Public Republic Art Studio

Четвъртък, 1 септември 2011

2 септември, 2011 от · Няма коментари

Димана Иванова

След премиерата имам още малко време да разгледам Мадрид. Забележителностите му Ви са известни – мостът „Толедо”, музеите „Прадо” и „Рейна София”, парк „Ритиро” (препоръчвам Ви да се качите на лодка в езерото там), замъкът и паметника на Мигел де Сервантес и Дон Кихот и Санчо Панса. Всичко се върти като на кинолента пред мен – твърде е много, за да бъде описано. А и на много хора е добре познато.

Успях да взема разговор от асистентката в Испано-българския център за нашето списание в Прага – „Българи”. Показах си картата от Синдиката на чешките журналисти и дадох на асистентката едно списание. Тя се впечатли и дори ме поканила на кафе, но аз не чух това. Като излязох навън от центъра, моят приятел Асенме ме попита защо съм отрязала момичето. Питам за какво става дума, не съм отрязала никого. Той ми каза, че тя предложила да излезем на кафе. Просто не съм го чула. Иначе е вярно, че по принцип не харесвам брюнетки, а те в Испания повечето са такива. Бих казала обаче, че са интересни като антропологичен тип – черти на лицето и т.н. Различни са много от българките например.

Истината е, че вече бързам. Имам още малко време тук. И вече започвам да чувствам как ме заболява гърло.

Летището в Мадрид. Качвам се в самолета, но вече усещам как болката ми в гърлото се увеличава. При кацането в Прага ушите ми направо щяха да се спукат и ми стана много студено. Едва се домъкнах в стаята си и си измерих температурата – тридесет и осем и ч-е-т-и-р-и… Правя си чай и лягам, днес няма дори как да отида вече на лекар. Взимам някакво американско хапче за температура. Цяла вечер не успявам да заспя. В такива моменти се раждат и сънища, а те диктуват сюжети за добри разкази. Човек трябва да ги записва – в полубудно състояние. Да опитам….

Отново съм в Словакия. За нея ще е думата ми. За една малка държава, с което не казвам, че е зле икономически или културно развита. Тя много прилича на Чехия, но е по-малка. За словашкия се говори, че е дори по-близък до чешкия, отколкото македонският до българския. Да не забравяме все пак, че дълго Чехословакия беше една държава – през 1969 година след Пражката пролет – федерация от чешката и словашка социалистически републики. През 1993 година се разделят. Чешките политици често определят това събитие като „осакатяване” (хандикап) за словаците. Последните затова пък са горди, че са поели по „свой” път. Трудно е да се говори за разединение между средноевропейските държави – толкова са близки и същевременно различни. Все пак доста дълго време, повече от двадесет години, доказателство за това е Вишеградската група В4, включваща Чехия, Словакия, Унгария и Полша. Полша винаги е играела по-различна роля в този съюз и това не е европейска страна в истинския смисъл на думата. Чехия пък беше недоволна, че трябва да дърпа останалите три държави и това я забавя да влезе в Евросъюза. Словакия и Унгария, макар и двете с по-демократично управление, винаги са били в конфликт и решавали въпроси от тъмното си минало.

Та значи Словакия е по-мъничка от Чехия и словаците са някак много топли. По манталитет са близки и до българите. Проф. Кошка нарича българите „балканските словаци”. Смеска са между унгарци, чехи и българи. Интересен народ. Гостоприемни и топли. Иначе – същите големи магазини, само че по-малко, отколкото в Чехия. По телевизията често има чешки филми, а в книжарниците чешки книги.

На границата с Чехия, малко преди Бржецлав, е Малацки. Градче от Загорието, на половин час път от Братислава – словашката столица. Железница минава оттук и продължава нататък чак до Прага, до Берлин. Колко е романтично само да стоиш в кафенето до гарата, а часове след това влакът те откарал чак до Прага. И Виена е близо. Има си всичко – големи и малки магазини, апгеки, болница и т.н. Но най-интересни от всичко са обитателите на градчето, т. нар. „захораци”. Между тях е и г-н Станислав Словак – позастаряло момче с топъл славянски характер и широко сърце, с хумор и ирония като на Хашековия войник Швейк. Неговата страст са картите и спортът, известно време и работил и като треньор, но същевременно завършил Икономически университет в Братислава и успял да стане данъчен инспектор и то не къде да е, а в централна данъчна служба в Братислава. Той се определя като не много добър човек, но вярва в доброто у хората. За него всички са изначално добри. Затова и още чака някои от приятелите му да му върнат дълг от три хиляди евро.

Една от известните кръчми в Малацки е тази на албанеца Шабо, от дълго време женен за словачка. В нея зимата всички се отбиват на бира, кафе, чай, а лятото – на сладолед. Водят спорове, говорят за нещата от живота, псуват, смеят се, гледат спорт или новините. Ако можем да си позволим една аналогия – Ганковото кафене, но в друго време и пространство.
– Две кафета със сметана и една бира. – поръча на сервитьорката г-н Словак и добави: А Шабо къде е?
– След малко ще дойде.
– А, добре, за него поръчвам бирата.

Г-н Словак имаше желанието да черпи всички, но Шабо беше след любимите му приятели от градчето. Като че му се възхищаваше той, на способността му дори на 70 години да сваля млади момичета. Всъщност всяка втора дума в речника на Шабо беше „пича”, сиреч „п…”. Вярно е, че словаците употребяват много по-често от всички останали народи тази дума, но Шабо наистина прекаляваше.
– Хей, къде си, Стануло, мислех да ти звъня. Два дни вече не си идвал. Какво е ново? Ще ме каниш ли на сватба, за черногорски кум?
– Нищо ново, Шабо. Бях в „Била” да напазарувам. Видях там на Браньо съпругата – Милка.
– До пиче , за нея съм чувал знаеш ли какво, бре? Била лесбийка… Видели ги приятели как излизат хванати за ръце от „Зелената къща” с Ярмила. С нея не говори изобщо. Браньо и него, я го виж какъв е – ни Коледа признавал, ни Великден. В църква в живота си не бил влизал.
– Шабо, хората говорят какво ли не. Аз на хорски приказки не вярвам.

Както вече казахме, г-н Словак вярваше в доброто в хората и доколкото лесбийството може да се приеме като все още неутвърдена и сътветно не добра форма на любовно поведение в обществото, той се опита съответно да защити честта на съгражданката си.

След кафето при Шабо г-н Словак се прибра за малко вкъщи, прочете всички вестници и се приготви да излиза в един друг бар, където играеха цяла компания карти всеки ден. Подреден, но малко скучен е неговият живот. Но на него въпреки това му харесва и е горд, че е „захорак”.

Отивам към гарата и чакам влака, наближаващ с желязно достолепие. На съседната пейка стои мъж, който на малки интервали от време крещи: „Ще го убия, ще го убия аз този унгарец.” Някакъв превъртял словак на темата национализъм. Не бях виждала такива. Все пак унгарците са голяма част от малцинството в Словакия, повече от чехи, българи, руснаци и каквито и да било други народности. С чехите словаците поддържат приятелски и топли взаимоотношения, но към унгарците проявяват огромна нетърпимост, поради все още неразрешените въпроси на „маджарицията” на словашкото население. И въпреки, че 20% от населението в Словакия са унгарци, пак я оставиха да влезе в Евросъюза чак в третата група държави. Един словак с чувство за национално достойнство и не много стабилни нерви наистина би могъл да стане герой „на границата”. Въпросният господин продължи да вика на равни интервали от време, след което влезе във влака, в купе далеч от моето и не знам какво се е случило по-нататък през деня с тази изтерзана душа.

В заведението, в което г-н Словак играе карти, сервитьорката Милада е бременна. От чех. По-късно разбрах, че след раждането, чехът я изоставил. Не знам как да нарека това – следваща форма на чехо-словашко приятелство или поредното доказателство за безотговорност на чешки мъже?

– Той сигурно ще се върне при нея – каза г-н Словак. Той непрестанно вярваше в доброто като онтологично присъща категория на човека.

На кого се подсмихваш под мустак г-н Словак?

– Нищо не направихме, само дето ни е по-добре. – каза г-н Словак, довършвайки свинския си шницел с картофи и татарска салата и отпивайки от бирата си. Обичаше да се шегува. Това беше неговата рецепта за лесно и приятно съществуване. Както и вярата в доброто.

Г-н Словак, на какво се усмихвате – на това, че лудите ходят из квартала, мъжете като Шабо изневеряват на съпругите си през ден, а половината жени са принудени да бъдат самотни майки? Да, в този захорацки пейзаж, дори лесбийството на Милка е най-малкият грях.

Малацки е градчето, в което всичко е обичайно и на пръв поглед не се случва нищо… Чешкият художник Ярослав Вешин е посещавал често словашките села, от които е черпел вдъхновение за картините си. Понякога и обикновените градчета са места на дълбоки човешки трагедии и конфликти, към които днешният писател не може да остане безразличен.

Рубрики: Frontpage · Графити · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай