Public Republic Art Studio

Август

22 август, 2011 от · Няма коментари

Александър Шпатов

almond
Снимка: Miguel Vera

На местопрестъплението имаше:

1. Ограда с бодлива тел.
2. Две отрупани с плод бадемови дръвчета.
3. Най-добрата гледка по пътя към плажа.

Всъщност се решиха на кражбата просто защото нямаше да си простят, ако някой друг го направеше вместо тях. Такива бадеми определено не бяха за изпускане, а и малко екшън през лятото винаги идва освежаващо. Изчакаха притихването на вечерта в едно барче на плажа с няколко рома за кураж, след това минаха през квартирата, разкараха багажа от едната раница, взеха я заедно с едно дебело одеяло и тръгнаха към бадемите.

Вървяха десетина минути из светлините на уличните лампи и табелите на хотелите, а после още толкова сред мрака на щурците и пресрещащите ги фарове на окъснели коли.

Разтуптелите се сърца бяха сигурният знак, че в крайна сметка са дошли до мястото (въпреки, че в тъмнината „най-красивата гледка” нямаше как да го потвърди).

Сгънаха на четири одеялото и го преметнаха върху шиповете на оградата. Петдесетина секунди се бориха с височината, но в крайна сметка с малко повече напъни се оказаха от другата страна сред, поне на пръв поглед, укоряващата ги тишина.

Клоните на двете дръвчета обаче побързаха да им се поклонят и предложиха съдействието си. Шумът от откъсването на първите няколко бадема ги стресна все едно, че току-що бяха пуснали някаква аларма, но после видяха, че нощта си беше останала съвсем същата. Движенията им станаха по-уверени.

Ето ги – в самото начало – толкова далеч от онези бадеми, които се продават на по сто грама в пликче. Дебелата мъхеста обвивка (или може би си има някакво специално име?), под нея черупка на своя пост и после самата млечна сърцевина с една горчива ципа отгоре като последно изпитание преди Голямата награда. По дръвчетата имаше толкова много, че изобщо нямаше нужда да се протягат към високите клони. Беряха толкова ентусиазирано, че за пет минути напълниха раницата догоре. Натъпкаха още малко по джобовете и побързаха да си тръгнат.

Тежестта определено ги изненада и не бе чудно, че едвам успяха да избутат раницата през оградата. Останалото, което по-късно можеха да изчоплят от паметта си бе, че накрая прескочиха и се скриха бързо в нощта, а после и в онези единадесет месеца до следващия август, в които никакъв друг спомен не ти се случва освен този за образцово воденото ежедневие…

[Хубавото на нашия разказ е, че можем да прескочим тези тътрещи се месеци, само за няколкото реда, оградени в настоящите големи скоби. Единствено ще се отплеснем за секунда, за да разкажем как нашите хора винаги намираха по някой повод, за да се сетят за техните бадеми. Ето някакво събиране и предложената купичка ядки, за да им вървяло пиенето – прекрасната възможност да откажат. А после и да придърпат любезното момиче и да започнат да й разправят знаела ли тя какво значело истински бадеми, а след малко украсявания и снимки от телефона да й обещаят тази година непременно да я заведат при техните две дръвчета, като тя от своя страна непременно да се съгласи.]

После пак идва август, за да ги изкара със 140 от рутината на работното време направо по магистралата към морето. Този път са подготвени – клещи за телта, стълба за високите клони и амбициозно много пликове за бадемите. По-важното обаче са свидетелите – момичето, което в големите скоби на горния параграф непременно се съгласи и дори някаква нейна приятелка, за да не пътувала сама. Имат си и план – пристигат през нощта, обират всичко без излишни увъртания и изфирясват бързо някъде на юг.

Всъщност, не бива да се съмнявате, че единадесет месеца по-късно историята с бадемите, която сега те разказват на второто момиче, е далеч по-красива и значима от своя оригинал.

Говорят вече за някакви гигантски бадеми, колкото палец, от които имало тонове в онази горичка, за кръв и рани от прескачането, за кучета, които за малко не ги били подгонили…

Не пропускат и най-красивата гледка, която човек можел да види…

Когато за първи път замирисва на море, става ясно, че след половин час всички щели да се насладят на най-невероятния вкус, който можело да съществува, честен кръст. От тук насетне километрите покрай морето минават по-бавно от всякога, независимо, че непрекъснато увеличават скоростта. Все пак в един момент из мрака започват да изскачат познатите места и те спират за малко, за да си подготвят екипировката. Следват последни няколко завоя и най-после ще са при бадемите. Минават ги и пред тях обаче се оказва въпросното местопрестъпление.

Там има:

1. Ограда с бодлива тел.
2. Два булдозера, разчистващи строителната площадка.
3. Най-кофти гледката по пътя към плажа.

Няма причина да слизат – просто обръщат назад и само му теглят една майна, докато фаровете осветяват за последно лъскавите зъбци на машините, а момичетата се радват, че повече няма да ги занимават с някакви измислени бадеми.

Текстът е от сборника “Календар с разкази”

Първата електронна публикация на разказа е в Public Republic

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай