Public Republic Art Studio

Безсъници в Калабрия

16 юли, 2011 от · 12 Коментара

Виолета Бончева

this
Снимка: Temari 09

Нощта е изпълнена с мяукания на разгонени котки и кучешки лай. От време навреме някаква подплашена кукумявка пробожда с острия си писък въздуха, сякаш казва: водя Смъртта, тя е близо, приготвяйте се…

Смъртта ли?

Всъщност, като се замисля тя е все около нас, дори съм убедена, че ни помага да превъзмогнем някой голям проблем, за да спази точния ден и час, в който й е даден мандат да ни призове. Но самото очакване е една мистерия, една авантюра, която е изпълнена с предположения и подозрения, и в тях участват видими и невидими сили.

Ето, обгражда ме калабрийското море, в небето звъни смолистата камбана на луната и ми се струва, че ако поискам бих могла да я пипна, както и някое съзвездие, което сякаш заради мен пилее блясъка си точно тази вечер. Въздухът упоително дъха на портокалов цвят и разнася наоколо ритмичното похъркване на дон Антонио, който спи на първия етаж. Блазе му. Нито кукумявката го притеснява, нито истеричните котешки флиртове.

А аз като чуя Калабрия – сещам се за калабрийската мафия. Има ли такава? Вдигат рамене, споглеждат се, в края на краищата разбирам, че мафията не се занимава с дребни собственици, затова те не си правят огради на къщите, не си заключват колите и спят на отворени врати. Кучетата им са завързани.

Работата е там, че на този самотен етаж на къщата освен мен има и някой друг или нещо друго, което ме тормози. Искам да ми „изтекат” очите от буквите, които поглъщам страница след страница, искам да се уморя до смърт и да заспя непробудно, и тъкмо да хвана момента, когато някой вляво от мен тихо подсвирва. Дочаках и това… Опитвам да се съсредоточа над книгата на Ерих Кеслер, в която той разказва за съдбата на моралиста Фабиан, но подсвиркването се повтаря и усещам как настръхват обезкосмените ми нозе…

Ако споделя с някого неволите си, несъмнено ще ме вземе за много завоалирана шизофреничка. Ще ми каже, че самотата провокира, че самотата е източник на шумове, които се образуват и изпълват мозъка, после се отразяват на стъкло, теракота и най-вече около зле залостена врата. Защото около една зле залостена врата винаги има въпросителни: кой, кога и т.н…

Вратата е зле залостена, понеже ключовете, които използвах, се оказаха от най-ниско качествен метал, просто омекнаха от проливните дъждове и мъглите и ако кажа, че бяха изработени от чиста тенекия, няма да съм далеч от истината. Добре че обичам криминалните сюжети. Притисната от спешни обстоятелства, при които трябва да разбивам прозорците или да спя между камината и газовата кухненска печка, взимам широкия касапски нож и с помощта на няколко молитви, изречени на висок глас, започвам да опипвам податливостта на ключалката. Когато вратата се отваря, аз преоткривам себе си. Няма лошо. Ще използвам сръчността си при битови проблеми. И това дори е вече факт.

В моята спалня има втори нож, предназначен да ме брани от страховете ми. Въпреки че не знам точно как бих могла да го използвам срещу подсвирквания и почуквания?

Всъщност тези мистерии си имат история. Спомням си как майка ми на няколко пъти ми е показвала саморазлюлелите се клони на фикуса-дърво насред стаята, посред зима, когато вратите и прозорците са плътно затворени. Тогава Марко каза, че някаква насъбрала се енергия предизвиквала това люлеене. Може да се каже, че му повярвах.

Но една късна зимна вечер у нас пристигна Румби – симпатичен, синеок и свиреп алкохолик. С перфектно заоблени нокти. Когато очите му придобиха блясъка на стъклени топчета, започна да разказва за последната нощ на своя приятел, който бил убит с един удар от някакъв сервитьор, бивш каратист. Историята бе разказвана дълго и напоително – до самото дъно на една бутилка. Съпреживявахме, докато не се появи локвата кръв пред тоалетна в бара. Когато замълчахме, сломени от трагичния край, черната, ярешка кожа на пода пред нас подскочи и се преобърна.

Румби, като по-освободен по понятни причини, изпсува мрачно. Ние стояхме като бетонирани, без да коментираме. Моят убийствен поглед сгромоляса опита на Марко да обясни този феномен с физиката. Аз не се съмнявах, че това бе послание от едно паралелно измерение и още на другия ден си организирах сеир: започнах да търся контакти с него, като допусках, че ако не се случи да се установят такива – поне ще ми бъде забавно.

Първо застанах срещу една саксия с аспарагус и мислено изпращах послания към Невидимото. Призовавах го да помръдне някоя клонка, ако отразява мислите ми. Уви. После реших, че не е лесно да се помръднат клонките на аспарагус и по-добрият вариант ще бъде пищната бегония. Бях упорита, пространството попи горещата ми молба и след дълги увещания бегонията трепна. Ха!

Седнах веднага над някакъв импровизиран дневник и записах случката, но се натъкнах на разкривени от вълнение изречения, с които разказвах за Мирта. Тази жена беше убедена, че в пламъка на свещта, която запалва точно в полунощ, й се явява принцеса Даяна, в черна рокля, с корона и разказва за своя отвъден живот. „А дали знае колко дълго ще живее богатата ми леля?” – попита веднъж Румби, който се надяваше да си допие, наследявайки роднина. Тогава Мирта прекрати сеанса с мотива, че енергията на Румби влияе диструктивно… Сетих се за един известен баритон, приятел, който си допиваше от наследство. Умря на рождения си ден. Беше покрит с рози, а те навяваха тъга. С Фима ридаехме до ковчега му в прощалния миг, внезапно тя се наведе и каза: ”Ако изведнъж се пробуди – ще каже: “Тези рози моментално да се превърнат в бутилки!”

Риданията ми се трансформираха в покъртителен смях, сгуших се в прегръдките на Фима, а на другия ден ми изказаха съчувствие за начина, по който съм понесла смъртта на добрия приятел.
- Не прескачай пръстта на гроба, ще вампиряса! – изсъска прошарена дама, фиксирайки известния психоаналитик Христо Сиропов.
- Чу ли? – обърнах глава към него.
- Пълни глупости – сви устни той. – Не вярвам в такива дивотии.
- А в какво вярваш? – прошепнах.
- Вярвам в изгрева, в залеза и т.н. Общо взето аз съм будист.

След време го затътрихме с Марко при Мирта, искаше ми се да проследя настроенията, които щяха да прекосят физиономията му, като чуе за принцеса Даяна.

- Ти имаш белег под пъпа си! – вместо поздрав възкликна Мирта, сочейки Сиропов. – Това е наследствен нишан, носи го целият ти бащин род. Левият ти палец на крака е без нокът. Бил си на девет години, когато камък е паднал на крака ти. Извадена ти е жлъчката…

Фактите, които изброи, бяха поразителни. Психоаналитикът пребледня, може би очакваше да чуе и по-актуални находки, свързани с личния му живот.
- Кой ви дава тази информация? – осмели се да попита, пребледнял.
- Имам връзка с извънземна сила, казва, че името му е Мо. Научи ме и да рисувам, ето…

Тя взе един празен лист от блок и започна да движи хаотично черен тънкописец. След няколко минути на листа изплуваха гълъби. Беше поразително.

- Една нощ – започна своя разказ Мирта – някой ме застави да взема лист и молив, ръката ми автоматично започна да се движи. Изписах няколко страници с предсказания за бъдещето. И от тогава насам не спя, просто нямам необходимост от сън, бодра съм. Приемам светла енергия като сияние, аз съм като един акумулатор.

Историята на Мирта беше интересна. Много преди да започне да пише автоматично, сънувала погребална процесия, която се движела по централните улици на града, а преди да бъде извършено самото погребение, отекнал топовен салют. Не след дълго съпругът й, който бил офицер, загинал при нещастие и бил изпратен с военни почести.

Като човек, който търси винаги по още едно обяснение за всичко, установих приятелски контакти с нея. Беше интересна, сякаш ме гледаше с няколко чифта очи. Домът й бе като параклис, разнасяше се мирис на тамян, до вратата имаше посребрена купичка със светена вода и една прясна китка, с която моята приятелка поръсваше всеки, който прекрачваше прага й. Казваше ми, че не се страхува от смъртта, защото знае, че нищо не свършва с нея. Беше готова всеки момент да се сбогува със земното си битие без капка съжаление и когато й казвах, че все пак този свят е прекрасен и земният живот е хубав, тя се усмихваше снизходително и казваше, че трябва да напрегна човешките си възможности, за да се докосна до незримото и да му се дивя.

Аз пък не си представях, че може да ме зарадва нещо по-различно от мириса на сняг и бор, зюмбюл и жасмин. Да не говорим за морските хубости… Мирта ме уверяваше, че Другият свят е още по-красив. Удивяваше ме упоритостта, с която ми внушаваше това и исках много да й вярвам…

Но значителна промяна в отношението ми към преживяванията на Мирта настъпи веднъж, когато водехме разговор около характерните женски заболявания и по-точно ставаше дума за остеопорозата. Бях се задълбочила да й разказвам за подозренията си, че страдам от дископатия.

Може би час по-късно, когато бяхме сменили вече темата, усетих парещи тръпки по гърба, сякаш ми бяха лепнали горящ парцал. Полетях към банята, за да се облея със студена вода. Когато всичко се поуспокои, когато седнахме отново, за да продължим разговора, Мирта получи информация, че извънземен екип се е намесил, за да вземе проби близо до гръбначния стълб, за да провери съмненията за заболяване. И наистина, на съответното място Мирта видя няколко розови резки, като одрасквания от котка. След време се образува тънка корица, която един ден се отрони и белезите изчезнаха.

Сещам се и за Помпеа, моя приятелка с тъжно детство, която почти не помнеше баща си, защото беше политически затворник, интерниран в Северна България. Родителите на татко й я осиновиха и един ден, бяхме още в началното училище, сред разтърсващи ридания, баба й съобщи, че тя вече си няма баща и че са изпратили „ненужните му вещи” по пощата, без да се разбере от какво е починал и къде е погребан.

Помпеа завърши институт в чужбина и се омъжи там. Веднъж, когато ми гостуваше и се разприказвахме на езотерични теми, тя пожела да се запознае с Мирта. Отидохме в дома й, а тя вече беше сварила кафе и за пръв път се загледа в дъното на чашката. Помня думите и: ”Ти имаш тежко детство, без родители. Осиновена си от баба и дядо. Майка ти има свое семейство, но духът на баща ти не може да намери покой. Той е погребан без литургия, на място, обградено с бодлива тел. Духът страда и се мъчи, защото не може да се освободи от земното ниво.”

Тогава усетих ледени тръпки по кожата си, а моята приятелка беше посърнала, бе докосната най-чувствителната й струна…

След като извърши всички църковни ритуали, препоръчани от Мирта, Помпеа сънува баща си, който я благословил и щастлив се сбогувал, преди да поеме към Светлината.

*

Но, да се върнем на дон Антонио с уговорката да раздвижите фантазията си и да си представите човек, който наближава стоте години, но е свеж, като портокал. Очите му са сини, а през тях те гледат ангели и дяволи, като се сменят, без да следват някакъв установен ритъм. Казва, че е комунист. Обяснявам му, че нямам нищо против неговия комунизъм, който го е удостоил с петдесет декара земя, засадена с маслинови и портокалови дървета, както и гора с осемдесет черешови дървета.

Между другото, макар и заразен от комунизма, дон Антонио е ревностен католик, ако и да приема всяка седмица свидетели на Йехова. Те пък от своя страна, демонстрират такава последователност, настойчивост и упоритост, че ако кажа нещо по-силно – няма да сгреша. Моето източно православие изобщо не ги притеснява, непременно искат да ме приобщят към тяхната църква. Наложи се да обяснявам на Вероника, която беше районен надзорник, че не съм съгласна с някои водещи текстове, които отразяват тяхното тълкуване на Библията, но тя ми отвърна, че не това е най-важното и майната им на въпросните текстове…

Та, дон Антонио – той е служил в армията цели седем години, преминал е през всички позиции на Втората световна война, бил е в Индия и Африка, две години пленник в Англия и се е прибрал от Бомбай в Неапол, пътувайки в трюма на кораба почти два месеца.

Понякога се просълзява, разказвайки за ужасите на войната, а понякога казва, че е готов да преживее същото, ако Бог го върне с повече от половин век назад във времето. За моя изненада според него най-пламенните жени били англичанките. Отвземали си от живота, огрени от страстта на прочутите италиански любовници. Те им шептели на ушенце всякакви неща, за да разпалят още повече кръвта им, а след време някои получавали снимки на „сладки” бебета, заедно с предложения за женитба. Дон Антонио получил две такива снимки от Африка, които видях и аз. Те бяха в рамка, зад светлокожите мъници се бяха подредили техните черни майки.

Най-любопитното бе, че до ден днешен, заедно с преклонението към комунизма, дон Антонио носеше във душата си и преклонение към Дуче Мусолини. Според него именно Мусолини е раздал земи на бедните и осигурил благоденствие за поколения напред. Веднъж реших да проверя рефлексите на стария господин, като внезапно събрах токовете на ботите си и вдигнах ръка за поздрав. Със светкавична гъвкавост дон Антонио се изправи от фотьойла, зае моята поза и извика: „Вива Мусолини!”.

Прочие, разбрах, че забележителният старец е имал предложение за женитба и от английското момиче Мери, от Честърфилд, ако се върнем отново на темата за жените. Но макар че не е бил безразличен към станалото между тях, предпочел да остане в Италия и да се посвети на гористите си земи. Свикнал е с тишината, мириса на море и дима на Естромболи и дори и под страх от смъртна заплаха не би напуснал своята калабрийска люлка, колкото и да го отегчава скучната компания на по-младия, осемдесет и три годишен Росарио, първи братовчед по бащина линия. Между другото, Росарио бе наричан „посланик на Берлускони”, защото всеки ден изчезваше в ранно утро с миниатюрния си фиат, като вдигаше от място забележителна скорост и поемаше натам, накъдето му видят очите. После се завръщаше с новини от градчето Филаделфия, както и от Франка Вила, и със съобщения за бъдещи тържества, погребения и панахиди.

Всяка среща за деня между мен и дон Антонио започва с тълкуване на сънищата над чаша кафе, което продължава според случая – от десетина минути до няколко часа.

Най-неочакваните, но пък чести гости в сънищата на дон Антонио са мъртвите. Завихрят се сложни ситуации, възникват двусмислени диалози. Идеята ми е да внуша на дон Антонио, че дори когато го викат или той ги придружава до неизвестно място, означава, че е на хубаво.

Аз винаги насочвам разговорите към една случка, която старецът персонално ми бе разказал, когато го информирах, че около мен се навърта Нещо. Исках да я чуя поне няколко пъти, за да разбера дали съществува разлика в излагането на фактите от тази интересна история, да разбера истина ли бе тя или някакъв оживял сън.

Антонио бил петнайсетгодишен, обещаващ градинар, който понякога, за разнообразие, подкарвал три крави на паша. Пасели кравите по крайбрежието, докато Антонио наблюдавал фигурите от дима на Естромболи, рибарските платноходки и къдравите гребени на вълните. Може би и някои моми са се навъртали вече в мислите му по онова време.

Веднъж, обаче заспал и хайваните се нахрупали със зелена детелина, след което се тръшнали на умиране. Антонио се изплашил до смърт и започнал да се моли на глас и на колене. Изведнъж наоколо сякаш бликнали поляни с билки, които кравите мързеливо започнали да преживят. Една дълга редица от хора, появила се Бог знае от къде, се извивала по тесен път към Франка Вила. Според дон Антонио тези хора били мъртви, защото дрехите им били такива, каквито обичаят изисквал да се носят на Онзи свят. Дългата редица мълчаливо преминала покрай младия пастир и се изгубила сред билките. Точно тогава трите крави се изправили на задните си крака, досущ като човеци, измучали към небето, после заели обичайната стойка на бродещо преживно говедо и мързеливо продължили пътя си към по-добрата растителност.

Няколко години по-късно, една нощ, някой настойчиво похлопал по дървените капаци на прозорците. И нали комунизмът вече бил в кръвта на дон Антонио, той не повярвал, че това похлопване може да е свързано с Невидимото. Грабнал една сопа и със силен глас започнал да призовава тъмнината на двубой. Разбудил се и Росарио и тутакси пристигнал с голям газов фенер. Когато видял как братовчед му се заканва на черната нощ – хукнал обратно към дома си и на другия ден донесъл специална билка – транквилант, която дон Антонио дори не помирисал.

Има и още една загадъчна история: когато някога кривите пътеки на Калабричи се осветявали от газови фенери, под които са се срещали влюбените, е бил забелязван многократно призрак, който понякога ги палел, а понякога ги угасвал. Дон Антонио няколко пъти се е разминавал с този призрак, но никога не се е решил да го заговори или да го попита дали е станал от гроба си или никога не е влизал в него.

Така или иначе, най-светлите спомени за вампири имам от ранното ми детство, когато баба Елена и баба Иванка разказваха страхотии – по онова време не е било толкова трудно да се забележи вампир и защо ли – защото темелите на нашия квартал, в подножието на гората, някога са били вкопани в гробища. При малко по-дълбока обработка се показваше човешка кост, а не рядко и череп, който беше почистван и измиван със силна струя вода, а после в кухината се поставяше запалена свещ. Тези ритуали всяваха ням ужас, но този ужас не бе по-силен от желанието за провокация към световете, за които не знаехме нищо.

Първият опит за връзка с въпросните пространства направихме аз, Стефания и Анита. По най-баналния начин. Разчертахме бял картон с посоките на света, изписахме азбуката, запалихме свещ и призовахме Силата на мрака да се яви. Това се повтори многократно, докато в един миг не усетихме, че ръцете ни, които стискаха една гладка точилка, не започнаха да се движат. Онова, което разбрахме бе: „Стефания щастлива и нещастна, Анита смъртен огън, Виолета размножена.”

След този сеанс самочувствието ни порасна, както и въпросите, които започнахме да си задаваме и да търсим отговора им в книгите. Между нас се установи дух на съзаклятничество. Той витае и до днес, защото за всичко, което се случи по-късно в живота ни, бяхме вече предупредени. Стефания стана щастлива съпруга на няколко мъже. Анита бе изпепелена от смъртния огън на неизлечима болест, а аз продължавам да се „размножавам” чрез книгите.

Драмата от раздялата ми с Анита беше черна. Като косите й. Те свободно очертаваха изпития, безцветен израз на онова, което някога беше нейно лице. Никаква следа от чувство в очите. Беше покъртена от факта, че повече от месец не бяхме се виждали, за което вина носех аз. Нямах сили да я гледам и да я лъжа, че ще се оправи.

Години по-късно се появи в съня ми – красива, с великолепна копринена рокля с кринолин. Беше в някаква огромна сграда, говореше ми през решетка. Аз напирах да вляза при нея, но тя ме възпираше, като ми обясняваше, че е заключено, че няма осветление, че… В един момент открих вход и се втурнах да вляза. Анита се затича към мен, но преди да ме прегърне, закова се на място и каза: ”Отивам да посрещна Михаил, ти си върви.”.

Знаех, че момчето, в което тя се влюби за първи път, се казваше Михаил. После разпитвах навсякъде за него, но не го открих между живите.

*

Няма съмнение, че Необяснимото навестява или този, който упорито търси контакт с него, или някой, който обяснява живота само със съществуването на салами и суджуци. Такъв беше и случаят с Бранко – български екземпляр, с нехарактерно българско име, което носи и оттенъци на някакво съдържание.

Бранко живееше в Атина, срещу дома на Жасмина и Еди, с жена си Драговеста. Беше интелигентен мъж, но с класически промит от четене на литература, подходяща за случая, мозък, който след една история, разказана от Жасмина, остана с впечатление, че младата жена трябва да се лекува, ако вече не е късно.

А историята, разказана от нея, звучеше така:

- Когато пристигнахме в Атина, се настанихме в апартамента на Сима, майката на Любен. Той й беше дарен от възрастната жена, която тя е гледала в продължение на дванайсет години. Преди смъртта си е написала завещание, от което Сима се е възползвала като всеки, оценен по достойнство. Ние с Любен пристигнахме при нея и се настанихме в едната стая, която беше обзаведена като спалня.

В самото начало аз не работех, грижех се за домакинството и по цял ден четях книги или гледах телевизия. Имаше две необитаеми други стаи, в които дори не надникнах, защото ми изглеждаха доста зловещи и пусти, натъпкани само с вещите на починалата стара дама.

Веднъж сънувах, че от гардероба пада кълбо, което започва да се търкаля и развива. Тръгнах след него и влязох в стая, в която има скрин, на който лежи метален кръст. Когато се събудих, полюбопитствах за пръв път да отворя вратата на безмълвните необитаеми стаи. И наистина, на чекмеджето на скрин в едната от тях видях провесено синджирче, на което висеше малко кръстче. Отворих чекмеджето – там имаше куп снимки. Разгледах ги, но непознатите лица не ми говореха нищо.

Спестих тази история, не я разказах на Любен. По онова време нещото, което най-много искахме и двамата, беше да имаме дете. А повече от година след нашата връзка това не се случваше.

Една сутрин, когато Сима и Любен тръгнаха на работа – излизаха заедно, за да ползват колата, аз заключих и тръгнах по коридора към спалнята, беше рано, сънят все още не си беше отишъл от мен. Изведнъж котката, настръхнала по средата на коридора, започна да вие неистово. Струваше ми се, че гледа някъде в дъното зад мен. Обърнах се, но там нямаше нищо. Страхувах се от онази котка, защото тя не приемаше нито мен, нито Любен, единствено Сима можеше да я погали, двете споделяха едно легло. С мили думи, с които целях да я успокоя, минах край нея и влязох в спалнята.

Живеехме на третия етаж в една къща. Съвсем до леглото, чиято предна част се простираше към терасата, беше построена стена, заемаща две трети от височината на стаята. Над нея се виждаше част от вратата. Щорите бяха спуснати и утрото едва прозираше зад тях. Затворих очи, опитвайки да изтласкам случката със зловещия котешки вой, но усетих лек шум. Бавно повдигнах клепачи и видях, че вратата се отваря. Първата мисъл, която ме навести бе, че Любен е забравил нещо и се връща да го вземе. Но в същия миг пред мен застанаха две сенки – на мъж и на дете. Те бяха без лица, с черни наметки, които ги покриваха от върха на главата до земята.

Не мога да опиша онова, което изпитах, мощния страх, който ме скова, потъналия в гърлото ми вик за помощ, писъка, с който исках да отреагирам на тази гледка. Тялото ми беше сякаш от тежък мрамор, единственото, което можех да направя, беше да гледам. Имах чувството, че двете фигури си разменяха някаква информация, бях убедена, че „разговарят”, а аз умирам, да, умирам и никой не може да ми помогне…

Не знам, може би от мощната съпротива на съществото ми, което Сенките несъмнено усещаха, решиха да изчезнат така внезапно, както се и появиха.

Любен се върна пръв и след като се оттеглихме в нашата спалня, аз му разказах за преживяното. Обещахме си да се държим за ръка цяла нощ и ако нещо се появи, да го събудя. Преди да заспим заедно отидохме в дневната, където беше хладилникът, за да вземем бутилка с минерална вода. Влизайки в спалнята, видяхме, че едно кълбо се изхлузва от гардероба и се търкулва под леглото. Извикахме едновременно. Решихме, че трябва да потърсим кълбото, но не открихме никаква следа от него.

Заспали сме на приглушената светлина от нощната лампа. По едно време аз се събудих от шум, който идваше откъм терасата. Погледнах натам – вратата се удряше в предната част на леглото, блъскана от една детска количка, която не можеше да влезе. Зад нея нямаше никой, единствено вятърът развяваше бялото перде като призрак.

Докато осъзная какво се случва, пред мен отново застанаха Сенките. Изпитах същия ужас и напразно исках да достигна ръката на Любен. Те разменяха информация по свой начин, в това бях убедена, но как можех да извикам и аз, как бих могла да получа помощ? Този път Сенките ми сочеха количката, която продължаваше да се блъска в полуотворената врата.

Не знам как се случи, с кутрето на крака докоснах нозете на Любен. Той се обърна сънен към мен и в този миг всичко изчезна…

На другия ден заварих Сима да пуши в кухнята, с подути очи, недоспала. На устните й имаше херпес.

Разказа ни, че викът, който се изтръгна от нас, когато видяхме кълбото, я е събудил. После се е помъчила да заспи, но преди това да се случи, чула тежки стъпки откъм дневната, която бе отделена от нейната стая с плъзгащи врати, тежки стъпки. Помислила е, че сме аз или Любен. Отворила очи и видяла една сянка, която ровела във вещите на полицата, после я е помилвала нежно и се е отдалечила със същите тежки стъпки.

И тримата бяхме ужасени.

След време, когато с Любен се разделихме и родихме две деца с Еди, разбрах, че количката, която не можеше да влезе в спалнята ни, означаваше, че никога с Любен няма да имаме деца. А Сянката на детето, което се появяваше, може би е дъщерята, която първа родих. Дори веднъж, по време на бременността ми, Някой помилва корема ми насън и си отиде.

*

Когато Жасмина свърши своя разказ, Бранко наистина се усъмни в здравия разум на младата жена. Подхвърли леки закачки, накрая наистина й препоръча да отиде на психиатър.

Но, както казваше баба ми, смехът е прилеп – на каквото се смееш, такова ти идва до главата.

Беше гореща съботна вечер. Решихме да се съберем в дома на Жасмина и Еди, защото имаха две малки деца и им беше трудно да ходят насам-натам. Организаторът на събирането беше Бранко. Обади се няколко пъти по телефона, за да се увери, че компанията е налице, после пристигна с голяма диня и бутилка узо. Видимо беше развълнуван от нещо, канеше се да ни сюрпризира.

- Чудото стана – започна той, всмуквайки цигарата си почти до средата. – Тази сутрин се събудих към пет часа. Понечих да се вдигна от леглото, но изведнъж видях, че на стола беше седнал някой, същински куклусклан и спокойно ме наблюдаваше. Не видях лицето му. Стоеше си там безмълвно, а моят стомах се сви на топка. Дойде ми на ум за това, което ни разказа Жасмина. И аз като нея усетих, че тялото ми се бетонира, не бях в състояние нито да помръдна, нито да извикам. Малко е да се каже, че бях ужасен, може би бях победен от нещото, в което не повярвах… Едва когато Драговеста се размърда „куклускланът” изчезна, стопи се в тъмното…

Вече стана ясно, че пишейки тези редове, целта ми е не да се главоблъскам с вятърничави предположения, за неща, които са ми мътни – целта ми е да не пропусна да разкажа и за Адриана. Тази Адриана беше възхитителна жена – нетипично последователна и взискателна към себе си, която принадлежеше към по-малкия процент от жените. Защото по-големият процент предпочита сладоледи, бюреци и пасти. Тя поддържаше фигурата си само с пъпеши през лятото, а през зимата готвеше постни ястия без пипер, сол и доматен сос. Както не веднъж казваше Марко, като няма сол, домати, пипер и мръвка – каква е тази манджа…

Аз го уверявах, че Адриана се изпълва от насладата да рисува, да облепва глинени съдове с миди и пясък. Скромният й живот би могъл да послужи за пример в много отношения, но именно този факт е предизвикал Другото измерение, което я подложи на зверско изпитание.

Един следобед позвъни у дома и когато й отворих, видях, че лицето й беше с оттенъка на вътрешността на някой от любимите й пъпеши. Разказът й беше придружен от нервни потрепвания на раменете и плахо озъртане.

- Бяхме на вилата в Бойчевци. Както знаеш, аз и Клементи спим в отделни легла, откакто той започна да се мята насън. Една сутрин, когато бях потънала в сладкото безвремие, нещо ме изхвърли от завивките. Светкавично се обърнах и с очите си видях как една черна релса изчезва в стената… Разказах на Клементи, а той ми отговори, че това е резултат от живата ни раздяла. Взе всичко на шега, а при мен странните неща едва-що започваха… Усещах, че вечер някой се напъхва под завивката ми, извива ми ръцете и ме опипва, усуква ми нозете, сякаш нямат кости, предизвиква сладострастно гърчене и подозрението ми, че свиквам с тази неописуема инквизиция, започна да ме плаши. Реших, че трябва да се преместим в стаята с обща спалня. Разбира се, на Клементи не казвах нищо. Физическите контакти с него не помогнаха – напротив, Невидимото започна сякаш да ревнува, понякога ме душеше, като едновременно с това ме правеше подвластна на вулканичните оргазми, които бяха предизвикани от Него… Сега ми внушава, че трябва да бъдем едно цяло завинаги…

Слушах и си мислех, че тази жена се е съвкуплявала с Дявола. Именно тя, женицата с крехка душа, податлива на манипулации, занемарена откъм страстни ласки, както и от съответните оргазми, е станала една лесна плячка.

Понеже бях призована на помощ от приятел, трябваше да започна да мисля нестандартно, паралелно на историята, която ми беше разказана.

Но преди това, през ума ми мина, че трябва да отидем в църквата и да разкажем с думи прости какво се е случило на някой свещеник. Едновременно се изпълвах и с някакъв песимизъм, защото всички ще ме подкрепите, че свещениците не са онова, което трябва да са и за съжаление в по-голямата си част. Някои се разхождат като войводи сред миряните, без да поздравяват, подчертавайки, че не са по-малко светски хора от нас.

Достолепието и притворството, благият поглед и милата усмивка се заменят от други едни качества, които не ми се иска да изреждам тука, че на тази тема те са много чувствителни и вместо да те благословят и призоват Бог да ти помага, може и да те анатемосат. Говоря за православието, от което доста хора кривнаха и потърсиха убежище при евангелистите, адвентистите, старозаветните християнски църкви и къде ли не още, защото се обединяват от примера и силата на словото и самия проповедник, както и от взаимопомощта, която съществува там.

Но въпреки това простата истина е, че Всевишният е вложил частица от себе си във всеки от нас и няма нищо по-лесно от това да го призовем на сърдечна изповед и молитва. Настоявах Адриана да се помоли на колене и на глас, съвсем сама и да поиска прошка от Светлината за това, че е допуснала да бъде манипулирана от Мрака.

Според случая, нестандартното бе изразено в това да се мисли просто и логично. Случило се една ранна утрин, когато Клементи излязъл заедно с въдиците си и поел към пресевните на риболов.

Адриана скочила от леглото, взела хладен душ, запалила всичките свещи, които имала в дома си, дори и няколко индийски ароматни и надвесила дългите си мокри коси над сключените пред гърдите й ръце. Думите й били изтръгнати от страха за бъдещето и всепроникващата надежда, че то може и да се окаже щастливо. Самата тя не си спомняше колко време е минало в гореща молитва. Според мен не малко, щом като дълго след това е носила синини по нозете си.

В един миг само пламъците от свещите се залюлели от внезапен порив и пред очите й въздухът пламнал и на пода пред нея се проснала черна отломка от пепел.

Така приключи тази историята на Адриана, която бе благодарна, че се отърва от ужаса, който я беше превърнал в бледа сянка на себе си, както и на Клементи, който продължавал с опитите да се извиси над обикновения секс.

*

Изобщо разказах ви доста истории без определена цел, но в никакъв случай няма да пропусна и още една, тази на Аксиния. Лично на мен това име подхожда за жена със силен характер, а героинята на настоящите редове беше крехка, направо изглеждаше като чуплива статуетка, с огромни тъмносини очи, свежи устни и гарваново черни коси. Ако не беше по-ниска от средния женски ръст, би могло да се допусне, че е балерина.

Та, по онова време Аксиния беше сътрудничка на едно частно радио и търчеше с крехките си крачета за интервюта нагоре-надолу. Веднъж някой й подшушнал, че отскоро се е появила млада жена-феномен, която успешно диагностицирала, както единствена до тогава го правеше световноизвестната Момера. Аксиния грабнала микрофона и зачакала пред кабинета на новия феномен.

Когато влязла вътре и се приготвила да задава въпроси, Рени – така се казвала новоизгрялата звезда, притворила клепачи и на фона на музиката на Раул ди Бласио започнала да диагностицира. Накрая Аксиния рухнала от смъртоносния спазъм на страха, който я сковал, когато й било съобщено, че страда от карцином на гениталиите.

В оня момент като последна опора и сламка за удавник се оказала самата Рени, тъй като убедила Аксиния, че сеансите, които ще направи тя, ще я спасят от смъртоносната прегръдка на болестта.
Без оплаквания и болки, без никакъв хабер за проблеми от споменатия характер, Аксиния започнала да посещава Рени в определени дни от седмицата. На третия сеанс започнала да кърви и така – почти месец. Обяснено на феноменката било, че се прочиства и т.н…

Един ден Момера наистина разгроми сбърканата си „колежка”, като обясни, че Аксиния няма карценом, а само пясъци в бъбреците и пикочния мехур, които преди да бъдат изхвърлени – предизвикват кървене.

*

Кървене – това е глагол, при употребата на който можеш да си представиш разцъфването на роза, разпукването на зората или дупка в надвечерен облак, през който изтича залязващо слънце.

Имате ли време да търсите дупки в облаците или в морето, за да се заредите с красота или райски аромати? Тези занимания биха могли да се квалифицират не само като „отнесеност”, но и като търсене на защита от всичко банално и тривиално, което ежедневно те сугестира с проблемите на съвременното общество, като например този с боклука на Неапол или София.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

12 Kоментара за сега ↓

  • Лияна Фероли // 16 юли, 2011 //

    Който няма време да търси пролуките към красотата, може или да се обърне около себе си, или да надникне в текстове, като горния.В това се състои и мисията на творчеството – да дава очи на невиждащия красотата, сърце на нечувстващия ритъма на живота и съновидения наяве, през които минават пътеките към истинската реалност – тази на духа, оживотворяваща и най-”незначителните” на пръв поглед събития в нашия свят.
    А какво повече му е нужно на читателя? Попадайки в тази духовна реалност чрез подобни такстове, всичко си идва на място – и изкушенията, и страхът, и смъртта, и вечността…
    Нямам представа как се получава, но май и този, който е постигнал този ефект, също няма обяснение. Защото той е призван да го прави, да бъде един проводник на тази целесъобразност, която идва към нас чрез думите, за да осъзнаем колко голяма сила имат те.И енергия…
    И колко е чудесно, скъпа Вили, че още има хора, като теб, отдадени всецяло на това Служение.

  • Radka Falk // 17 юли, 2011 //

    Sled kato tazi nosht prejiviah v sanishtata vcherashnite si misli i se sabudih s misalta za prehodnoto ni sashtestvuvane,s vaprosa “Koi umirashe v men tazi nosht?”
    Po edno vreme chuvstvah tialoto si,kato butilka palna s umorata,koiato e technost,pliskashta se v men i prichiniavashta mi bolka.
    Sega tozi tekst,koito me povede po peteki mejdu jivota i smartta,mejdu vidimoto i nevidimoto…
    Blagodaria ti,Vili otgovorite na niakoi vaprosi i za novite vaprositelni!

  • Димка Кабаиванова // 17 юли, 2011 //

    Оригинален разрез на едно търсещо съзнание – арена, на която отговорите задават и въпроси. Много добро, Вили!

  • D. Yotova // 17 юли, 2011 //

    Виолето, Виолето,

    Хем ме караш да се смея, хем ми става тъжно. Предпочитам го весело с халосиите на дядо Антонио, шантавата му снаха и обиколките ви в околните чифлици и ти като първа гледачка на кафе. Мисля си, че всичките чукания и скрибуцания са на снахата от горния етаж, защото тя хем без теб не може, хем ти завижда за удоволствието от живота, защото то при теб крачи като на едновремешна манифестация.
    Обичам те заради великолепния ти хумор и заради сочния ти и заразителен смях!
    Давай нататък!

  • D. Yotova // 17 юли, 2011 //

    Вили, нещо му стана на текста, който ти написах и не съм сигурна дали си го получила.
    Пиши ми, за да го повторя.
    Целувки!

  • Bina_Kals // 18 юли, 2011 //

    Фотогеничен и фотопоглъщаш текст, пожелавам си да го прочета като нещо по-голямо! Талантлив разказвач си Вили, поздравления!

  • Бистра Джонсън // 22 юли, 2011 //

    Стихове в проза – докосват душата и откриват нови хоризонти; върнаха ме години назад във времето когато още деца си разправяхме разни страшни или необясними истории, когато викахме духове на починали близки да ни предскажат бъдещето, или когато търсехме някой да ни гледа на кафе…
    Интересно е, че кукумявката ни въвежда в света на сенките, където реалното и фантастичното се преливат, но защо да я приемаме като предвестник на смъртта – по-скоро символ на мъдростта? Пък и какво е смъртта, ако не преход към едно друго измерение? Умреш,… заспиш …Заспиш ? Какво, и може би … сънуваш, както казва Хамлет?
    Какви оригинални метафори, какви колоритни образи! Спиритуалистическите истории се редят една след друга и ни оставят направо без дъх, но краят идва някак внезапно – да очакваме ли част втора?

  • Mina Nikolov // 25 юли, 2011 //

    В този дъждовен и мрачен Виенски понеделник, който далеч не спомага за по-леко начало на работната седмица, имах щастието да прочета разказа на Виолета (която не познавам и това е първата ми среща с нейното творчество). Не усетих как стигнах до края и само болката в мускулите на дясната ръка ми подсказаха, че през цялото време съм държала във въздуха чашата с кафе, преди да отпия втората глътка. Признавам, че съм само една скромна ценителка на (и) българската литература без всякаква компетентност или право на литературна критика. Но не мога да се въздържа да изкажа възхищението си от магията, с която историите плениха душата ми. От лекотата, с която бълбукат и увличат читателя в един мистичен свят между реалност и съновидение, пророчества и тайни, напомняйки за любимата ми книга “Сто години самота”. В едно съм сигурна: че ще прочета и други творби на Виолета. Вече нямам търпение! До скоро, Виолета!!

  • Любомир Вълков // 27 юли, 2011 //

    Ей, приятелко,да ти кажа честно,вече се опитвам ,за втори път ,
    да ти изпратя това ,което почуствах ,след като прочетох нове-
    лата! Защо ,реших ,че е новела ,не зная!Това ,че се чете на един
    дъх, няма никакво съмнение! Да ,зловещичко си е и в същото време, светещо с някаква особенна светлина! И надежда,че идва
    сутринта и кошмарите ги няма! И през цялото време имаш чувст
    вото , че е заредено с някакъв оптимизъм! Благодаря ти! За това
    което си написала! Пиши! Чакам ,още нови неща! Любич!

  • Татяна Савова // 9 авг, 2011 //

    … Който е дръзнал да направи опит да надникне в Отвъдното (по какъвто и да е начин!) поема и Отговорността да “по-разгадае” неговото мистично предизвикателство. Виолета смело, както виждаме, е “прехвърлила крак” през парапета на неизвестното, под който се шири неизбродната пропаст на мистериозното чудо ЖИВОТ.
    Владеейки и ползвайки думите в сочна смехотворност и метафоричност, в лек изказ, Виолета Б. постига интригуващ читателски “апетит” за надникване зад завесата на нашия свят – “майя”. Може би, за да открием истинската реалност – онази на Кастанеда и неговия Дон Хуан, на Маркес и на хилядите други “въоръжени” с перото на Духа, поставящи сериозни въпроси пред Питащия, стъпил на прага на живота и смъртта. Праг пред една и съща врата, която Виолета дискретно оставя полуоткрехната (или полузалостена, както предпочитате) за събудения четящ. А сигурно и за самата себе си като автор и представител на пишещия хомо-сапиенс, който чрез магията, силата и енергията на Словото провокира и докосва у нас неподозирани пространства на загадки.
    Заедно с много други и аз чакам огненият знак на Вили да ни “поопърли” и държи будни с още и още “безсъници”!!!

    Кипър / Никозия
    06 август 2011 г.

  • stans // 11 авг, 2011 //

    Любопитни проекции на очарователен мистицизъм – с намигване, гарниран с късчета абсурд и поднесен по неустоимо съблазнителен начин върху един несъмнено романтично-страховит топос: ах, Калабрия – бивше пиратско свърталище, вместилище на легенди. Логично безсъние. Как да не подскочи сърцето на човек!
    Четох с удоволствие.

  • Maria Klincheva // 24 сеп, 2011 //

    Виолета,през цялото време усещах бриза и ароматите на Средиземноморието,на мистична,останала все още в отминали времена,Калабриа.Това е земя неразгадана,противоречива,чаровна с девствената си красота ,загадъчна и желана с традиционалните интерпретации на човешкия живот.И …опасна за откритите сърца,за наивното възприемане на нейното ежедневие.Ще прочета пак Новелата,и знам,че ще се потопя още по-дълбоко в цветовете и фантазията на мисли и усещания.Прегръщам те,Виолета!

Коментирай