Public Republic Art Studio

Бунтът на гаргата

11 юли, 2011 от · Няма коментари

Боян Биолчев

birdy
Снимка: Mikko Luntiala

Сладко безсмислие са градинарски амбиции на мъж, който нищо не разбира от градинарство. Той е обзет от суеверие, че може да направи нещо лично в природна среда, след като примирено е установил, че в останалите територии на живота си е само страничен наблюдател.

С градинарска ножица в ръката обикалях дръвчетата в двора и по всяка вероятност подрязвах точно тези клони, които не трябва. Но дърветата са безмълвни и не могат да ти кажат, че не разбираш нищо. Нещо повече, те си мълчат и когато случайно отсечеш издънката, която е необходимо да бъде отстранена.

Самият аз се радвах повече на хрущящия влажен звук, с който ножицата гилотинира клонката и я запраща на земята като отсечен крак на стоножка. И понеже щастието, дори и най-краткото, никога не е пълно, успях да защипя с дръжките на ножицата кутрето си, което като излишна издънка на ръката се бе пъхнало там, където не трябва.

Изпсувах автоматично, както постъпва всеки мъж и извън градината си, когато идиотски сам си причини болка. В този миг край мене във въздуха се разнесе пискливо същата псувня. Имах чувството, че дървото най-после е проговорило и бърза да ми каже какво си мисли за мене.

Огледах се. Никой. Само едно дърво и един мъж, който подскача, стиснал с колене защипаната си ръка. Тоест – аз.

Но псувнята прозвуча отново – ясно, категорично и с писклива вътрешна убеденост. Щом някой псува, значи има някой – преиначих според случая прочутата фраза на Мечо Пух и отново се огледах.

- Идиот, идиот, идиот! – обади се пак гласецът.

От къщата се подаде жена ми, с досада ме огледа и като видя, че се държа на краката си, загуби интерес и потъна обратно. Явно не беше неин гласът, въпреки че от години мислеше за мен същото.

- Идиот, идиот, идиот! – пак каза някой и това вече беше прекалено.

Още повече, че гласът бе достатъчно тънък, за да не е моят вътрешен.

Е, добре, някой ми говори глупости, псува по-добре и от мен, а аз не знам кой е, въпреки че се намирам в собствения си двор.

Преди да си помисля окончателно, че съм превъртял в несъответна посока, реших да се огледам още веднъж.

И тогава видях гаргата.

Тя бе кацнала на съседното дърво. Беше с ярко жълт клюн, гледаше ме с едно око, защото птиците гледат така, за да те видят по-добре, и когато раздвижи човката си, аз нямах съмнение, че ще чуя това, което наистина чух. А то не бе особено по-различно от досегашното.

- Идиот такъв, идиот такъв, идиот такъв!

Добре де, и да е така, кой ти е разрешил да ми го казваш!

В пъстрия калейдоскоп на живота си бях придобил и това познание – че жълтоклюнестата гарга говори по-добре и от папагалите.

В един швейцарски ресторант преди години подобна гарга в клетка дълго ми говори на ретроромански. Език, понятен само за шепа швейцарски граждани. Може би тя ми е казвала същото, каквото и днешната, но когато не разбираш езика, всеки говор все пак ти изглежда смислен.

Откровено казано, и до днес не знам какво обичат да ядат гаргите. И тия, които говорят, и тия, които мълчат. Но светкавично реших, че трябва да я нахраня, за да престане поне за малко да врещи на всеослушание какъв съм…

Може би гаргите в Китай обичат ориз. Тази – не! А това бе единственото, подходящо за птица, което намерих в шкафа. Всички опити да я убедя, че оризът е пресен, удариха на камък. Явно тя не ме разбираше толкова добре, колкото аз нея.

Гаргата разпери криле и излетя над пръснатия ориз в ливадата – една сеитба, която никога няма да даде урожай.

Гледах как се издига във въздуха и си мислех, че очевидно е избягала от клетката на някой богат малоумник, който се е наслаждавал на умението й да повтаря простотиите му. Сигурно е падал гръмогласен смях, докато птицата старателно е цитирала приказките на неговата компания. Дори ми дойде на ум и трогателната глупост, че бягството на гаргата е бунт срещу човешката дивотия.

Трудно е да се каже какво точно е миналото на птица, която каца в градината ти, наговорва ти куп неприятни неща и след това отлита.

Аз зная нейното настояще. Защото се осъществи пред очите ми.

Тя извиси полет, както гаргите го умеят по-добре от всички летящи твари, и се скри в тополите, където обикновено изчакваха жегата черноклюнестите местни нейни събратими. Или съсестрими. Не зная точно.

Изминаха два или три дни – човек никога не брои точно времето от нещо, което счита за маловажно. И тя отново кацна на същото дърво, от което бе заявила безкомпромисното си мнение за мене.

Оризът дремеше в тревата като в пресъхнало китайско оризище, тегнеше тишина, в която липсваха и човешки думи, и говор на гарга.

Изпсувах старателно, но тя не отвърна със същото. После няколкократно извиках “идиот”. Отново мълчание. Използвах последното, което знаех от езика й. Изревах “идиот такъв”.

Мълчанието беше кристално. Гаргата се олюля и падна от дървото.

Притичах. Окото й ме гледаше напрегнато, още живо, но без желание да ми съобщи каквото и да било. Цялата беше изкълвана от събратята и съсестримите си.

Изкълвана до смърт.

Изглежда излишният говор е непоносим не само за хората.

А може би самата природа се бунтува срещу захвърляните във въздуха думи, за които човекът все още чака отдавна заслуженото възмездие.

Текстът е публикуван в сборника на автора “Летен сняг”, ИК “Жанет 45”, София, 2009 г., с. 29-33.

Първата електронна публикация на разказа е в “Public Republic”.

Рубрики: Frontpage · Tворчество

Етикети: , ,

Прибави страницата Public Republic към фаворити
Artnovini

0 Kоментари за сега ↓

  • Още никой не е коментирал. Бъди първият!

Коментирай