Public Republic Art Studio

Автобиография

29 септември, 2011 от · 2 Коментара

Оля Стоянова

man under tree
Снимка:sanderovski & linda

Той е мъж на трийсет, строен, хубав, неженен, без деца, с тежки обувки, с голяма раница, истински планинар, истински темерут. Той е бивш планински водач, който ненавижда тълпите във високото, не обича да се съобразява с темповете на ходене на всеки, не обича да чува шумното дишане на мъжете по стръмното или да вижда мокрите петна от пот по блузите на жените.

Не обича да слуша и оплаквания кой какво го боли или кой къде е ходил и какви подвизи е вършил преди време. Това е планина и толкова. Катериш и мълчиш. Не се прехласваш по пейзажа, само за да забавиш крачката. Не се възторгваш и не досаждаш на всеки с възгласи от типа: “Леле, каква красота”. Не разказваш как преди сто години си ходил по Кавказ и Памир, а сега се чудиш на глас защо този баир ти вади душата. Не използваш всяка почивка за храна. Не разказваш подвизи от едно време. Мълчиш и катериш.

Иначе той е добър – никога няма да изгуби група в планината, знае всеки баир по пътя, въобще не му е нужен компас или GPS, няма да се шашне от виелица или да се набута в лавини. Няма да попилее и хората си, ще се погрижи за тях на три езика, въпреки че няма да им разказва вицове и смешни истории и до последно ще откаже да ги забавлява. Би предпочел да е сам, но това повечето хора няма как да го знаят. Единственият му проблем, когато е сам в планината, е, че доста трудно наглася самоснимачката на фотоапарата. А това си е цяла история.

Първо заляга, мери първи път, тича за снимка, мери втори път и вече тича, за да заеме наистина подходяща позиция. Обикновено снимките стават. Но има и цял куп кадри, на които той не е на фокус и дори по-лошо – въобще не е в кадър. Има снимки, на които е хванат как тича, как е втренчил невярващ поглед в обектива, докато се чуди дали снимката вече е станала, как позира гордо на фона на върховете, но само половината от физиономията му е в кадър и прочее недоразумения. Затова вече е свикнал – снима поне десет кадъра, тича, заляга, наглася апарата, пак тича.

Кой е нарекъл снимките във високото – фотопауза? За него това си е цяла фитнес програма, но той не се оплаква. Единствените му притеснения са колко нелепо би изглеждало всичко това погледнато отстрани.

Но няма зрители. Нито един. Нито една жива душа, пътеките са пусти, няма с кого да се разминава непрекъснато с “Добър ден”, “Добър ден”, няма кой да помоли да му направи една снимка. А когато човек няма свидетели в планината може да си позволи да прави всичко – да се изпикае на пътеката, да ходи по голяма нужда на две крачки от пътя (откъде иначе толкова много остатъци от тоалетна хартия, изхвърлени на ключови пасажи), да метне празната консервна кутия в клека (как иначе ще се свалят всяка година тонове боклуци от високото).

А пък той просто използва свободата си, за да се прави на маймуна, докато снима собствената си физиономия. И се чувства щастлив. Според собствените му разбирания точно така – сам в планината, може да се чувства щастлив един професионален планински водач.

По въпроса за снимките – в началото ги показваше като доказетелство на приятелката си, че наистина е бил в плананата. После започна да ги прави по навик. В началото приятелката му наистина не вярваше, че някой е луд, за да ходи по планините специално, когато синоптиците предупреждават, че цяла седмица ще вали и ще е облачно или когато съобщават, че заради силния вятър или непрекъснатия снеговалеж нито едно съоръжение няма да работи.

Е, той като бивш планински водач си дава сметка, че не може да изпусне хубавото време, когато никой няма да му се мотае в краката. Тя му казваше, че не е нормален и да не слага тая самодоволна усмивка, защото някой ден ще се затрие по баирите. Той наистина й се усмихваше доволен, а тя го подозираше, че има нещо гнило в цялата тази работа.

Всъщност нямаше нищо гнило – на него му липсваха планините и след като спря да работи във високото, използваше всеки повод, разбирай – всеки ден с лошо време, за да се качи горе. Наистина нямаше нищо гнило до момента, в който той установи, че парите вкъщи не им стигат и той със самотното си обикаляне в планината, не помага много за общия бюджет.

Оттогава бившият планински водач отново води групи. Но само два-три пъти в месеца. Немци, които идват екипирани до зъби, дисциплинирани и точни, готови да разпънат сгъваемите щеки още в буса.

Те му се усмихват – той е хубав трийсетгодишем мъж, строен, с тежки обувки, голяма раница. Истински планинар. Той също им се усмихва и им обяснява всичко в три изречения:
- Катерим Мусала. Слизаме в Рилски манастир. Говоря лошо немски.

Рубрики: Frontpage · Tворчество · Модерни времена

Етикети: , , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

2 Kоментара за сега ↓

  • Куропаткин // 29 сеп, 2011 //

    Защо това есе се нарича “Автобиография”? Иначе ми допадна – всичко е конкретно и логично. Че вече много мразим абстракции, делириуми и несвързани дълбокомъдрости.

  • toni // 29 сеп, 2011 //

    Страхотен разказ! Поздравления за Оля. Много си добра!

Коментирай