишем цяла стихосбирка – плесна с ръце шофьорът и колата за малко да излети от пътя.

Така, с поетични закачки в стил лимерик, наближаваха Берлин.
На един от правите участъци тесен път се вливаше в магистралата. Вярвате или не, оттам се зададе жълт голф с пернишка регистрация. Известно време двете коли караха наравно като по страните на много остър ъгъл, който се сключваше на стотина метра пред тях. Варадин направи недвусмислен жест към шофьора на фолксвагена.

- Намали бе, киртак! Ние сме с предимство!
Кукишът и псувните не дадоха резултат. Миг преди удара голфът даде газ, засече мерцедеса и запраши по аутобана с над 200 км./ч. Русият наби спирачките. Колата поднесе и за малко да се удари в мантинелата.
- Видя ли го тоя? За малко да ни утрепе!
- Пернишки цървул! – накърви око Атанас. – Карай след него да го биеме!
S-класата изрева като лъв, дръпнат за опашката.
- Скапаняк! – Варадин удари по кормилото и колата ядно бибитна. – Тоя няма да умре у тях си. С това шофиране малко му остава. Има-няма стотина епизода „Дързост и красота”.
- Ако не го претрепя, трамвай да стана!
- Насе, в Перник нема релси – все пак метна базик русият, но шегата не хвана дикиш.
- Стига и ти! Немало релси. Пипна ли го, ще му скъсам ушите!
- Ще се озориш доста. Видя ли го какъв е клепар? Мязаше на Чибурашка.
- Верно?
- Чибурашка, която се ослушва. С тия щръкнали уши няма да го вземат в отбора по гребане, особено ако вятърът е насрещен.
- Ти па кво се хилиш, ебаси? Дай газ, да го не изпуснем!
- Виж, за платноходна регата става – продължи да се гъбарка Варадин. – Хваща се за перилата и се наглася по поривите на щорма.
- Така ще му нарегатя платноходката, че ще му се усучат ушите! – Червенокосият бе набрал сериозно. Като мечок събуден по Коледа от децибелите на Кондьо и Митко Калайджиев взети заедно.
- Егаси копелето! – ръмжеше той. – Да дойте тука от Перник и да ни отнеме предимството. Идиот!
- Така е, Насе. Специално за него ще издам наръчник на идиота и ще му го посветя. Да си възпитава с него шибаните потомци. Знаеш ли какво ще пише вътре: „Ако не искаш да ожадняваш, пий вода. Ако не искаш да огладняваш, яж храна. Ако искаш морето да ти е до колене, стой на плитко. Ако караш жълт голф с пернишка регистрация, надрусай се с райски газ, докато пукнеш от смях, ушати мутантино!”
- Напиши два тома. После ще му ги треснем у главата!

Вдигнаха 250 км./ч. Разстоянието между колите започна да се стопява. Табелата с надпис „Berlin 50 km” профуча край тях като шрапнел.

Всеки запознат с авто-мото-материята ще потвърди, че да гониш Volkswagen Golf с Mercedes S600 SV12 R Biturbo 800 и то по немски аутобан е сладка работа, ако изключим полицаите. Берлинските катаджии се намесиха в преследването на финалната права. Пуснаха сирената и ги погнаха с Brabus Rocket Police car – патрулка със 730 коня.

Ако си представим, че трите коли наистина бяха теглени от коне, аутобанът щеше да заприлича на табун от 1680 мустанга, които свирепа щръклица е ухапала под опашката. На 25 километра от Берлин между мерцедеса и голфа се вклиниха още 730 коня под формата на втора патрулка. Немските катаджии действаха разумно и методично. Беше ясно, че с наличните сили няма да хванат и двете коли, затова се концентрираха върху втората.

Преследването отне цяла вечност, събрана в минута – времето необходимо да осъзнаеш своята обреченост. Няма как. Може да си бунтар в поезията, но на пътя си има правила. Не случайно в профила на Варадин във Фейсбук висеше епиграмата, озаглавена „Превъзпитание”:
Пробвам сума пъти –
нулев резултат:
вкарат ли ме в пътя,
спират ме от КАТ.

Един постмодерен поет бая трябва да се е напатил, за да пропише в рима. При наличието на толкова кофти опит и дежурното упорство на немските катаджии Варадин отпусна газта. Около трийсет секунди ABS-ът вибрираше тревожно. Колата спираше километър и половина.

- Мамка му, отърва се оня пернишки капут! – процеди през зъби блондинът, докато подаваше документите за проверка.

Немските катаджии разбраха само думичката „капут” в смисъл на „капитулация” и се засмяха от сърце: „Kapitulation akzeptiert!”, с други думи, капитулацията – приета. Противоречиво е, наистина, немското чувство за хумор. В случая то се разпростря до размерите на глоба от двеста и петдесет евро – една контрибуция, която щеше да си остане в рамките на разумната достатъчност, ако не беше опитът за подкуп с 20 долара свити на фунийка и онова нелепо „Хитлер капут, цвай гугуткен под кермидкен!”, което Атанас изцепи съвсем не на място с изцъклен поглед и два пръста под носа като мустак. В крайна сметка, стиснаха си ръцете на триста евро и още две по сто за обида на полицай. Жива далавера при положение, че патрулките ги ескортираха като VIP-ове до полицейското управление в Берлин.

Няколко часа минаха в разкарване по институциите, за да пишат показания. Имаше защо. Да гониш голф четворка с 250 км./ч. иди-дойди, но да се правиш на Хитлер насред демократична Германия изисква повечко обяснения, отколкото дежурните „особености на балканския характер”. Добре, че от посолството дадоха гаранции. Посланикът потвърди, че това са българските интелектуалци Атанас Карболов и Варадин Тарльовски, които пребивават по покана на литературна къща „Postmodern Ästhetik”. От справката ставаше ясно, че двамата пристигат в рамките на двустранния културен обмен, за да представят новите си поетични книги „Шибани копелета” и „Поезията – това съм Аз”, прясно преведени на немски. Мероприятието бе насрочено за тази вечер във фоаето на Берлинската опера.
- Насе, тия шваби са големи шматки! – не спря да се кодоши Варадин. – Гледай в какви весели цветове са боядисали кауша, чак не ми се излиза на свобода!

Така си беше. Стените галеха окото с ведро розово. Цокълът – свежа резеда. Уж дувар като дувар, а изобщо не те подтиска, дори напротив – отприщва в теб лавина от добродетелни мераци, като например да си платиш данъците, да гушнеш цялото човечество или да направиш пълни самопризнания пред прокурор. Прибавим ли небесно синия таван, оранжа на решетките и предразполагащата теракота с цвят на райграс, все едно си в кабинет за медитация под патронажа на игрив метросексуален гуру.

- Направо рейки да си правиш – хвана посоката Атанас. – А у нас в България…
- У нас всичките учреждения са в асоциални цветове. Убити. Сиво и кафяво. С алуминиева дограма. Ей тая комбинация ти смачква душицата и вече си половин човек. Социалната ти жизненост е неутрализирана.
- Това го кажи на премиерата, ще се хареса – не без завист отбеляза червенокосият. – Тукашните си умират за разтерзани източноевропейци. Подхранваме им самочувствието. Довечера искаш ли да се наплюем взаимно? Ще ни заобичат сто пъти повече. Може да ни отпуснат и нова субсидийка.
- Вярвай си. Ако не бях чукал Гертруде на семинара в Париж…
Варадин не успя да довърши, защото в килията влезе майор Дитер Зимерман заедно с фойлайн Гертруде Отофордемгентшенфелдe от литературна къща „Postmodern Ästhetik”. Две светли души се устремиха една към друга:
- Гертруде!
- Варадин!

Затрогващо е привличането между рецесивните гени! В случая – на балканеца и саксонката. Ако съдим по състоялата се прегръдка, природата не пропусна и тази възможност да възстанови нарушения баланс. Високото си пада по миньончесто, дебелото въздиша по мускулесто, перфекционизмът лелее по безхаберието на кафанската бохема, а поетическият гений, макар и недоказан, е обяздван от меценатските шпори на финансовия ботуш, пък бил той германски и по-конкретно – дамски.

Малко по-късно в кафенето срещу Берлинската опера пухкавата Гертруде чуруликаше на превъзходен немски.

- Meine Freunde, приятели мои, много се притесних за вас! Вдигнах на крак всичките си сътрудници, за да ви открият, но все едно да търсиш игла в купа сено.
- Та това е толкова просто, mein Schnittchen! – метна й белтък Варадин.
- Кое, meine Lieber?
- Да откриеш игла в купа сено. Забрави ли как става?
- Как, mein kleines Kätzchen?
- Събличаме се голи и хубавичко се овъргалваме в сеното. Много скоро иглата се забива в нечий задник.
- Wie eine Bengel! – закиска се Гертруде в смисъл „Палавник такъв!” – Личи си, че вие, българите, сте под влиянието на Америка. Говорите като в холивудските филми. Там постоянно се подканят да си заврат нещо в задника.

Бре, да се не надяваш! Точно така каза: „да си заврат”! Сечеше й пипето на момата. Трябва да отбележим, че и BG интелектуалците свободно ползваха немски език, така че разговорът продължи на прилично ниво. В рамките на второто кафенце фройлайн Отофордемгентшенфелдe ги зарадва с рецензия за новите им книги, Атанас впрегна целия си лексикален запас, за да разкаже историята с голфа на клепоухия, а Варадин похвали берлинските катаджии.
- Sie nehmen kein Schmiergeld! Не взимат никакъв подкуп! – кокореше се той. – А у нас не е така. Напоследък дори обсъждаме варианта МВР да въведе твърд ценоразпис за рушветите, макар че не вярвам катаджиите да връщат ресто. Absurdität!
- Варадин, нима не ви отпускаме и помощи за борба с корупцията? – поинтересува се Гертруде с интонация на загрижена наставница.
- И да отпускате какъв е смисълът? Да даваш пари за борба с рушвета е като да бориш пиянството с водка. Haben Sie verstanden?

Разбира се, че се разбраха. Общо взето, посмяха се на инцидента, после уточниха сценария на промоцията и влязоха в Берлинската опера.
Във фоаето имаше десетина активисти на литературната къща. Щом видяха гостите от България, те се скупчиха около тях и започнаха да им натрапват своята общителност. Заваляха въпроси, прогърмяха стихове, затрещяха поетически манифести. Варадин и Атанас бяха наясно, че може да не си написал и ред, но без поетически мантифест си заникъде. В теоретичните си изложения те демонстрираха противоположни възгледи по отношение на съвременото изкуство и разиграха сполучлив етюд на естетически сблъсък.

Тезата, че поетичното е колаж от образи в главата на морфинист срещна достоен отпор в идеята, че истинската поезия е натурализъм в действие, където клозетните графити казват всичко. Спестявам ви рецитираните произведения, защото, предполага се, разказът ще го четат и жени в напреднала бременост. В крайна сметка Гертруде взе думата и цитира рецензията за „Шибани копелета” и „Поезията – това съм Аз”. Отвърнаха й с аплауси, които биха минали за бурята от аплодисменти, ако умножите присъстващите по десет. Събитието неусетно кулминира в наздравици на шведска маса и в девет и петнайсет влезе в аналите на постмодерната история.
Излязоха от операта въодушевени. Един час вървяха в нощта и говореха за изкуство. Витрините, трафикът, лицата на берлинчани – всичко наоколо светеше приветливо. Дори скулпторите на берлинските мечки ги гледаха с възторг. От дума на дума удариха по една бира на крак, отвори им се глътка и продължиха в “Zur letzten Instanz” – най-старото заведение в Берлин. Явно фройлайн искаше да ги шашне с кръчмарска история от началото на седемнайсти век и успя гювендията недна. Ядоха вюрстчета, наливаха се с бира, обсъждаха бъдещите си творчески планове. Ръжената Roggenbier ги сближи емоционално, тъмната Schwartzbier внесе нотка на интимност, а оня пшеничен киселдок Berliner Weisse ги насочи към десерта. Поничките Berliner се оказаха без дупка, но за сметка на това бяха натъпкани с толкова сладко, че Варадин с право отбеляза:

- Пълнежът на една немска поничка стига за десет български, но цената е колкото петнайсет.
Такива хуморески разсмиваха Гертруде и компания, докато им връчиха сметката. Фраулайн героично пое харча от бюджета на литературната къща. Кой каквото ще да казва, но Германия е излязла от кризата – останаха й пари. Допиха си в любимия ресторант на Брехт, който се намира на “Schiffbauerdamm 6”. Това, последното, не е реклама, струва си изръсването, казвам го за всеки случай, защото при тая дигитализация, нищо чудно в прерогативите на СЕМ да влязат и печатните медии. Към полунощ, нахранени и напити, раздрусаха телеса в знаменитата Куб-дискотека, където шмръкнаха това-онова, както си му е реда.

- Яко, якооо! – току-подвикваше Насето с 60 вата в зениците. – А у нас в България…
- У нас е друго – прекъсваше го Варадин и все добавяше по нещо. – Веднъж ми гостуваха английски поети. Заведох ги в ресторант „Кьофте кебап”, а ония бездарници и досега му правят реклама – кофти кебап, та кофти кебап! Не можах да ги отуча.

Веселбата набираше височина, но към три след полунощ се очерта аварийно кацане. Рижийните на Гертруде все пак свършиха. Няма икономика на света, способна да издържи балканското разточителство, освен българската. Това ни прави световни нас, но кой да ти го признае? Прибраха се по живо по здраво в хотелчето на “Kaiserdamm strase”, където обикновено отсядат гостите от България, сещате се – срещу бензиностанцията, не далече от автогарата. Като казвам „прибраха се”, имам предвид Варадин, Атанас и организаторите. Шестима души.
Известно е, че немците са доста разкрепостени в сексуалните си практики, но ако има олицетворение на това правило, то се казва Гертруде Отофордемгентшенфелдe.

Тумбестото миньнонче зададе параметрите на оргията. Въведе ред и дисциплина. Ролите бяха раздадени, презервативите – връчени, хапчетата с виагра (за всеки случай) – разпределени.
- Achtung! Achtung! Angriff! – изкомандва фройлайн, сиреч: „Внимание! Внимание! Атака!”.
Четири панцер дивизии страст притиснаха два батальона балкански пешаци. Иначе казано, впуснаха се в палави игри. Думите отстъпиха място на действието, ако изключим онова натрапчиво „Шнеле, шнеле!”, което отекваше до зори.
Утрото ги завари по трима на легло.
- Насе, тая швабка ми разказа играта! – изпъшка Варадин и посочи хъркащата Гертруде.

Червенокосият не отвърна. Едва сега той с ужас забеляза, че се намира между двама русокоси левенти. Нещо в сценария се беше объркало. Или напротив? Затова ли фраулайн Отофордемгентшенфелдe постоянно му доливаше шнапс? Затова ли му повтаряше, че изкуството иска жертви? Очевидно го бе подготвяла за неочаквания обрат в действието. Бе форсирала драматизма на развръзката, в която героят се събужда променен.

Каква хитруша! Да те накара да изживееш натурализма на клозетните си графити едно към едно. Нали в постмодерната естетика знанието става функционално? Нали се залага на локалните събития с неочакван край? Нямаше съмнение – таз тлъста германка стриктно следваше концепцията на Франсоа Лиотар, че всеки опит за създаване на ред изисква същото количество безпорядък. Снощният секс наистина бе разюздано шоу. Дисниленд с порно мотиви. Спектакъл срещу човешката непогрешимост. Клониране на порока. Евтаназия на добродетелта… В гениалната конспирация бе разиграна тезата на Жак Дерида за деконструкцията като изпитание на невъзможното, като другото име на любовта.

Насето наистина се чувстваше като разглобен. Разнищен. Разпадащ се. Декомпозиран. Жертва на тази – „другата” любов. Провидението бе възприело манифеста му като молба: „Не те питам вярваш ли в това, което пишеш, а дали го живееш!” Човек наистина трябва да внимава с писането. Болезнено е понякога. Съвсем като дискурса на Жан Бодрияр за „копие без оригинал”, от който Атанас бе опитал копието. Ако и това не е постмодерен пърформанс, здраве му кажи!
Гертруде хъркаше здравата. Като гатер, който е захапал борика по цялата й дължина и е зациклил в чеп. Лицето й, луничките, ноздрите, пръхтящите устни – всичко излъчваше отвратителното самодоволство на сайдисана интелектуалка. Атанас се измъкна от прегръдките на арийците и я събуди с ритник в задника. Това бе най-приемливият акт на отмъщение без последствия за културния обмен.
- Защо толкова често вдигаш краката? – подвикна й той половин час по-късно като връщаха ключовете на рецепцията.

- Така се боря с разширените вени – контрира го тя. – А ти, Атанас, не се притеснявай, няма да хванеш СПИН. Момчетата си носят медицинските свидетелства.
- Liebe Freundinnen und Freunde! – намеси се Варадин. – Приятели мои, успокойте се! Има само един лек против СПИН и той е японски – „Спин-кай сам”.
- Gut gemacht, Varadin! – „Браво, Варадин!”, разцелува го фройлайн по устата и разпореди културен полуден.

Според традицията, сутринта преди заминаването се полага за берлинска програма с български акценти. Посетиха изложба на именит софийски художник в галерията на някакъв гараж или в гаража на някава галерия, въпрос на гледна точка. Минаха през зоологическата градина, където гастролираха мимове от Пловдив и джебчийки от Ихтиман. Гвоздеят на мероприятието обаче се оказа посещението на “Aquaria Palaoa” – опера под вода! Удивителен хепънинг, в който изпълнителите пееха на дъното на олимпийски басейн с кислородни резервоари, прикачени на гърбовете им.

- Произведението е на знаменитата Клаудия Хер – информира ги Гертруде. – Ще я познаете по червения шнорхел. Тя играе главната роля.
Младата жена определено се справяше добре при положение, че все още не се беше удавила. В либретото се казваше, че тя е девица, търсеща в дълбините еликсира на вечната младост. Песента й претворяваше любовния зов на гърбатите китове. Получаваше се причудлива какофония от рев и бълбукания, която се предаваше по тонколони, монтирани около басейна. Гласът на соловата партия и сподавеният вой на хористите се сливаха по уникален начин със звуци, записани на сто метра под ледения шелф на Антарктика.

- Сигурно се питате каква е връзката с вашата страна? – смигна им фройлайн Отофордемгентшенфелдe.
- Метафората, че сме на дъното? – пробва се Атанас, който седеше напрегнато на една кълка.
- Da irrst du dich. Не позна. Само след петнайсет минути тук ще се проведе финалът по водна топка между България и Германия. Ja wohl?
- Ясно, как да не е ясно – живнаха поетите.
В очите на Варадин блеснаха пламъчета, които писателите средна ръка определят като „дяволити”.

- Знаете ли какви са последиците от глобалното затопляне? – вклини се той ни в клин, ни в ръкав. – Състезателите започват като хокеисти и завършват като ватерполисти. Verstehen Sie?

Разбраха го. И тоя майтап успя да се промуши под културната бариера. Смяха се до първия съдийски сигнал.
Играта започна. Водата завря от емоции. Имаше защо. Срещата се предаваше директно по десет телевизии, включително Eurosport, Sky tv и софийския „Евроком”. В официалната ложа бяха седнали президентите на Германия и България със своите антуражи. Агенти от немските служби за сигурност дискретно изпълваха залата под формата на публика. „Дано поне съдията да е от нашите!”, помисли си Варадин, а може и Атанас да е бил, макар че тогава репликата би имала малко по-нежен смисъл. Залогът беше висок. Световна титла, спечелена пред очите на половината свят. Да не загубят – за германците бе въпрос на престиж. Да спечелят – за българите бе въпрос на живот и смърт. Наближаваха избори, а президентът се нуждаеше от позитивен PR.
Нашите започнаха колебливо. В първите минути се оформи изнервяща ескалация на догонване: 1:0, 1:1, 2:1, 2:2.

- Хайде наште! Българи юнаци! – деряха се двамата ни сънародници под стреснатия поглед на Гертруде.
Гюролтията даде резултат. Нещата потръгнаха, особено след почивката. Не знам с какви глоби ги беше заплашил треньорът, но българите налитаха на вълни. Очерта се победа. Малко преди края резултатът достигна феноменалното 10:2, кажи-речи като в оная песничка от нашето детство: „Тумбалала, тумбалала, тумбалалайка, Локо се вози на счупена щайга, Левски му вика: „Спри бе, свиня, вчера ви бихме с триста на два!”. Да ме прощава върлият локомотивец доц. Владо Янев, не съм автор на текста, за първи път го чух в детската градина. Все пак, държа да отбележа, че в интерпретацията си не визирам „Локо Пловдив”, а „Локо Горна Оряховица”. Уточнявам това, за да не осъмна заклан в някоя рецензия. Както и да е, бихме. Всички попадения бяха на двамата ни централни нападатели №8 – Бодурски и №9 – Коджакарабалъков.

- Ето го Стоичков на водната топка! – крещеше Варадин. – Бо-дур-ски! Бо-дур-ски!
- Ко-джа-ка-ра-ба-лъ-ков! Ко-джа-ка-ра-ба-лъ-ков! – подкрепяше го Атанас.

Добре, че фройлайн Отофордемгентшенфелдe не викаше за някой роднина, че пародията щеше да е пълна!
Девятката на българския ватерполизъм атакуваше директно и силово, но осмицата беше истински поет в басейна! Действаше като риба с две десни ръце, ако разбирате какво имам предвид. Плувната му шапчица изчезваше под водата за повече от минута, после се появяваше на най-неочакваното място зад немската защита. Следваше устемен пробив на Коджакарабалъков, пас към Бодурски, удар и гол! Така осем пъти. Като прибавим двете попадения на Коджата и един автогол на немската четворка Ertrinkenden, ето ви 13:2.

- Натрихме ви носовете! Капут! Капут! – злорадстваше Атанас в лицето на топчестото миньонче. Какъв по-хубав реванш за номера с нежните арийци?
Гертруде не бе планирала загуба. Хладно ги поздрави за успеха. Пожела им лек път към родината и се изниза през изход „А”, без да им осребри фактурите за бензина. Колкото и да си широко скроен, не е лесно да приемеш чуждата сполука, ако тя не зависи от твоето благоволение.

Майната й на фройлайн Гертруде Отофордемгентшенфелдe! Чувство на национална гордост се надигна в гърдите на двамата поети. Отборите излязоха от басейна и застанаха в редица за награждаването. Дикторът тържествено обяви, че златната купа ще бъде връчена от шефа на международната федерация по водна топка. Появи се трътлесто човече, което едва ли бе плувало в нещо по-дълбоко от джакузи, но това нямаше значение.

№8 пое купата и я връчи на българския президент. Един рейтинг беше напомпан. Един спортен бюджет беше спасен.
Гръмна националният химн.

Мила родино,
ти си земен рай!
Твойта хубост,
твойта прелест,
ах, те нямат край!

Едно чисто, възродено усещане за национално достойнство издуха бутафорията от гостуването в Берлин. Отвя суетата. Лицемерните похвали. Безсмислените остроумия на чашка. Задължението да се отблагодариш на домакините с притворство и креватни изпълнения… Само заради тази „Мила родино” си заслужаваше да бъдат тук. Да представляват пред целия свят своя род и родина…
По брадясалите им бузи се търкулнаха сълзи на щастие.
Напуснаха залата мълчаливо. Всеки преживяваше своя катарзис. Слязоха до паркинга. Варадин отключи колата.

- Чакай малко! Ето го нашият герой! – викна Атанас и посочи към изход „B”.
От там излезе мъж с купа в ръка и трикольорна шапка. Наобиколиха го журналисти. Фенове се втурнаха за автограф. Самият №8! Бодурски!
Поетите изпаднаха във възторг.
- Истински гений! – трепетно прошепна Варадин. – Ето този човек ме накара да се гордея, че съм българин!

Младежът прие овациите. Помаха на тълпата и побърза да влезе в жълт голф с пернишка регистрация. Потегли на форсаж като в офф-роуд състезанията на околовръстното. Рязкото тръгване бутна шапката му назад. Изкочиха огромни уши ала Чибурашка.
- Той е!
- Клепарът от магистралата!
Атанас и Варадин се спогледаха. Очите им се наляха с кръв.
- Скапаняк!
- Карай след него, да не избяга!
- Леле, що бой го чака тоя капут!
- Само на шампион ще ми стане!
- Пернишки цървул!
- Ще му навра купата в задника!
- После – с манивелата по главата!
- Аз пък ще му скъсам ушите!

Рубрики: Frontpage · Tворчество · Модерни времена

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай