Public Republic Art Studio

Из “Град на паднали ангели”

16 август, 2011 от · Няма коментари

Касандра Клеър

Loving
Снимка: ToriMBC

1

ГОСПОДАРЯТ

Само кафе, моля.
Сервитьорката вдигна изписаната си с молив вежда.
– Не искате ли да хапнете нещо? – попита тя. Акцентът ѝ беше силен, стойката – разочарована.
Саймън Люис не я винеше – тя вероятно се надяваше на голям бакшиш, не на това, което щеше да получи за чаша кафе. Той обаче не беше виновен, че вампирите не ядяха. Понякога в ресторантите си поръчваше храна, само за да запази илюзията за нормалност, но късно във вторник вечерта, когато във „Веселка“ вече почти нямаше клиенти, не си заслужаваше да си прави труда.
– Само кафе.

Сервитьорката сви рамене, взе ламинираното меню и отиде да предаде поръчката му. Саймън се облег-на на твърдия пластмасов стол и се огледа. „Веселка“, ресторант на ъгъла на Девета улица и Второ Авеню, беше едно от любимите му места в Долен Ийст Сайд – старо квартално заведение с черно-бели стенописи, където ти позволяваха да седиш цял ден, стига да си поръчваш кафе през около половин час. Тук сервира-ха и някога любимите му вегетариански пирожки и борш, но тези дни бяха вече зад гърба му.
Беше средата на октомври и тъкмо бяха извадили украсата за Хелоуин – паянтова табела с надпис: „Номер или борш!“ и картонена фигура на вампир с име граф Пирожкула. Едно време двамата с Клеъри смятаха, че празничната украса е ужасно смешна, но Саймън вече не намираше фалшивите зъби и черната пелерина на графа за забавни.

Саймън погледна към прозореца. Беше ясна нощ и вятърът разпръскваше листата по Второ Авеню като шепа хвърлени конфети. Едно момиче вървеше по улицата, момиче с късо, стегнато с колан палто и дълга черна коса, която се вееше на вятъра. Хората се обръщаха след нея, когато минаваше покрай тях. Някога и Саймън се беше обръщал след момичета като нея, питайки се къде ли отиват и с кого ли имат среща. Не и с някой като него – в това той беше сигурен.

Това момиче обаче правеше изключение. Звънчето на входната врата звънна, когато Изабел Лайтууд я отвори и влезе. Тя видя Саймън, усмихна се и тръгна към него, събличайки палтото си и провесвайки го на черния стол преди да седне. Под палтото беше, както казваше Клеъри, с „типичното за Изабел облекло“ – тясна, къса рокля от кадифе, мрежести чорапи и ботуши. В левия ѝ ботуш имаше затъкнат нож, който Саймън знаеше, че само той може да види; и все пак всички в заведението я зяпаха, докато тя сядаше и отмяташе косата си назад. Изабел привличаше внимание, подобно на имплодираща звезда.

Красивата Изабел Лайтууд. Когато Саймън се запозна с нея, беше заключил, че едва ли ще има време за момче като него. Оказа се, че е почти прав. Изабел харесваше главно момчета, които родителите ѝ не одобряваха, а това в нейния свят означаваше долноземци – елфи, върколаци и вампири. Те излизаха от около месец-два и това още го удивляваше, въпреки че връзката им се ограничаваше най-вече до нере-довни срещи като тази. Той не можеше да спре да се чуди дали щяха да са заедно, ако не се беше превърнал във вампир и ако целият му живот не се беше променил! Тя тикна кичур коса зад ухото си, усмивката ѝ беше поразителна.
– Изглеждаш добре.

Саймън хвърли поглед към огледалната повърхност на прозореца на заведението. Откакто бяха започ-нали да се срещат, влиянието на Изабел върху облеклото му ясно си личеше. Беше го накарала да изхвърли суичърите, да носи кожени якета и да замени маратонките с дизайнерски ботуши. Които, между другото, струваха триста долара чифта. Беше си пуснал и дълга коса, която сега падаше над очите му и скриваше челото, но това беше по необходимост, не заради Изабел.

Клеъри се беше подиграла на новия му външен вид, но пък тя намираше всичко в любовния му живот за абсурдно. Не можеше да повярва, че връзката им с Изабел е сериозна. Разбира се, не можеше да повярва и че в същото време има също толкова сериозна връзка и с Мая Робъртс – тяхна приятелка, която случайно беше върколак. А и през ум не можеше да ѝ мине, че Саймън не е казал на нито една от тях за другата.

Саймън не беше много сигурен как се случи всичко. Мая обичаше да му ходи на гости заради ексбокса му (в изоставения полицейски участък, където живееше глутницата, нямаха компютърни игри) и чак на третия или четвъртия път се беше навела и го беше целунала за довиждане преди да си тръгне. На него му беше харесало и се бе обадил на Клеъри да я попита трябва ли да каже на Изабел. „Първо реши какво означава за теб връзката ти с Изабел“, беше казала тя, „После ѝ кажи.“
Това се оказа лош съвет. Беше минал месец, а още не беше сигурен какво означава за него връзката му с Изабел и затова не ѝ беше казал нищо.

А колкото повече време минаваше, толкова по-неуместна му се струваше идеята да ѝ каже. Засега успяваше да се справи. Изабел и Мая не бяха близки и рядко се виждаха. За негово съжаление това щеше да се промени. Майката на Клеъри и дългогодишният ѝ приятел Люк щяха да се женят след няколко седмици, и Изабел и Мая бяха поканени на сватбата – перспектива, която за Саймън беше по-ужасяваща от идеята разгневена тълпа ловци на вампири да го гони по улиците на Ню Йорк.
– Така – каза Изабел и го изтръгна от мислите му. – Защо тук, а не в „При Таки“? Там сервират кръв.

Саймън потръпна от силата на гласа ѝ. Изабел изобщо не се криеше. За щастие явно никой не ги подс-лушваше; нито дори сервитьорката, която се върна, трясна чашата с кафе пред Саймън, погледна Изи и си тръгна, без дори да вземе поръчката ѝ.
– Тук ми харесва – отвърна Саймън. – С Клеъри обичахме да идваме, докато тя ходеше на уроци при Тиш. Правят страхотен борш и пирожки. Много вкусни пирожки със сирене. А и е отворено през цялата нощ.
Изабел обаче не го слушаше. Тя се беше втренчила зад рамото му.
– Какво е това?
Саймън проследи погледа ѝ.
– Това е граф Пирожкула.
– Граф Пирожкула?
Саймън сви рамене.
– Украса за Хелоуин. Граф Пирожкула е за децата. Нещо като граф Шокула или графа от „Улица Сезам“ – той се усмихна на празния ѝ поглед. – Сещаш се. Той учи децата да броят.
Изабел клатеше глава.
– Има телевизионно предаване, в което вампир учи децата да броят?
– Щеше да разбереш, ако го беше гледала – промърмори Саймън.
– Митологията би могла да обясни това – каза Изабел, превключвайки в режим а ла ловец на сенки. – Според някои легенди вампирите са маниаци на тема броене. Ако например разпилееш ориз пред тях, те ще спрат каквото и да правят, за да преброят и последното зрънце. Това не е истина, разбира се, не повече, отколкото онова с чесъна. А и не е работа на вампирите да учат децата. Вампирите са страховити.

– Благодаря – каза Саймън. – Това е шега, Изабел. Той е граф. Графът обича реда, значи и броенето. Раз-бираш ли? „Днес какво яде графът, деца? Една шоколадова бисквитка, две шоколадови бисквитки, три шоколадови бисквитки…“
Нахлу студен въздух, когато вратата се отвори и влезе нов клиент. Изабел потръпна и протегна ръка към черния си копринен шал.
– Не е реалистично.
– Ти какво предлагаш? „Днес какво яде графът, деца? Един безпомощен селянин, двама безпомощни се-ляни, трима безпомощни селяни…“

– Ш-ш-шт – Изабел беше завързала шала около врата си и се наведе напред, като постави ръка върху китката на Саймън. Големите ѝ черни очи изведнъж оживяха – както когато преследваше демони или ко-гато смяташе да преследва демони. – Погледни.

Саймън проследи погледа ѝ. Двама мъже стояха пред витрината със сладкиши: кейкове с дебела глазу-ра, чинии с кифлички и бутерки със сладко. Нито един от двамата обаче не изглеждаше да се интересува от храната. И двамата бяха ниски и толкова болезнено мършави, че скулите на безцветните им лица стърчаха. И двамата имаха ередели сиви коси и светлосиви очи, бяха облечени с тъмносиви палта с колан, които стигаха до пода.
– Така – каза Изабел. – Какво мислиш, че са?
Саймън им хвърли бърз поглед. И двамата се втренчиха в него, очите им бяха без мигли и приличаха на дупки.
– Приличат ми на зли градински гноми.
– Това са хора ратаи – изсъска Изабел. – Служат на някой вампир.
– „Служат“ в смисъл…?

Тя изсумтя нетърпеливо.
– В името на Ангела, не знаеш нищо за твоя вид, нали? Изобщо дори знаеш ли как се става вампир?
– Ами, ако една майка вампир и един татко вампир много се обичат…
Изабел направи гримаса.
– Добре. Знаеш, че не е нужно един вампир да прави секс, за да има деца, но на бас, че не знаеш как точно става.
– Знам – каза Саймън. – Вампир съм, защото пих от кръвта на Рафаел преди да умра. Пиене на кръв плюс смърт равно на вампир.
– Не съвсем – каза Изабел. – Вампир си, защото пи от кръвта на Рафаел, после те ухапаха други вампири и после умря. Трябва да те ухапят в някакъв момент.
– Защо?
– Слюнката на вампирите има някои… свойства. Трансформиращи свойства.
– Ясно – каза Саймън.
– Не ми говори така. Ти си този с вълшебната слюнка. Вампирите си отглеждат хора и се хранят от тях, когато няма друга кръв. Нещо като ходещи закусвални. – Изи говореше с отвращение. – Човек би помис-лил, че ратаите са слаби заради постоянната загуба на кръв, но слюнката на вампира има лековити свойс-тва. Увеличава броя на червените кръвни телца, прави ги по-силни и здрави, и те живеят по-дълго.

Затова не е против Закона един вампир да се храни с хора. Той всъщност не ги наранява. Разбира се, от време на време някой вампир решава, че иска не само да похапне, а че иска ратай. И тогава започва да храни ухапаните от него хора с малки количества вампирска кръв, за да бъдат те по-хрисими и свързани с господаря си. Ратаите боготворят господарите си и обожават да им служат. Искат да са около него. Както когато ти отиде в „Дюмон“. Беше привлечен от вампира, чиято кръв беше поел.
– Рафаел – каза Саймън мрачно. – Напоследък обаче не кипя от желание да съм с него, казвам ти.

– Да, това отминава, когато се превърнеш във вампир. Само ратаите боготворят господарите си и не могат да не им се подчинят. Не разбираш ли? Когато се върна в „Дюмон“, кланът на Рафаел изпи кръвта ти, ти умря и после стана вампир. Ако обаче не бяха източили кръвта ти, ако вместо това ти бяха дали още вампирска кръв, в крайна сметка щеше да се превърнеш в ратай.
– Всичко това е много интересно – каза Саймън, – но не обяснява защо са се втренчили в нас.

mortal instruments cover
„Град на паднали ангели“
Касандра Клеър
Книга четвърта от поредицата
РЕЛИКВИТЕ НА СМЪРТНИТЕ

За книгата:

Любов. Кръв. Предателство. Отмъщение. Залозите са по-високи от всякога…

Само два месеца след като войната за Реликвите на смъртните е приключила, мистериозни събития заплашват да разпалят нова, този път още по-кръвопролитна. Някой избива ловци на сенки и оставя телата им пръснати из териториите на Долноземците…
В същото време Клеъри и Джейс са изправени пред ново предизвикателство, а Саймън тепърва ще трябва да се приспособява към живота си на вампир…

В КНИГАТА Е ВКЛЮЧЕН И БОНУС МАТЕРИАЛ: ПЪЛНИЯТ ТЕКСТ НА НЕПУБЛИКУВАНОТО ДОСЕГА ПИСМО ОТ ДЖЕЙС ДО КЛЕЪРИ
Бестселър на “НЮ ЙОРК ТАЙМС”, “ПЪБЛИШЪРС УИКЛИ”, “Ю ЕС ЕЙ ТУДЕЙ”, “УОЛСТРИЙТ ДЖЪРНЪЛ”, “ИНДИ БАУНД” И “АМАЗОН”.

“Поредицата РЕЛИКВИТЕ НА СМЪРТНИТЕ е приказен свят, в който обожавам да се потапям. Прекрасно!” – Стефани Майър

Технически характеристики:
Касандра Клеър
РЕЛИКВИТЕ НА СМЪРТНИТЕ: Град на паднали ангели (книга четвърта)
Издателство: Ибис
Формат: 14,5х21 см
Обем: 364 стр.
Меки корици
ISBN 978-954-9321-58-6
Цена: 13,90 лв.

Рубрики: Frontpage · Модерни времена

Етикети:

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай