Public Republic Art Studio

Георги Кадурин: “нещо като нож, нещо като цвете, нещо като нищо на света”

6 септември, 2011 от · Няма коментари

Exclusivno_za_Public_Republic

Разговор на Росица Йотковска с актьора Георги Кадурин

Георги Кадурин е актьор, който не се нуждае от представяне – спечелил признанието на публиката както с театралните, така и с филмовите образи, които изгражда, в личното си съприкосновение с хората той по-скоро ги провокира да потърсят какво се крие зад строгото му спокойствие, зад мекия преценяващ поглед и зад овладения тембър на гласа му – критичност или топлина, твърдост или притаена готовност за действие?

Максимално ясен и стегнат, Георги Кадурин съумява да изгради около себе си същевременно и ореол на загадъчност, а зад уравновесения му маниер на общуване се крие дарбата му да увлича неусетно в атмосферата на своя разказ и да бъде винаги нов и винаги изненадващ.

Kadurin 1

Какво е за вас професията на актьора?

Тъй като иначе би бил много дълъг отговорът – „нещо като нож, нещо като цвете, нещо като нищо на света”, има един такъв разказ на Сароян.

Като нож, защото се забива директно в сърцето тази професия, когато я усетиш – нещо в сърцето те кара да я практикуваш.
В същото време нещо в разума ти те кара да не я практикуваш.
Това е една борба между сърцето и разума.
Това „да не я” се появи в една по-напреднала възраст, бих казал. Когато ми липсват идеи на сцената, не само мои, но и на драматурзи, на режисьори, не ми е интересна професията. Когато ги има, тя си има много хубави качества.

Нещо като цвете, за да сме верни на заглавието на разказа – още когато за първи път се запалих от театъра (то беше в Пазарджик, там бях ученик, и тогава Пазарджишкият театър имаше много силен период), го изживявах като нещо, което сякаш не се случва. Театърът е като цвете – красиво, нежно, има аромат, иска ти се да е вечно, а всъщност се показва, живее определен период, и го няма.

Нещо като нищо на света – това е несериозна професия, когато се практикува несериозно. Тя е на трето място в театъра, тази професия; на първо е драматургът, после е режисьорът, и едва тогава идва актьорът.
Аз съм от артистите, които вярват, че актьорът не носи идеи. Идеите са на драматурга и в режисьора – актьорът е изпълнител. Понякога това тежи.

Това, което предлага актьорът, е собствения си живот. Колкото повече можеш да го покажеш на сцената, дори в най-изкривената роля и в най-абсурдната драматургия, толкова е по-добре.

Има една фраза, всички артисти почти я знаем, че актьорската професия е писане с пръчка по вода. То съществува само в момента, в който се случва представлението – нито е преди това, нито е след това. Затова е нещо като нищо на света – хем го има, хем го няма.
В киното е малко по-различно.

Kadurin3

В този контекст: изкушавали ли сте на сцената да излезете извън това пространство на актьора?

На сцената не. Но в живота да – в живота съм се занимавал с режисура, с преподаване, дори с чистене на театъра. Когато бяха тежките години за актьорите, въпреки че сега не са по-леки, сутрин чистехме театъра с колегите, вечер играехме на сцената.

А не сте ли имали все пак желание да се намесите в режисьорско решение?

Зависи от режисьора. Има много режисьори, с които заедно правим това, което правим – аз предлагам нещо или колегите, те го възприемат или не. Но е имало няколко режисьори, при които никога не съм предлагал, и при тях съм се чувствал най-добре. Единият от тях е, лека му пръст, Леон Даниел. Само веднъж съм работил с него, и там просто нямаше никаква нужда да предлагаш, такава изключителна подготвеност на режисьор не съм срещал. Аз дори не носех пиесата в къщи и не мислех в къщи за ролята – това, което влагаше този човек, с което те водеше, беше повече от достатъчно. За тази роля в работата ми с Леон имах Икар за мъжка роля. Казвам го не защото имам Икар, а защото явно добре са станали нещата, за да ме оцени комисията към Съюза на артистите.

Това е един вид режисура, но той е много рядко срещан. А другият вид режисура е този, в който заедно се изграждат нещата. Аз съм работил с почти всички български режисьори – млади, на средна възраст и стари, и често е много дразнеща режисьорската неподготвеност. Но странното е, че понякога в тази неподготвеност пък става хубаво представление. И обратното: случва се режисьорът да е прекалено подготвен, пък нещата да не стават.

Това е една дълга тема, но общо взето актьорът трябва да предлага едва след като разбере какво иска режисьорът, това е финалната поанта.

Има ли за вас граница между театъра и живота, и къде е тя?

Разбира се, че има. Тази граница се руши само там, където актьорът взима от живота, а това е неизбежно да го прави.

Kadurin 4

А обратното? Изкушавали ли сте се да играете извън сцената?

Това е невъзможно. Абсолютно невъзможно.

Случва се хора, които имат по-бегли представи за театъра и въобще за нашата професия, да казват: „Добре де, изиграй сега нещо”. Но актьорът на сцената действа спрямо натрупани задължителности, обстоятелства, концентрация; в живота това не може да се ползва. Не може в живота да кажеш – ей сега ще ви излъжа и ще стана много весел. Или много тъжен. Това е само колкото и другите хора го правят, тук актьорът не ползва професионални натрупвания.
Между другото тези, които се правят на добри актьори в живота, не са добри актьори на сцената.

А в един такъв аспект: това, което научавате на сцената, помага ли ви в отношенията с околните? Опитът на сцената, познанието за човешката психика?

Естествено. В тази професия едно от много хубавите неща, когато се отнасяш сериозно към нея е, че от работата дори над една пиеса научаваш много неща. Има режисьори, има и актьори, които като започнат работа над дадена пиеса, чието действие се развива в дадена епоха, почват да се ровят, да търсят информация за тази епоха, за тогавашните взаимоотношения и т.н. Това си е едно непрекъснато трупане на култура. Така че в този смисъл, да.

А имало ли е роли, в които ви е било неприятно да се вживявате?

Разбира се. Аз имам към сто театрални роли. Не мога да говоря процентно, но в голяма част от тях нещо не ми е харесвало – дали режисурата, дали самата драматургия, и това веднага предполага някаква механизация, някакво неприятно чувство, преди да почнеш да го играеш, защото знаеш, че не е добро. Това непрекъснато се случва на артиста; впрочем той трябва да е готов за това, а не за другото – трябва да е готов и за лошия материал, и за средния режисьор – да се научи да се измъква по някакъв начин.

И резонно обратният въпрос: роли, които са били вашите роли?

Да, иначе защо въобще практикувам професията:)

Има роли, които са ми оставили много силен отпечатък. Такава роля например е Моцарт в „Амадеус”, пиесата на Питър Шафър – втора или трета в професионалната ми кариера.

Ето, във връзка с предишния въпрос: тогава аз открих кой е Моцарт, прочетох няколко негови биографии. Тогава почнах да слушам негова музика – още слушам негова музика – ето това е пример какво може да направи тази професия с теб. И това ми остана завинаги – дори в момента имам в колата си дискове на Моцарт, които си пускам.

Вие сте играли и Салиери, не само Моцарт?

На стари години играх и обратното, играх и Салиери. Което пък беше още един поглед към тази пиеса. Между другото той е велик драматург, Питър Шафър. Играейки и двете роли, виждам, че той еднакво добре разработва и едната, и другата. Защото едно е да прочетеш пиесата или да гледаш филма, и съвсем друго е да го работиш – докато го работиш, ти доста повече човъркаш вътре. Ето това е драматург, разучил е всичко. Неща от сорта какво е било времето в деня, в който е бил погребан Моцарт – в големия вариант на пиесата имаше и това: „Времето мрачно, еди колко си души има на погребението.” Това е то добро изучаване на материята.

Има и други роли, които са ми били малко или много знакови. Например, преди година играех Вуйчо Ваньо. Тя пък дойде тази роля във възраст, в която е подходящо да я играя с натрупванията си, които имам в живота, и ми беше удоволствие да я правя. Други такива са отново една пиеса на Питър Шафър, „Евкус” се казва, която пък е за психоанализата. Беше ми много любопитно да я работя.

Vuicho Vanio
Георги Кадурин във “Вуйчо Ваньо”, личен архив

Всъщност бих избрал доста роли, но е безсмислено всички да ги изброявам. Нямам любима роля, но имам роли, които за мен са някакво по-друго ниво. Имам и много глупави роли.

Клише е да се пита, но логично следва въпросът кои са ролите, които искате да изиграете?

Да, клише е, и затова нямам отговор:)
То не е въпрос до ролята, а кой ще прави постановката, каква е пиесата, какви са колегите; вече съм на етап, в които не ми се играе всичко. Просто ако е добро стечение на обстоятелствата всичко това, което изброих, тогава усещам, че има смисъл, и го правя.

Каква е разликата за вас в това, да играете във филм, и да играете пред жива публика –като усещане, като предизвикателство? Може би и във връзка с цветето: в киното то е заснето и остава, не изчезва?

Но пък като е заснето, не можеш да го помиришеш. А в театъра можеш.

В киното ползваш онова, което си натрупал в театъра. Самочувствие, бих казал дори техника на говора, илюзията, че можеш да създаваш образ, персонаж, всичко това го ползваш от театъра. Но въпреки това те са съвсем различни неща.

В театъра резултатът е по-сладък, защото в момента, в който го правиш, усещаш реакция. А във филма ти е неясно. Освен това в театъра си по-самостоятелен, докато във филма ти си наистина в ръцете на режисьора и монтажиста. Не знаеш от една сцена, където си направил пауза, дали тя ще остане или не, това го решава усетът на тези, които монтират и режисират. Във филма се режисира не само „по време на”, но и „след”, и в това „след” ти не участваш.

В театъра големите артисти владеят тишината, не само словото – паузата, ритъма. Това са много важни неща, те са в основата на човешкото съществувание, и в същото време в основата на едно театрално представление, в основата на една роля. Ето този ритъм, тази пауза във филма никой не ти гарантира, че ще са твои, те ще са на режисьора. Това е една много съществена разлика между театъра и киното. И най-вече това, че публиката диша. Гледаш я долу, усещаш й реакциите, можеш да се подобряваш, можеш да се разваляш. И каквото направиш, не можеш да го пипнеш повече, то остава.

Kadurin6

От гледна точка на преподавателската ви дейност: учи ли се актьорското майсторство или е дарба, докъде техника, опит, рутина помагат, и откъде нататък нищо не могат да дадат?

Във въпроса е и отговорът. Във всички случаи това е дарба, във всички случаи. Имам много колеги, които са амбициозни, изпълнителни, обаче дарба нямат. И в същото време техники, говор, грижа за себе си, натрупвания, изследване на живота, прехвърляне на това, което виждаш в живота, на сцената – не го ли правиш, ще останеш само с дарба. И казват – е, този имаше талант. Значи те са задължително свързани двете неща. Без техники, без практика, тази професия я няма. И много колеги вече не са ми колеги – в НАТФИЗ не можеш да прецениш дали тези 20 души, които си приел, всички ще станат артисти.

От тази гледна точка: кога почват да пречат клишетата в театъра?

От самото начало.

Те пречат от всяко лошо представление, което гледа, да речем, един студент, и ако няма избирателна способност, ако няма създадено чувство за вкус, ако няма вътрешен метроном кое е хубаво, кое е лошо, той почва да повтаря клишето. През последните години това идва и от телевизионния екран. Лошото чувство за хумор, което излиза от телевизора, фалшивеенето в актьорите – ако към това добие афинитет един начинаещ актьор, и пожелае това да прави, той става… хайде да не е кофти, но среден артист. Не може да стане добър артист.

Поражението може да се нанесе още от самото начало, в една школа. Защото напоследък се занимавам с млади хора, за мен са деца. Ако в една школа някой поработи с тези деца и се постарае да ги вкара в калъп, поради собствената си, как да кажа, липса на талант, той може да нанесе поражения, от които те да не могат да се измъкнат – ако ги кара да са неестествени, ако ги кара да правят неща, които не разбират, ако ги кара да са безсмислено възторжени, безсмислено емоционални, пораженията могат да останат доста дълго. Преподаването е и този вид дарба, не всеки може.

Kadurin5
Снимка: Мирена Георгиева

Как се чувствате в ролята на преподавател?

Аз съм играл доста години тази роля, и това никога не е било роля. Аз бях под 30, когато почнах да преподавам… и това, което правя сега, не е това, което съм правил тогава. Тогава съм правил онова, което тогава съм усещал, че е правилно, сега правя онова, което сега мисля, че е правилно. Каква дума да използвам… Търся някаква естественост. Натрупванията, усещанията, които имам сега за театъра, за нещата в живота, за преподаването – оттам тръгвам да правя нещата, а не защото съм решил, че така трябва да бъде. Другото е… като добрия учител по каквото щете. По правило помним онези учители, които не се преструват, държат се естествено и обясняват просто материята, каквато и да е тя – физика, математика, литература, няма значение. Това, според мен, са задължителни качества за всеки, който преподава.

Преподавателят не е по-умен. Той просто повече години се е занимавал с тази материя. Даже те са по-умни, децата. Те са по-чисти, хайде не по-умни – те са по-близо до първоизточника на театъра, т.е. до желанието да се показваш и да кажеш нещо чрез един измислен свят. Те са по-близо до светоусещането, от което е тръгнал театърът, за разлика от зрелия човек, който вече плаща данък на някакви задължителности, клишета, начини на поведение и т.н. Той трябва вторично да разрушава всичко това, за да се върне към чистотата, към първоосновата на театъра, към първичното усещане.

Kadurin 7
Колаж: Мирена Георгиева

От една страна за актьора е от значение натрупаният опит, но от друга различните поколения разбират различно актьорската игра; какво значи “стари и млади” в театъра?

Стари и млади… малко е неясно, това стари и млади. Но е така, да, така е.

Във всички случаи в обучението, защото за това говорим, си го има онова, което наричаме школа. Има си школа, има си метод, примерно Станиславски ползва думата метод – има някаква академичност. Това не е физика и няма формули, но колкото и да няма формули, си има някакви задължителности. Не може да си разсеян, не може да не се чуваш, не може да изпростяваш – може да се правиш на простак, но не може да си такъв. Не може да не вярваш… Могат да се изброят още сто такива неща. Без тези задължителности няма какво да направи един човек на сцената, и преподавателят, през своя опит, трябва да помогне на студента или ученика да го усети това. Освен това трябва да го убеди, че той може да направи концентрация, да пренесе нещо от живота на сцената, да се движи нормално, да мисли върху дадена роля или етюд и т.н. На пръв поглед изглежда просто, но не е толкова просто.

Kadurin 4
Снимка: Мирена Георгиева

Кое е неприемливо за вас на сцената?

Себелюбието може би. Чувството, че си неповторим и единствен, в профанския смисъл, е много вредно нещо.

Прекалената неестественост е неприемлива, както и прекалената естественост. Много хора напоследък мислят, че ако говориш каквото ти падне, и се държиш първично, това е театър. То не е театър, защото нищо не вкарваш в главата си, нито в главата на зрителя.
Общо взето, липсата на култура, това е неприемливо. Важна е културата във всичко, което изнасяш на сцената, дозата.

Вие сте били в различни позиции: не само актьор, но и директор; от какво има най-голяма нужда българският театър – пари, драматурзи, предприемачество, добър мениджмънт?

От всичко, което изброихте, но най-вече има нужда от идеи. Аз мисля, че недостигът на идеи е световна тенденция, без да мога да кажа, че познавам целия световен театър. Има някаква повтаряемост на идеите, и доста рядко те са по-добре повторени от преди.

Когато бях директор, много четях – бих казал всяка пиеса, която ни се донесеше, говоря за българските. Даже направихме един конкурс за българска драматургия, и над 70 пиеси се появиха само там. Слаба работа.

Драматургията в България е голям проблем. Със свещ да търсиш, и да не можеш да намериш и една пиеса, която да е издържана във всяко отношение, това е отчайващо. Някоя пиеса има, примерно, добър изказ, обаче няма конфликт. Някъде има конфликт, обаче говорят като дървета. Някъде е много объркан сюжетът – няма и една пиеса, която да съчетава всичко.

Аз съм репетирал пиеси, в които героят изведнъж трябва да каже думи, които са невъзможни; осъзнаваш, че тези думи са невъзможни, и въпреки това ги казваш. Значи няма логика във воденето от страна на автора на този герой, значи този автор не може да проследи цялостното движение и цялостната мотивировка на персонажа, да не говорим за цялостното движение в пиесата.

Това си е отделен занаят, в България това не се учи. Може да си велик белетрист, но да не можеш да напишеш и две драматургични страници. Чехов е седял часове наред в театъра, за да се научи да пише пиеси. А тук… той ги пише някъде на някакъв Балкан или пред някакъв компютър, и мисли, че са станали гениални.

Кадър от филма Завръщане
Кадър от филма Завръщане, личен архив

Това въпрос на образование ли е?

Никога не съм имал отговор на какво е въпрос. Правят се някакви семинари, фестивали за драматурзи, но няма резултат. Не знам какъв е отговорът.

А как виждате бъдещето на театъра? Пак въпрос-клише, но отговорът е единственият начин да излезем от клишето:)

Театърът никога няма да умре, това е ясно. Но докато го има несериозното отношение от тези, от които зависи, той ще е в някакъв гърч. Виждам какво се случва сега с хората в провинциалните театри – това са едни студени зали, играе се по десетина пъти на месец, я се играе, я не, хората са обезверени… Което не е добре.

В София като че се наблюдава по-скоро наплив към театрите, отколкото оттегляне, особено в сравнение с последните години?

В сравнение с последните години да. Сега пък това, което се случва, е следното: тъй като приходите вече кореспондират със заплатата на актьора, т.е. вече играе парата, и веднага, за съжаление, започва художествен компромис: правят се неща, които осигуряват салони. Няма лошо, но не знам защо са решили директорите, че салоните се пълнят само от средни комедийки и набързо скалъпени нещица с имена от телевизията; това не е театър. Театърът си е отделна епархия, той трябва да е по-самостоятелен, да се чувства малко по-комфортно…

Но това са само думи, думи, думи, както казва Хамлет… Няма решение засега, като всичко в България. А трябва театрите спокойно да могат да направят репертоара, който им харесва и който е стойностен. Справяме се театралите с неща, с които не трябва да се справяме, които трябва да са дадени – трябва да е топъл салонът, трябва да имаш време за репетиции, трябва да живееш малко по-, как да кажа, не във финансов смисъл, но малко по-комфортно в материята, с която се занимаваш…. За да можеш да се концентрираш; тя си е шантава тая работа, не можеш да си мислиш, че няма какво да ядеш днес, не дай си Боже, и да си страхотен на тая репетиция. Това, че хората на изкуството трябва да са бедни, за да са верни на това, с което се занимават, че трябва да са аркашки и готови на всичко за сцената, то свърши. 21 век сме. Не можем и да се сравняваме с другите държави, дори и с една Турция, в която има театър от 20-30 години. Ами ние, дето имаме театър от 150 години?

Да отвориш рана, ТБА, photo SIMON VARSANO1 1 (42)
“Да отвориш рана”, ТБА, фотограф Симон Версано, личен архив

Има мнения, че публиката не е образована достатъчно, за да възприеме някои от по-стойностните неща и че едно от предизвикателствата пред театъра е едва ли не да възпитава публиката, за да има тя разбиране на символите, за да се научи да навлиза в различните пластове на една постановка, за да се отвори за нови гледни точки?

Така е. Така е, въпреки че насила не трябва да се възпитава.

Именно, но как?

Бавно и напоително. Публиката се възпитава чрез много и качествени неща, едно след друго само качествени неща… Пошлостта трябва да се гони от възприятието. На халтури, на повърхностни и незадълбочени неща да се реагира спонтанно.

И в същото време пък не трябва да е толкова неразбираемо. Откакто има изкуство, това е вечна тема – артистът открай време е изправен пред дилемата дали да поднесе нещо, което е прекалено деликатно, по един фин, но затова пък вкусен начин, или малко така да го преекспонира, че да стане по-разбираемо.

Вие играете и в киното, и в театъра, преподавате, отделно е семейството ви, отделно приятелският кръг. Кое ви носи най-голямо удовлетворение?

Семейството е на първо място при мен, а театърът си е моята слабост, нищо не може да го замени.

Как искате да изглежда животът ви след примерно 10 години?

Да седя пак тук с вас на една маса и пак, примерно, да нямам време, защото трябва да ходя на снимки, на репетиции и на уъркшопове. Да не гледам безсмислено в една точка и, примерно, да съм обиден от това, че не правя нищо. Артистът трябва да мърда, да действа, да прави нещо.

А какво бихте си пожелали?

Да бера плодовете. В библейски смисъл.

Благодаря ви за това интервю.

Биография

Рождена дата 27.01.1955
Зъвршил ВИТИЗ “Кр. Сарафов” през 1981 г. в класа на проф. Гриша Островски.

От 1981 г. е в трупата на Младежки театър “Н. Бинев”
От 1993 г. до 1995 г. – Сатиричен театър “Ал. Константинов”
От 1995 г. до 1997 г. – Театър “София”
От 1997 г. до 2006 г. – Директор на Младежки театър “Н. Бинев”
От 2008 г. е в трупата на Театър “Българска армия”

Преподавателска дейност
от 1985 г. – 1989 г. – НАТФИЗ “Кр. Сарафов”
от 1990 г. – 1995 г. – НБУ
от 1996 г. – 1998 г. – Югозападен Университет

НАГРАДИ
1995 г. – Носител на наградата на Съюза на артистите “ИКАР`95″ ЗА ГЛАВНА МЪЖКА РОЛЯ – “Поглед от моста” от А. Милър, реж. Леон Даниел
2005 г. – Носител на наградата “АСКЕЕР`05″ за ПОДДЪРЖАЩА МЪЖКА РОЛЯ – “12 Нощ”, реж. Крикор Азарян

РОЛИ В ТЕАТЪРА
“Еквус” от Питър Шафър, реж. Гриша Островски – ролята на Алън Стренг
“Амадеус” от Питър Шафър, реж. Г. Луканова – ролята на Моцарт
“Амадеус” от Питър Шафър, реж. Б. Илиев – ролята на Салиери
“Дон Карлос” от Шилер, реж. Гриша Островски – ролята на Дон Карлос
“Носорози” от Й.Йонеско, реж. Б. Богданов – ролята на Беранже
“Крал Джон” от Дюренмат, реж. Н. Поляков – ролята Бастърт
“Нищожно количество болка” от Ч. Буковски – Дж.Керуак, реж. Пл. Кьорленски – ролята на Чарли
“Януари” от Й. Радичков, реж. Ст. Камбарев – ролята на Лазар
“Вуйчо Ваньо” от А.П. Чехов, реж. Ст.Мавродиев – ролята на Вуйчо Ваньо
“Олеана” от Дейвид Мамет,реж. Пл. Марков – ролята на Професора
“Гардеробиерът” от Роналд Харууд, реж. Ник. Бинев – ролята на Гардеробиерът
“Игра на любовта и случая” от П. Мариво, реж. Кр. Спасов – ролята на Оргоон
“Колекцията” от Харолд Пинтър, реж. Крикор Азарян – ролята на Хари
“Тя – без любов и смърт” от Ед. Радзински, реж. Н. Ламбрев – Михайловски – ролята на Той
“Десет малки негърчета” от Агата Кристи, реж. Красимир Спасов – ролята на д-р Армстронг
“Да отвориш рана” от Боян Папазов, реж. Иван Добчев – ролята на Поп Грую

ФИЛМОГРАФИЯ
“Стъклен дом” (2010) – Христо Атанасов, съдружник в мола
“Забранена любов” (2009) – Владимир Казаков, следовател
“План за отмъщение” (2008)
“Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”
“In Hell” (2003) – Адвокатът на Серджо
“A New Life” (2002) – Тъжният човек
“The Order” (2001) – Монах 1
“Търкалящи се камъни” (1995) – Христо
“Жребият” (1993) – Радославов
“Осем процента любов” (1990)
“Смъртта на търговския пътник” (1985)
“Фаталната запетая” (1979) – Венци

Рубрики: Frontpage · Visual Art · Графити · Сцена

Етикети: , , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай