Public Republic Art Studio

Из “Улицата на пеперудите”

3 август, 2011 от · 1 Коментар

Керана Ангелова

scenery
Снимка: jinterwas

Знаеш ли, Хю, от дете сънувам река. Веднъж я сънувах да тече наобратно, от морето към извора. Понякога се случва и времето да направи завой, и тогава нещо огромно, непредвидено и заплашително нахлува в живота ми като в коритото на река. В такава обратна река въртопите са бездни, водата е горчива, а познанието – ярко и незабравимо.

Реката приижда. Мътна и яростна е. Във въртопите й плават дъски, животни, прекършени дървета, сухи кравешки лайна, яркочервен стол, сини пластмасови чинии, парцалена кукла, плетени кошове, черно куче, което се опитва да изплува, но не успява, мъжка сламена капела и всякакви такива неща, които стихията е завлякла по пътя си към морето. Хората стоят на високия хълм, където са първите къщи на селото, гледат и се кръстят. Облечени са странно, в старинни носии, това не е фолклорен празник, те са си т а к и в а всекидневно.

И аз съм там, към двайсетинагодишна съм. Облечена съм в летните си дънки и карирана риза с къс ръкав, студено ми е. Дошли сме да гледаме о б р а т н а т а река.

Изведнъж виждаме: черен сал насред въртопа. Върху сала, вкопчена в страниците му, жена. Приведена, вкаменена. Позата й издава устрем. Косите й са разпилени до кръста. Омотани от вятъра и загубили цвета си, по-скоро зеленеят. Мокри и провиснали са като вейки на речна върба. Жената за миг ми заприличва в лице на Еленка, която в детството ми, в деня преди да почине, ме беше помолила да я с п а с я.

Салът отминава със страшна скорост. Едва тогава хората започват да обсъждат. Не сме луди, щом всичките сме я видели… Да минем с кон по правия път, ще излезем на големия завой по-рано от нея… Да я спасим… Ами, ако жената не иска да бъде спасявана… Здраво се държеше за дъските… Не викаше за помощ… Къде тогава отива… Конят на Петър е най-бърз… А к о н е и с к а, о б а ч е, д а б ъ д е с п а с я в а н а…

Измъквам се заднешком. Предпазливо и гузно. За да не забележат хората, че жената от сала всъщност съм аз. В метафизичния смисъл, за който често говориш, Хю, аз, Мариона, в своя сън съм едновременно себе си, Еленка, майка ми Елисавета и всички жени, които искат да избягат и да бъдат спасени едновременно.

… Салът се завъртя във въртопа, блъсна се с всичка сила в брега и се преобърна. Жената успя да се измъкне миг преди да я прихлупи към дъното. Нагълта вода, косите й се увиха около стъблото на някаква лиана, с набъбнали пръсти едва успя да ги отплете. Вкопчи се във въздушните корени на крайречно дърво, дълго се хлъзга по глинестия бряг и с последни сили се изкатери. Срути се почти на ръба. Устата й се напълни с кал и кишава трева. Успя да се преобърне по гръб, разпери ръце и остана да лежи така, разпъната между извора и устието на реката.

Случваше се на стотина години веднъж морето да нахлуе мощно и да обърне течението, и да задвижи реката обратно към извора. В света нямаше друга такава. Жената беше се хвърлила в тази обратна река в момент на ясна решителност: вътре в нея напираше пътят, а бягството й приличаше на заминаване. Макар че да заминеш обратно към извора не винаги означаваше, че се завръщаш. Обратният път можеше да даде ново познание – ако го преживееш по нов начин.

Лежа часове. Следобедното слънце заприжуря – сукманът й задимя, косите й също вдигнаха пара. Челото й се изпоти и скоро в порите му започнаха да блещукат кристалчета сол. Миг преди да заспи, успя да види как по отсрещния ронлив сипей се заспускаха кози, виметата им тежаха до земята, рогата им светеха, златни и сребърни, покрити с варака на непосилния залез – обвити в парата, която земята издишваше, й заприличаха на ангели със сияйни корони. На ръба на съня успя да се усмихне – огромни топли вимета се надвесиха над лицето й, грапав език облиза кристалите сол от челото й.

Мъж застана до козата, сянката му покри заспалата жена. Погледът му замислено прецени положението: калта по лицето, гъбясалите пръсти на ръцете и краката, кадифения сукман, от който са останали само парцали, безпомощно оголените гърди, около върха на едната – бенка като кестенява мушица, около върха на другата – тъмна луна, накрая ямката на опънатия корем, пълна с тиня. В косата й блести яркосин кичур. Речна жена върху калната земя, разпъната от несбъдналия се път…

Жената се размърда, усети чуждото присъствие. Погледна мъжа право в лицето и прогори челото му – за цял живот щеше да му остане белег от поглед. Стоеше все така неподвижен и не отместваше очи от лицето й. Тя се опита да се привдигне на лакти, но не се справи и се отпусна отново в калта. Мъжът се наведе, подпъхна едната ръка под коленете й, другата – под мишницата и я вдигна. Носи я така до своя дом – малка къщурка, измазана с лайна, оградена от плет, трънен като Христовия венец.

В ъгъла на единствената стая имаше дюшек, пълен с орехови листа. Постави я внимателно да легне, листата прошумкаха, ароматът на йод зашемети жената и тя заспа отново, този път за дълго непробудно. Когато се събуди, беше отново по залез.

– Не ме гледай т а к а – каза на мъжа, веднага след като отвори очи. – Реката отнесе моята болка и нищо не ми остана. Пуста и празна съм. С такава жена всичко можеш да правиш, няма да ти се съпротивлява. Но, заради себе си – недей. А сега ме изкъпи, сама нямам сили…

Не отговори, все едно не чу думите й. Но излезе на двора, отиде до огъня и с бялата ламаринена кофа гребна от черния казан гореща вода, размеси я със студена и я наля в коритото под навеса. Пусна във водата шепа суха лавандула. Върна се при жената, помогна й да се изправи и я поведе.

Смъкна парцалите от тялото й, без да каже дума, без и тя да каже. Свали от врата й кожената торбичка, която висеше на тясно ремъче и го закачи върху клона на сливата. Жената неспокойно погледна натам, той я успокои с леко повдигане на ръка: спокойно, не ме интересува какво богатство криеш.

Сложи я да седне и натърка с кафяв домашен сапун косата й. Дълго втрива с пръсти пяната. След това ръката му със сапуна плъзна по раменете и изправения гръб, усети прешлените като броеница от янтар, талията по-надолу като извивка на старинна лодка, стигна до пръстите на краката и се върна обратно.

Сравненията му идваха в ума неканени, той си беше такъв по природа, красивото му се набиваше в очите и го караше да търси подобно на него, и така по веригата на откритията на подобното светът му се явяваше единен и по-богат на красиво и на грозно, отколкото изглеждаше. Продължи да движи ръката със сапуна, докато той се превърна в пяна и в дланта му не остана нищо.

Жената го чу как шумно въздъхна и колко запъхтяно е станало дишането му. В един миг се обърна, с присвити, внезапно предизвикателни очи погледна мъжа: и ти като всички! Всички сте еднакви! Как иначе…

Мъжът се изправи рязко, остави я да седи насред пяната и излезе от двора. Върна се след доста време, носеше, преметнати върху ръката си, бяла риза с дантелени ръкави, тъмносин сукман и виненочервена забрадка. От сестра ми, за тебе…

Вечерта легна до нея на дюшека – да те дишам, нищо друго, каза й. Нали видя, че мога да се владея. Не я пипна, само я вдишваше. Белегът върху челото му, прогорен от погледа й, пламтеше. Жената се сви на кравай, опря чело в рамото му и заспа. Насън въздъхна, проплака и се усмихна.

Мъжът беше писарят на селото. В деня, в който бе намерил жената, разпъната в посоките на изгрева и залеза, с лице, вкоравено от засъхнала кал, с мазна тиня в кладенчето на пъпа и с поглед, от който остават белези, той беше отброил своя ден за паша на козите – редуваха се с другите мъже от селото и на всеки се падаше по два-три пъти в година да ги изкатери по баира и да ги натири да пасат бледа трева, да ближат слана, да прегризват листата на прораснали млади габери и брястове и да точат рогата си върху канарите, за да святкат изпод тях искри, наоколо да става шумно и весело…

Мъжът имаше една-единствена коза, беше я кръстил на реката, Велека – беше дребна, очите й бяха изтеглени като очи на източна принцеса, блеенето й бе почти като женско пеене и като я слушаше нощем, мъжът си мислеше за жена и сънуваше жена.

Пишеше на другия ден писмо до жена, пъхваше го в черупката на изсъхнал орех, която пробиваше с тънка отвертка и го пускаше да плава по водите на реката… Сега се чудеше дали внезапната му гостенка, речната жена, случайно не е видяла някое от тези писма, докато е плавала със сала, но го досрамя да я пита: ще ме вземе за смахнат непораснал хлапак.

Мъжът беше писар на служба, но повече се занимаваше да пише писмата на неграмотните, каквито бяха почти всички в селото. До фронта по време на войните, до чужбините, в които мъжете се губеха по гурбет, до годениците в съседните села…

Сега гореше последната война на Балканите, между съюзниците от предишната и писма за писане имаше много, затова остави гостенката си сама и тръгна към общината. В гърба си усети погледа й, обърна се и я видя на прозорчето: хванала с пръсти бялото перденце, не помръдва и гледа във всички посоки едновременно. Мъжът знаеше: гледа ли една жена по този начин – или очаква нещо, или отдавна е престанала да очаква. Помаха й, тя не му отговори, само бързо пусна пердето.

Привечер се върна, влезе и седна на пода до нея. Ти накъде така… с онзи сал. Тя неохотно се отзова: бягах… от… Отхапа от ябълката, която държеше в ръка и сокът изпръска лицето на мъжа.

Хората бягат срещу любовта, а не в обратна посока, възрази й след колебливо мълчание. Беше човек на думите и знаеше цената им така, както ювелирът разпознава каратите на златото и скъпоценните камъни, и повече не зададе въпроси.

Мръкна. Виждаше се през стъклото индиговото небе и резедавият резен на луната. Чуваше се как в градината капят презрели ябълки и нагнили дюли. В задния двор от време на време пропяваше козата Велека. Надалече шумеше реката, вече успокоена и обърнала пътя си в нормалната посока. Жената стана и белите ръкави на ризата й се задвижиха в тъмното като криле на птица, сбъркала своите небеса.

Чу я да шумоли върху дюшека с орехова шума. Легна и той върху сламата, която си беше струпал до отсрещната стена. Впери поглед в невидимия таван. Тази неочаквана жена беше най-очакваната от всички жени на света, но самата тя нямаше как да го знае. Беше я намерил на ръба на речния бряг, спасена от въртопите на обърнатото време и изглеждаше непозната и случайна, но мъжът не беше вчерашен да не знае, че случайни изглеждат най-неслучайните неща. Освен това, беше се появила в деня, в който беше негов ред да изведе селското стадо на паша, бе слязъл с козите по източния склон на сипея, вместо по западния, както правеше обикновено, бе прекарал стадото през тесния и порутен мост, вместо по широкия и здрав – на километър от мястото. И беше я намерил.

Хей, внезапно се обади жената от своето легло, спиш ли. Мъжът не отговори, но тя знаеше, че я очаква да продължи. Знам какво искаш да знаеш. Моя живот. Нищо от това, което е моят живот, не отговаря на истината. Когато го сънувам или въобразявам, той е по-истински, отколкото когато го живея. Може би истинска беше само болката, но реката я отнесе по пътя си и сега нямам нищо. Ако искаш, ела при мене, листата на ореха упойват, човек спи леко и сънува лято. Орехова лятна шума… йод и синьо мляко… устните ми са кафяви… а по пътя крачи някой, от когото не се страхувам…

Не мислеше, че ще го направи, но се подчини. Стана и отиде, и се опъна на дюшека. Тя лежеше с лице към стената, гърбом към него. Преметна ръка през тялото й и почувства как жената се намества така, че да й е удобно в него като в заслон. Кажи ми красиви думи.

Мъжът я вдъхна цялата. Най-добре е без красивите думи, каза. По-добре да ги изричаме на ум. Красивите думи също съсипват. Когато са истина, приличат на лъжа, а когато са лъжа, приличат на истина. Правят ни неуверени по отношение на истината.

Истината е нещо, което не може да се опре на думите… Жената неспокойно помръдна с едното си рамо: на какво тогава може да се опре истината. На очите ни, каза мъжът. На нашите погледи.

Жената се обърна и на лунната светлина надникна в очите му, отблизо. Въздъхна, обърна се отново към стената и бързо заспа, стиснала с малката си ръка голямата му длан – пак беше прехвърлил своята ръка над нея като мост, който се опитва да свърже миналото му с бъдещето на тази непозната жена.

Този свят с вълча захапка такива като нея ги схрусква за закуска, мисли мъжът и сън не му идва. Обаче нищо не може да се направи, човек е това, което е – във всички времена на Времето.

touch
Снимка: jinterwas

Първата електронна публикация на текста е в Public Republic

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

1 Kоментар за сега ↓

  • saudavel porto alegre // 21 мар, 2018 //

    Pare de comprá-los. Quitosana emagrece mesmo?

Коментирай